Елена се обърна. Сега беше моментът да ги хване на тясно.

– Младата жена, чието тяло откриха тук не е светица. Каза ми го презвитер Петър.

Павел остана със зяпнала уста. Ангел скри лице в ръцете си. Огнян нервно започна да дърпа яката си. Найден протегна ръка към чашата с вино.

– Не искам да слушам повече лъжи! – заяви Елена. – Ще ви предам точно какво ми каза презвитер Петър и какво открих сама. Тази сутрин той ми даде „За медицината“. В него се говори за много отрови. Един от тях е арсенът. Авторът много подробно описва смъртта и балсамирането на тялото на Александър Велики във Вавилон. Тялото на Александър е било съхранено по някакъв чуден начин, вероятно благодарение на арсена, използван от някого, за да го убие. Сигурна съм, че същото се е случило и с трупа на намерената жена. Така че искам истината.

Павел дойде на себе си и отвори уста, но Елена го изгледа остро.

– Добре ще ти кажем истината, –  започна Ангел, – Тази жена наистина се самоуби. Преди известно време жена ми и аз давахме подслон на християни, които бяха преследвани. Семейства се разпиляваха, цели родове изчезваха, деца се връщаха по домовете си и не намираха родителите си, а синовете и дъщерите отвличаха посред нощ. Тази жена беше от бегълците. Ние я приехме. Твърдеше, че е християнка, но в същност беше сприхава, избухлива, язвителна и постоянно критикуваше всичко. За тази жена всичко беше драма. Често заплашваше жена ми и мен, че ще иде при властите, ще се отрече от християнството или че ще се самоубие.

Ангел си пое дълбоко, преди да продължи.

– Знаеш, че съм аптекар, лекар. Един ден се скарахме, тя изпадна в истерия и започна да ми крещи. Заплашваше, че ще се самоубие и тогава ще обвинят мен. Тогава не ѝ повярвах. В същата тази нощ, чух шум от долния етаж. Там имах стаичка, където държа отровите заключени. Тази жена бе успяла по някакъв начин да се промъкне вътре и да отвори едно от чекмеджетата. Беше смесила с виното си много арсен и аз вече не можех да я спася. Тя изпадна в безсъзнание, после умря. Белезите по врата и плещите ѝ се дължат на усилията ми да я накарам да повърне. Но, както вече знаеш,  за такива силни отрови противоотрова няма. Ако откриеха тялото ѝ в къщата ми, щяха да дойдат и да ме приберат. Аз имах скрити християнски ръкописи и не можех да рискувам. Затова отидох при Павел и му разказах какво се е случило. Среднощ пренесох тялото. Измихме го и го почистихме. Намазах го с вещество, което наподобява восък, за да затворим порите и по този начин прахът отвътре да не може да избие на повърхността на кожата; после го завихме в ленено платно.

– Арсенът причинява отделяне на прах, – добави Елена. – Видях следи от него, когато за първи път ми показахте тялото.

– Мислехме, че никой няма да забележи. Аз имах няколко стари монети. Сложих ги върху очите, така ако я намереха щяха да мислят, че е умряла много отдавна.

– А после? – продължи да разпитва Елена.

– Отидох и купих един ковчег. Върху него издълбах християнски символи. Сложихме жената вътре и я погребахме в градината.. Винаги сме искали да я преместим. Останалото го знаеш. На сутринта, когато Венци я откри, Павел се уплаши, аз също. Бях много изненадан от това колко добре се бе запазило тялото. Казахме на Огнян и Найден всичко и те решиха да ни помогнат. Извадихме я, умихме тялото ѝ, отново намазахме кожата с онова вещество и почистихме сандъка отвътре. Набързо скалъпихме историята, че това ще да е велико чудо, дело на Бога. Като се замисли човек, то си беше и така. Ако бяха намерили трупа на жената в нощта, когато умря, щяха да ни убият.

– Презвитер Петър няма каже на никой за случилото се, но и вие трябва да си държите езика зад зъбите.

Всички вдигнаха ръце в знак на съгласие. Елена едва сдържа усмивката си.

В подножието на камчатския вулкан Кихлинъйч има малък участък, където редовно загиват животни, поради излизащите на повърхността отровни газове.

Смъртта им не настъпва мигновено, за това в долината се образува верига от трупове.

Например, първо се отравят малки птици, лисиците са привлечени от труповете на птиците, а те на свой ред след смъртта си, привличат мечките.

Сътрудниците от Кроноцкия резерват редовно чистят долината от трупове, прекъсвайки веригата. Така те намаляват общата смъртност.

Мракът се спускаше над града. Милен започна да диша още по-трудно. Съпругата му усещаше, как все повече и повече той отслабва и губи силите си. Лидия бе силна жена, но сега беше безпомощна и отчаяна пред умиращия си съпруг.

Милен бе получил припадък, след като бе започнал обилно да се поти и задъхва. Сега очите му бяха затворени и не показваше никакви признаци на съзнание.

Изведнъж Милен се разтърси от конвулсии, а от устата му избликна струя кръв. Тялото му застина и мъжът спря да диша.

Лидия се разрида. Тримата ѝ синове изглеждаха объркани. Те се опитваха да удържат напиращите в очите им сълзи. Бяха ги учили, че е срамно мъж да плаче.

– Той беше най-добрият човек на света, – извика Лидия. – Господи, защо го прибра? Защо вземаш добрите хора, а оставяш злите да продължат коварните си дела?

Мисълта, че един милостив Бог се грижи за всички, за Лидия изглеждаше невероятна в миг като този.

– Свещениците казват, че болестите са наказние за грях, – извиси глас Лидия. – Милен и аз се обичахме, грижехме се за децата си и работехме здраво, за какво ни наказваш, Господи?

Хората от града бяха чули, че върлува някаква непозната болест досега. Тя бе покосила мнозина, но те живееха, доста далече от града им и те не вярваха, че това зло ще достигне до тях, но уви бедата бе стигнала и дотук.

Милен беше търговец, пътуваше макар и не много надалече, но търгуваше със хора, които имаха достъп до други пазари. Изглежда при контакта със тях, той се бе заразил.

Мнозина бяха чували за празните домове, непогребаните трупове, осиротели дечица, които бродят разплакани, свободно скитащи животни, за които нямаше кой да се погрижи……

След като се разнесе веста за смъртта на Милен, хората в града изтръпнаха. Чуха се вести и за други такива случаи.

– Денят на Страшния съд е дошъл, – крещеше обезумяла възрастна жена. – Покайте се!

Хората мълчаливо минаваха един край друг, навели глави и здраво загърнали се във връхните си дрехи.

– Това, което чухме за пострадали населени места от болеста навярно е истина, – шептяха плахо нечии устни. – Същото ли ще се случи и с нашия град.?

Вратата в другия край на залата се отвори и някой влезе. Зоя присви очи и разпозна Светослав.

– А, Зоя! – обади се той. – Търсех те. Искам да ти покажа нещо.

Светослав я изведе от залата и двамата тръгнаха към една заобиколена от цветя беседка. Двамата се настаниха удобно в нея.

– Знаеш ли какво открих? – Светослав извади от чантата си един разръфан, пожълтял ръкопис. – Това е препис на „За медицината“ от Целз. Той е бил не толкова лекар, колкото наблюдател на човешките същества,  съвременник на Плутарх. В труда му има едно чудесно приложение, в което се описва смъртта на Александър Македонски във Вавилон.

– И какво толкова е интересното? – попита Зоя.

– Александър умира в разгара на лятото. Между военачалниците му избухват борби кой да го наследи. Трупът на Александър е оставен, поне седмица, преди вавилонски и египетски балсаматори да се заемат с него. И тогава го намират чудотворно запазен.

Зоя изтръпна.

– Същите тези източници, – продължи Светослав, – говорят за божествеността на Александър. В тях се сочи, че въпреки силната горещина трупът узобщо не е започнал да се разлага. Александър е умрял по време на едно пиршество девет или десет дни по-рано. Тук се изброяват симптомите: гадене, силни болки, стомашни спазми и треска. – Светослав потупа ръкописа. – Целз смята, че Александър е бил отровен. Великият военачалник току-що се бил завърнал от сражения по границите с Индия, а там има една отрова, наречена арсен. В малки дози тя може да се използва за лекуване на стомаха. Това ме заинтересува, затова внимателно прочетох Целз, Плутарх и други коментари по въпроса. Арсенът е много силна отрова, която съществува под много форми и има различен мирис. Нейното въздействие е смъртоносно, но тя забавя и дори спира процеса на разложение и разпадане. Някои симптоми са очевидни. Ако трупът не е бил погребан или изгорен на клада, кожата пожълтява и изглежда златиста. Тя изпуска прах, приличащ на златисто покритие. Мисля, … – той замълча за малко, – че запазеният труп, който намериха, има общо със смъртта на Александър Велики. Сега разбираш ли?

– Тя не е светица, както предполагат всички? – ококори изумено очи Зоя.

– Мисля, че е така. Отстраних тънкото, наподобяващо восък, покритие от кожата и … веднага започнах да изследвам червения прах между пръстите на ръцете и краката и онова малко количество, което се виждаше по врата. Според мен, този запазен труп е жертва на убийство, отровена с арсен и погребана в градината, от където го изкопаха.

– Какво искаш да кажеш?

Светослав се изправи:

– Няма значение, Зоя. Най-добре е да оставим на Бога въпроса за светостта. Не се тревожи, никой няма да научи за това. Ще се погрижа за трупа.

Милена и Роза отдавна не бяха се срещали. Роза беше спокойна и уравновесена още от времето, когато двете учеха на един чин. Тя винаги изслушваше приятелката си и ѝ даваше съвети.

Милена бе буйна, търсеше екстремни ситуации и се забъркваше в най-невероятни истории. След като завърши училище постъпи в университета, а след това пое по трудния път на журналиста. Тя бе винаги в най-горещите точки на събитията. Понякога това можеше да ѝ струва живота, но за нея това бе тръпка, преследване на целта, разкриване на истината.

– Как си? – попита Роза. – Още ли си в онази редакцивя?

– Същността на моята работа е да водя мрачната хроника на смъртта по света, – усмихна се малко наперено Милена.

– Смъртта е естествено нещо, но според мен е проява на зло, – сбърчи нос Роза..

– Хората, които се срещат лице в лице със смъртта, като войници, лекари, свещеници, живеят по-бързо от нормалните хора, – въодушеви се Милена. – Допълнителните години не винаги личат, но ги усещаш дълбоко в себе си, в мозъка и сърцето си.

– Навярно всичко това те притиска и измъчва? – съчувствено поклати глава Роза.

– Малко жени работят такава работа – едва доловимо разтегна устни в някакво подобие на усмивка Милена – и не е трудно да се досетиш защо.

– Това  не е място за жени – отсече Роза.

– Не мога да спра – издайнически въздъхна Милена. – Вървяла съм през поле осеяно с трупове. Натъквала съм се на осиротяло дете, легнало върху мъртвата си майка …..

– Интересно какво си чувствала в такъв момент? – оживи се Роза.

– Все едно си си загубил някой, когото си обичал. Смъртта е белязала живота ми с почти непоносими загуби и за това я мразя. Смятам я за свой смъртен враг  – някак раздразнено каза Милена.

Двете дълго стояха пред чашите с кафе. Онова буйното и жизнерадостно чувство от детството се бе изгубило и стопило някъде по прашните пътища. Те не бяха вече същите. Животът, особено този на Милена, бе превърна смеха ѝ в сълзи, а радостта в печал и болка за другите …..