Архив за етикет: участие

Тайната на меча от река Витам

archaeological-ventures-02Днес все повече и повече археолози и специалисти по архиви търсят помощ в интернет.

По този начин те могат не само да намерят интересна информация, но и да вземат участие в каталогизацията, записването на документи, преводи на чужди и древни текстове, както и в решаването на древните загадки.

През 1825 г., на река Витам в Линкълншир, Великобритания е намерен меч от 13-ти век. На пръв поглед той изглежда съвсем обикновен.

Има тегло около 1 кг и дължина 96 см. Той е двуостър нож, а дръжката има форма на кръст.

Смята се, че мечът е бил изкован през 13-ти век, най-вероятно в Германия, както повечето от мечове по това време.

Загадката се крие в това, че на острието има надпис: „+NDXOXCHWDRGHDXORVI+“, направен от златна тел вграден в стоманата.

Никой не знае какво означава това и защо е направен този меч.

Британската библиотека е създала уеб сайт с информация за меча, като се е обърнала към аудиторията с предложение,  да се разшифрова надписа на древния меч.

Играчките влияят на взаимоотношенията между родители и деца

823Учени от САЩ са направили уникален експеримент. Те доказали, че типа играчка има пряко влияние върху отношенията между деца и родители.

Експертите от Пенсилванския институт смятат, че комуникацията по време на игра с децата, не може да се замени с някакви електроника.

В експеримента участвали две контролни групи. Във всяка група имало дете и родител. И на двете групи била предложена доста сложна игра. Трябвало да се комбинират геометрични фигури с изрезки и да се подредят на стената. При правилна комбинация, фигурите падат вътре.

Първата група получила обикновена такава игра, а втората имала електронни подсказки.

След това учените наблюдавали взаимоотношенията между дете и родител. Оказало се, че когато на детето някой  близък човек обяснява играта, то по-бързо се справя и играта му харесва. Когато детето разговаряло с електронен помощник, това му пречело и играта изобщо не вървяла.

За това учените съветват да не оставяме децата си сами с електроните играчки, по-добре е ако родителят, доколкото е възможно, взима участие в неговото възпитание.

Какво направих

indexСтанислава затвори прозореца, отпусна се на земята и скри лицето в ръцете си. Искаше да остане сама, необезпокоявана от никой. Трябваше да събере разпилените се мисли. Нужно бе да разсъждава разумно над случилото се и чувствата си.

Искаше да помисли, но не можеше. Натрапваше ѝ се въпрос, въпреки волята ѝ, а той щеше да пръсне мозъка ѝ.

– Какво направих?

Досега в живота си не бе изпитвала такова силно вълнение. Всичко излезе от релсите.

– Какво право имам да живея след това, което се случи? Извърших грях, обремених се с тежка вина, – шепнеше Станислава като обезумяла.

Как можеше денят да е толкова ведър и ясен, когато при нея нещата не бяха наред и нищо не бе както преди.

– Какво направих?

Постепенно започна да мисли по-ясно и изрече първите си обвинения срещу себе си:

– Защо проявих такова лекомислие? За какво потърсих този мъж в дома му? И то сама?

Тя го познаваше много добре и знаеше на какво е способен. Нали веднъж успя да я целуне. В гърдите ѝ се надигна гняв срещу собствената ѝ слепота и слабост. Как бе паднала толкова ниско? Заслужаваше презрение и позор.

Картините от срещата се мяркаха като призраци пред нея и срамът я заля.

– Какво направих?

Сърцето ѝ биеше спокойно и равномерно, то не вземаше участие в бунта на душата и ума ѝ. Колко време бе прекарала в прегръдките му? До сега не беше се отдавала така всецяло както в онзи безвременен миг.

Всички чувства, които бе изпитвала някога сладост и болка, радост и тъга, безкрайно щастие и голямо страдание в този единствен миг се бяха слели.

Прозрението я улучи като светкавица. В секундата, когато гореше от любов бе усетила, че ѝ убягва нещо ….., което не можеше вече да върне назад.

Като пръстите на ръката

imagesСъбранието съвсем не вървеше. Всеки от изказващите говореше мудно, а последният дори приспа присъстващите.

Накрая не се стърпя и стана старата учителка Ленова. Тя беше сладкодумна жена. Като опитна педагожка тя се вживяваше в ролята на детска възпитателка. Вдигна едната си ръка, разпери пръсти и попита:

– Колко пръста има тук?

– Пет, – обадиха се неколцина.

– А еднакви ли са? – отправи тя следващия си въпрос.

– Не! – обади се дрезгав глас.

– Всеки пръст си има своето място, – започна Ленова своето наставление. – Когато ръката върши дадена работа, всеки от тези пръсти вземат участие, но всички действат като един и никой не търси кой какъв дял има в това. Така ли е?

– Да, – обади се някой вяло.

– Никой на никого не се сърди. Всеки участва според силите си …

– Аде, карай нататък, – засече я някой.

– А как се грижим за тях? Делим ли ги на големи и малки? – продължи с въпросите си Ленова.

– Не!

– Наказваме ли някой от пръстите? Е, освен ако не го ударим или чукнем по невнимание, но и тогава не преставаме да се грижим за него.

На хората им стана скучно и те с нетърпения очакваха края на историята. Ленова усети, че е прекалила с търпението им и пристъпи към края:

– Имаме равни грижи и еднаква обич към всички пръсти на ръката, за това тя е силна и се справя с най-трудните и тежките задачи, но скърбим и ни боли, ако се нарани дори един от пръстите на ръката. Така ли е?

– Правилно, – потвърди един възрастен човек седнал на първия ред.

– И какъв е края на притчата? – обади се един нетърпелив глас от задните редове.

Ленова усети, че всички очакват с нетърпение да разберат, какво точно си бе наумила да им каже и продължи ентусиазирано:

– Ако всеки си гледа работата, както трябва и ако някой пострада, вместо да го съди, му подаде ръка и му помогне, нещата няма да се затлачват така. Работата ще е спорна за всички и ще сме доволни и удовлетворени. А ние какво правим? Мърморим и негодуваме на местата си, но сме небрежни към собствената си работа, на събранията предъвкваме едно и също, някои дори успяват и да си подремнат, а резултат няма.

В залата екнаха ръкопляскания, дори и задремалите се събудиха ….

 

Глуха перкусионистка е получила престижната музикална награда Polar Music

000000Евелин Глени е загубила слуха си на 12 години, но не се е предала.

Тя е разширила представите на хората за това как човек може да възприеме и изпълнява музика, независимо от физическото си състояние.

Музиката може да се почувства и предаде чрез вибрации.

Благодарение на Евелин във Великобритания били изменени критериите за приемане на деца в музикално училище.

Тя е била удостоена с награда от кралицата за своето творчество и е взела участие в откриването на Олимпийските игри в Лондон през 2012 година.

Глени е една от малкото артиски, която е успял да направи успешна солова кариера като перкусионист.
Излизала е на сцената с водещи оркестри, диригенти и музиканти. Пуснала е повече от 30 солови албума.