Опитвали ли сте някога да ядете пилешка супа, когато сте болен от грип или имате запушен нос? Не е много приятно нали? Независимо от това, колко сол или пипер сте прибавили в супата, ще имате усещане, че тя е смес от влажна кърпа и гореща вода.

Това става така, защото нашата способност да възприемаме вкуса включва в себе си и нашето обоняние.

Въпреки че на нашия език има множество нервни окончания, отговорни за усещането на пет вкуса, повечето „чисти“ вкусове оформят нашето възприятие съвсем различно.

Според количеството ядене, което попада в нашата уста, голяма порция от храната се превръща в лека микроскопична „мъгла“, попадаща в носа ни.

По такъв начин, всяка подправка и аромат, присъстващи в храната, стимулират нашите обонятелни рецептори, смесвайки възприятието с вкусовите усещания. Всичко това се обединява в кулинарен бунт на аромата и вкуса.

Благодарение на какво се отваря нашата уста? Без да смятаме костната структура, представена от черепа и долната челюст, трудно е да се повярва, че устата е поредица от мускули, опънати  с кожата и мембраните.

Един бърз поглед на учебника по анатомия ни показва, че тези мускули съставляват значителна част от контура на лицето ни. Всеки мускул е отговорен за определено движение на нашата уста – свирене, дъвчене или напомпване.

За това фразата „направи такова лице и то ще си остане така“ не е съвсем неправилна.

Ако мускулите  и челюстта  се фиксират в определено положение, като например, при спазъм на дъвчащите мускули или изкълчване, когато лекарят нагласява челюстта обратно в правилното ѝ положение, никак няма да ни е до смях.

Жител на Дацин, който се намира в северната част на Китай, редовно изпраща кучето си за продукти.

Животното отива в магазина и занася в устата си един юан. За тези пари продавачът му дава парче наденица, съответстваща на дадената стойност и кучето я отнася у дома си.

От персоналът на магазина обяснили, че собственикът на кучето е техен постоянен клиент и неговият домашен любимец всеки ден идва за колбаси.

Компанията  Desin е представила устройство, наречено Оби, което улеснява храненето с лъжица на хора, които по една или друга причина не могат да се храни самостоятелно. Новостта може да бъде полезна за тези, които страдат от болестта на Паркинсон или са частично парализирани.

Оби представлява роботизирана ръка със закрепена на нея лъжица. В комплекта има две лъжици: чаена и супена.

Устройството взима храната от четири  малки пластмасови съда поставени на платформа.

До Оби се намират два големи бутона. Те могат да се сложат на пода. Единият помага да се премества ръката над чинията, втория избира съда с яденето.

След като се натисне бутона за избор, ръката с лъжица храна стига до устата на потребителя. Устройството може да бъде допълнена с възглавници и да поставя в устата от малки хапки, които също се контролират от ръката Оби.

Устройството разполага с бутон за Teach Mode -„Режим на обучение“. С негова помощ, можете ръчно да покаже как трябва да се движи ръката. Оби е оборудвано със системи за предотвратяване на сблъсък при случай неволно размахване с ръката или ненавременно накланяне в страни.

Устройството има вградена батерия, която може да работи непрекъснато в продължение на 2-4 часа.

Борис беше само на 11 години. Той беше аутист.

Скоро му се наложи да положи изпит. Въпреки, че се стараеше, резултатът не бе такъв, какъвто той искаше.

Борис се прибра в къщи и отчаяно започна да удря по масата с двете си ръце:

– Провалих се, а беше толкова лесно, – негодуваше той. – Прочетох всичко, научих го, а се подадох на страха си, който изтри всичко от главата ми. Как ще се покажа пред мама и татко, съучениците и господин Петров, които ме подкрепяха през цялото време?

Борис плачеше и удряше безмилостно „тъпата“ си глава.

Родителите не знаеха как да успокоят сина си, за това се обадиха на любимият му учител Петров:

– Боби е отчаян, резултатът от изпита му не е толкова лош, но той смята, че се е провалил. Моля ви помогнете му, той ви уважава и слуша.

Петров много скоро посети дома на Борис. Учителят видя отчаяната физиономия на момчето. Погледна го спокойно и му каза:

– Тези тестове от изпитите не могат напълно да оценят твоите способности.

– Но нали тези резултати са важни? – каза объркано Борис.

– Боби, но ти имаш толкова много таланти, – каза Петров, – които един тест не може да оцени.

Борис недоверчиво погледна учителя си:

– Какви таланти? – смънка неразбиращо той.

– Ти притежаваш безценен художествен талант. Умееш да работиш в група, – започна да присвива пръстите на едната си ръка учителят при изброяването.

Борис като чели се събуди от болката и недооценяването си и внимателно се заслуша в думите на Петров.

– Твоята независимост също расте, – продължи учителят, – имаш неподправена доброта, изказваш собственото си мнение за нещата, умееш да се сприятеляваш с връстниците си, обсъждаш и оценяваш собствения си напредък.

– Той има доста спортни и музикални успехи, – допълни майка му.

– Ние се радваме, че имаш толкова различни таланти, – усмихна се добродушно Петров. – Всички те те правят особен и ценен. Ти се развиваш и си прекрасен млад човек. Много се гордеем с теб.

Борис бе застанал с отворена уста и поглъщаше изненадано всяко умение от своите „дарби и таланти“. За него това беше нещо изумително.

„Нима аз притежавам всичко това?“ – помисли си момчето.

– Благодаря ви, господин Петров, за всички мили думи, които казахте за мен, –  Борис вдигна палец нагоре и се опита да се усмихне.