Лили и Георги бяха притеснени. Бяха подочули, че престои побой между големия им син Станислав и известният хукиган в квартала Канарата, чието истинско име бе Димитър, който се славеше се като джебчия и пияница, а няколко пъти е бил клиент и на полицията.

Родителите на Станислав решиха да бъдат внимателни. За това и Георги не атакува направо сина си:

– Раздаването на юмруци не доказва правото ни, нито е израз на силата ни. По-добре  превъзхождай противника си духовно и морално.

– Това ми е напълно ясно, – ухили се Станислав.

След това сви ръце в юмруци и започна да подскача все едно беше на боксов ринг.

Това ядоса Георги:

– Не ме карай да ти трясно едно кроше, – и Георги подгони сина си.

Станислав прескачаше по две стъпала надолу и се заливаше от смях.

Георги се разтрепера и извика, малко преди синът му да затръшне външната врата:

– Никакви побоища! Ясно ли е?

– Остави го, нищо лошо няма да му се случи, – Лили се опита да успокои Георги.

Станислав се върна след два часа. Под едното му око имаше голяма синина.

– Добре те е подредил, – избухна Георги.

– Не прави трагедии за толкова малко нещо, татко. Юнак без рана не може, – опита се, да се пошегува Станислав.

Лили забеляза драскотините по едното рамо и гърба, прехапа устни и попита с тревога:

– На земята ли те събори?

– Да, събори ме, но после и аз го притиснах до земята, – с гордост каза Станислав.

Това ядоса Георги още повече и той повиши тон:

– Следващия път може и без око да останеш.

– Дължа го на теб, татко, – предизвикателно се обърна Станислав към баща си.

– От мен синини още не си носил, – натърти Георги.

Станислав се усмихна:

– Следвах съвета ти. За такива като Митето добрата дума е като масло в огъня, разпалва го още повече. Опитах се да обуздая животинското у него, но той ме удари много силно.

Георги наостри уши и вече по-спокойно каза;

– Разкажи ми всичко. Как стигна до това положение?

Станислав погледна баща си в очите и започна да разказва:

– Миналата вечер Митето заедно с двама от неговите бабаити приближиха до Маргарита и ѝ предложиха разходка накрая на махалата, в оня пущинак …..нали го знаеш. Един от тях беше леко попийнал и вдигна полата на момичето. Тогава не се стърпях и се намесих. Казах им: “ Не ставайте досадни, момичето с нищо не е заслужило такова отношение“.

– Предполагам, не са били много любезни след това, – каза Георги.

– Митето ме погледна кръвнишки и ревна: „Какво, ти да не си пазач на тази ….. развратница? С какво ви плаща?….. Не се намесвай, за да не ти размажа физиономията“. Бях побеснял и го предизвиках: „Ако можеш. Чакай ме утре по това време на същото място“. Митето се разсмя: „Какво дуел ли ми предлага’? Това е доста остаряло ….“. Не се стърпях и им извиках: „Стахливци!….. Фукльовци! Знаете само да заплашвате. Ако ви стиска елате!“ Митето ме изгледа презрително: „Ще дойда! Ти гледай да не забравиш да дойдеш“.

– Имаше ли и други там? – попита с тревога Лили. – Нямаше ли кой да ти помогне?

– Саирджии колкото искаш, – засмя се самодоволно Станислав. – Нямах нужда от тяхната помощ. Справих се абсолютно сам.

Това, което се бе случило бе доста опасно. Георги се чудеше какво да каже на сина си, за да го отклони от подобни инциденти за в бъдеще. Той разбираше, че синът му бе постъпил правилно, беше защитил едно безпомощно момиче, но побоя, нараняванията …..

В този момент Станислав изненада родителите си с контра аргументи:

– Нима когато пребиват някого пред очите ми, трябва да отклоня поглед в страни, както правят мнозина, все едно нищо не съм видял? Татко, ти не си ме учел да стоя безучастно в такива положения. Много пъти съм те виждал да помагаш на хората дори, когато това е било в твой ущърб.

Георги замълча, погледа му се замрежи от сълзи.

– Гордея се с теб сине, …….въпреки че не съм привърженик на побоищата, – каза Георги и прегърна сина си.

Числеността на действащата армия в Монако е 82 човека.

Това е единствената държава в света, където размерът на редовната армия е по-малък от броя на хората в един оркестър, в който има 85 изпълнители.

Само веднъж армията на Монако била вдигната по тревога.

Това се е случило през 1962 г., когато президента на Франция генерал Де Гол заплашил княжеството, че ще му спре тока и водоснабдяването, ако не въведе данък върху доходите.

За щастие, война не избухнала. Принц Рение III направил някои отстъпки.

Няколко месеца след терористичните атаки в Ню Йорк и Вашингтон на 11 септември 2001, психиатри отбелязали, че продължавали да идват хората, които живеели на хиляди километри от мястото на трагичните събития, защото не могли да спя добре, буквално страхът ги парализирал. Ние живеем в свят, в който цари страх, тревога и безпокойство.
Как да преодолеем страха? След като Исус умря, учениците му трепереха от страх, криейки се зад заключени врати и изтощени от съмнение и отчаяние. Но изведнъж се появи пред тях живият Господ, с думи, които разпръснаха всички страхове: „Мир вам!“
Страхът се преодолява чрез вяра в живия Господ.
Отговор на страховете в обществото лежи в общата ни вяра в живия Господ. Отговор на национални и международни конфликти, и страховете е в познаването на Този, Който живее до вечни векове. Ние не се покланят на един мъртъв Христос. Ние се покланяме на възкръсналия Христос, който разруши силата на греха, смъртта и ада. От какво ще се боим тогава?

Колко е жалко, че много хора могат да бъдат щастливи само, когато външни обстоятелства са благополучни. Докато живота им е в пълна безопасност, те са напълно доволни. Но когато ги порази болест, разтроят се взаимоотношения им с другите или ги обхванат хиляди неочаквани тревоги, тяхното щастие се стопява и изчезва.
Има един източник, който никога не мени силата си. Може да бушуват разливи, но Той си оставал същия. Може да настъпи дълга лятна суша, но Той не пресъхва. Неговото течение е постоянно, надежно и безкрайно.
Такъв мир, който бихме искали да имаме в сърцето си, е този мир, който ни обещава Исус, ако Му се доверим: “ …. водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот…. мир ви давам.“
Ще дойдеш ли към неизчерпаемият източник – Христос? Ще идваш ли при Него всеки ден?

Убиването на леопарди било умишлено, целенасочено и много активно.
И всичко това не било направено заради месото, кожата, за да се спаси селище или домашните животни в него, от нападение на звяра.
Работата била в това, че населението на Занзибарския архипелаг било твърде уверено, че тези леопарди са свързани с вещици и зли магьосници, които специално ги развъждали и обучавали да им бъдат в помощ, а след това изпращали леопардите да вършат техните черни дела.
Кампанията по изтребването на този вид започнала през втората половина на 1960 г. 30 години по-късно не е останал нито един занзибарски леопард в дивата природа.
Учените започнали да бият тревога в началото на 90-те години на миналия век, но след няколко години, програмата за опазването на вида е преустановена като безнадеждна.