Когато Олга Шиварова получила увреждания и станала инвалид, тя се научила да рисува с устата си. Олга била прикована към инвалидна количка поради рядко заболяване на централната нервна система.

Шиварова забелязала първите симптоми на заболяването си, когато станала на 33 години. По това време е работила като счетоводител в Москва.

Поради прогресиращото заболяване ръцете ѝ отказали и започнал да се губи гласът ѝ.

В Рязан Олга се научила да рисува, като държала четката с устата си. Скиците си правела на таблет. Тя управлявала устройството си с помощта на носа си. За да направи една картина на Шиварова са ѝ необходими три дена.

Тя казва:

– Промени се отношението ми към живота и моето заболяване. Чувствам, че все още съм жива. Започнах да усещам повече радост и наслада в това, което върша. Например, за мен живота изглежда обемен.

Олга обича да посещава театри и кина, разхожда се ежедневно. Помагат ѝ от семейството и една студентка доброволка.

Шиварова дава следния съвет:

– Хора, които са се сблъскали с такива трудности, особено по-младите, искат да намерят изход от ситуацията. Моя девиз е: „Има изход от всичко“.

Полицаят Иван Кирилов се насочи към дома си, той си мислеше за предстоящата си работа, която заемаше цялото му ежедневие.

Тогава забеляза една напълно обичайна картина и се усмихна. Кучето на съседа, ровеше в една торба от боклука.

– Намерил е нещо за ядене, – каза си Иван.

Когато Кирилов отново мина оттам, кучето седеше на същото място. Само че този път в устата му имаше нещо.

– Какво ли е намерило? Държи го в устата си като нещо много скъпоценно, – изуми се полицаят.

Иван приближи кучето. Първоначално той си помисли: „Навярно е намерило мъртво котенце“. Но находката се оказа много изненадваща.

Всъщност кучето бе спасило малко кученце, което вероятно са хвърлили в боклука, за да умре, но то беше още живо.

Когато Кирилов протегна ръка и взе кученцето, голямото куче взе да скимти. Намеренията на полицая съвсем не бяха лоши, но големият пес изобщо не разбираше това.

Кирилов веднага се свърза със местния спасител на животни Марко. Спасеното кученце все още се нуждаеше от помощ. Спасителката му не можеше да го накърми, а то бе гладно.

Марко бързо намери приемна майка. Така кутрето бе нахранено и стоплено.

Едно куче намери малко кученце в боклука, а друго му стана майка, не е ли прекрасно това?!

Човекът, които е постъпил така жестоко с малкото кученце, едва ли ще бъде изправен пред съда, но има и такива, чиято любов е спасила живота му.

Първата система от музикални ноти са се появили в дълбока древност. Още в Месопотамия са могли да записват музиката. Но в Европа мелодията на песните се предавала устно чак до VI в. н. е.

Тогава навлязла в употреба гръцката система на нотиране, в която нотите се назовавали с букви от гръцката азбука. Тази система и до сега се използва в някои страни на света.

Музикални ноти в сегашния смисъл на думата са се появили в XII век. Те са наречени на началните срички на първите шест стиха от латинския химн на Йоан Кръстител „UTqueant laxis / REsonarefibis / MIragestorum / FAmulituorum / SOLvepolluti / LAbiireatum, Sanctelohannes“ – “ Да могат твоите раби с несковани гласове да възпеят чудесата на твоите дела. Очисти от греха техните нечестиви уста, свети Йоане“.

Гуидо д’Арецо великият теоретик на музиката, първи забелязал, че на всеки от стиховете съответства тон от гамата и започнал да използва първите срички за обозначение на нотите.

Трябва да се отбележи, че седмата нота е получила постоянно име едва в XVI в. Тя е започнала да се нарича SIпо от първите букви на думата Sanctelohannes – „Св. Йоан“.

А нотата UT се е превърнала в DO чак в XVII в.

В едно семейство имаха куче, кръстоска на английски булдог с неизвестна порода куче. То имаше забавен вид, но и сериозен дефект.

Заради намалената носоглътка, която имаше по линия на булдога, но с напълно нормална физиономия и шия, от другото куче.

Песът вместо обичайното ав-ав, издаваше звуци подобни на „ма“, „да“ и „на“. С времето дефектът се превърна в интересна способност. Кучето съвсем ясно казваше: „да“, а после и думата „мама“, което забавляваше всички познати.

Веднъж, когато стопанката разхождаше Робин, така нарекоха кучето, се появил един тип със куче.

Самодоволен с претенциозни маниери. Не много приятен с късокосместо коли на каишка, което изпълняваше безупречно всички упражнения на площадката: Прескачаше препятствия, бягаше по греда и т.н.

Когато непознатият се измори да демонстрира с игри своя питомец каза:

– Той е най-добрия в страната и това естествено го дължи на мен. Аз съм най-големият гений по дресировка и обучения на кучета.

След това високомерно изгледа Робин и пренебрежително каза:

– А вие имате непонятна кръстоска. Глупави кучета няма.

Стопанката на Робин не искаше да спори. Погледна към своя питомец и каза:

– Да, глупави няма нали, Робин?

Песът вдигна тъжните си очи и ясно отговори:

– Да, мама, – и виновно наведе глава.

– Няма нищо, не се разстройвай, – подкрепи го позната, която минаваше от там и продължила с тях по пътя.

А гениалният дресьор още дълго стоеше с отворена уста и изцъклени очи.

Това е станало през 1938 г., когато над Австрия надвиснала опасност да бъде присъединена към нацистка Германия. Тогава Калман решил да емигрира в Америка.

На прозорчето пред чиновника, оформящ емиграционните документи, се тълпели много хора.

При огромното количество работа, която трябвало да извърши измореният чиновник, се случвали порой от неприятности. Обърквали се имена, не се посочвала година на раждане, ….

На най-важните емиграционни документи на Калман на мексиканската граница  била открита ужасна грешка. Вместо „Имре Калман“ било написано Ирма Калман“.

Естествено човекът от граничната охрана бил много изненадан, когато пред себе си видял не Ирма, а набит и солиден господин Имре.

Калман, който знаел само унгарски и немски, изпаднал в ужас, не знаейки как да обясни ситуацията.

Изведнъж му дошла идея как да се справи с проблема. Извадил един пожълтял театрален афиш и посочил името на постановката „Царицата на чардаш“, след това с пръст посочил себе си, опитвайки се да обясни връзката между афиша и себе си.

– Имре Калман и Ирма Калман са едно и също лице.

Последната фраза, той казал на английски, това било единственото нещо, което можел да направи.

Служителят на границата удивен с възторг отворил уста.

– О, Имре Калман! – извикал той. – Знаменитият Имре Калман, който е написал толкова много прекрасни мелодии.

И той доволен запял фалшиво  популярна унгарска мелодия.

– Извинете, господине, – прекъснал го Калман, – бих искал да обърнете внимание на ….

– Разбирам, заявил чиновникът, поразен от запознанството си с краля на оперетата. – Вместо „Ирма Калман“ в документите трябва да пише „Имре Калман“. Аз няма да ви създавам пречки, заради тази грешка.. Такъв човек, който е написал такава прекрасна мелодия …

– Благодаря ви, – отговорил композиторът, усмихвайки се. – Но трябва да уточня, че всичките мелодии, които току що изпяхте са от …. Лехар!