Една жена отишла да работи в Япония за два месеца. Японски не знаела, но английски владеела перфектно.
Местната храна е много специфична и за да икономиса, тя измислила хитър трик. От познат научила телефона за поръчка на пици в къщи и научила фраза на японски, която означавала: „Пица с аншоа на адрес ……, моля“.
И цял месец се наслаждавала на позната храна, при това си спестила доста пари.
Но веднъж, когато тя произнесла заучената на японски фраза, чула на английски език в отговор следното:
– Госпожо, вие сте наш редовен клиент и ние нямаме нищо против вас. Но ако обичате пица, защо не се обърнете към някоя пицария?
– А вие какво, не можете да ми донесете пицата ли?
– Пица можем да ви донесем, с това се занимаваме през последния месец, но проблема е в това, че нашата пица не е най-добрата в града. Ние сме мебелна фабрика, а не пицария.
Вежливостта на японците, тяхното търпение и устойчивостта на нервната им система е достойна за уважение.

Ние знаем как да зареждаме телефона си, но понякога възниква проблем с кабела.
Как да запазим кабела за зареждане възможно най-дълго време?
Оказва се, че има много възможности.
Можете да увиете кабела с изолирбанд, но това няма да бъде достатъчно грижливо и внимателно. Тази работа не е за любители.
Днес ще ви предложа един начин, за който може да сте чували, но това няма значение.
Всичко, от което се нуждаете е пружинка от химикалка. Другото е дребна работа.
Просто трябва да го наденете на кабела на зарядното устройство ето така:

Мартин лежеше в леглото и се връщаше назад към събитията, които му се бяха случили през деня. От телефона му се разнесе музиката на Моцарт и прекъсна мислите му. Звънеше жена му, а той беше сам в хотелската стая на десетки километри далеч от дома.

Странно, толкова късно не му бе звъняла до сега. „Дали не се е случило нещо лошо у дома?“ – помисли си той.

– Скъпи, извинявай, че те притеснявам толкова късно, – гласът на Мая звучепе притеснено. – Звъня ти заради Борис.

– Какво се е случило с него? – попита Мартин.

– Дойде си от училище и ми каза, че е гълтал някакви гадости.

– Алкохол ли? – Мартин изтръпна.

– По- лошо! Големите момчета му дали някакво хапче, което веднага се е разтворило на езика му.

– Екстази?

– По всяка вероятност ….

– Дай ми го, искам да говоря с него.

„Започва се. И това стигна до нас. – Мартин удряше с юмруци по леглото – Та той е едва 13-годишен“.

Мислите на Мартин препускаха бясно в главата му.

Борис се обади с несигурен глас:

– Да.

– Имаш ли нещо да ми кажеш, сине?

–  Знам, че съм глупак, – изстена момчето.

– Скъпо ли плати за своето щастие?

– Не дадоха ми го безплатно.

– Нима не ги усети? Защо мислиш, че са били толкова добрички?

– Вероятно, за да ме зарибят, а след това сигурно ще искат и пари.

– И как ти  се стува перспективата?

– Реших просто да опитам, исках да зная какво представлява.

– Хареса ли ти?

– Главата ужасно ме боли.

– Нали знаеш как се премахва махмурлука?

– Не, повече не искам….. Съжалявам, че ви огорчих с мама.

– Хубаво е, че съжаляваш …, – с болка каза Мартин. – Тези неща водят до хомосексуални и други подобни връзки, говорили сме за това.

На Борис му се пригади, той си спомни как едно от момчетата го бе погалило по бузата. Той подаде телефона на майка си и изтича в тоалетната.

– Не знам какво си му казал, – каза Мая, – но сега повръща в тоалетната.

– Това е добре, – вече по-спокойно каза Мартин.

– Извинявай, но ще отида да го видя.

– Добре. И ако има нещо обади се пак.

Той знаеше, че сънът му няма да остане вечно малко момче. В последно време беше забелязал промяна в него. Разсъждаваше доста добре, но искаше изведнъж да порасне. Мартин не веднъж се бе страхувал Борис да не кривне, за това често разговаряше с него. И ….. беше се случило, но имаше надежда, че няма да се повтори.

Музикален рецензент на един хамбурски вестник написал, че известният цигулар Регер, който свирел с оркестър концерт на Бетховен, е включил в изпълнението си съвършено неподходяща по стил каденца.
Рецензента предполагал, че тази каденца цигуларят сам е съчинил.
Регер прочел рецензията и поискал да поговори с автора на статията по телефона.
Вдигайки слушалката, рецензентът чул кратък, но много изразителен монолог:
– С вас говори Лудвиг ван Бетовен. Бих искал да Ви информирам, че вчера изсвирената каденца е написана лично от мен.

В долинита имаще прилични човешки жилища. Стените им бяха тухлени, на покривите блестяха червени керемиди, на прозорците имаше не животинска ципа, а стъкла. Някой от тях имаха течаща вода, телефон и дори сателитни антени.

Денят беше непоносимо горещ, а Петър се изкачваше по хълма. Тук къщите бяха схлупени и мизерни. Вместо прозорци и врати, зееха дупки, през които вятърът влизаше безпрепятствено. Съборетините трудно можеха да минат за навеси. Бяха сглобени от хартия и пластмаса. Това беше най мизерния квартал.

Петър живееше в този град вече 27 години. След като завършеха семинарията йезуитските свещеници започваха кариерата си на места с известни лишения, но никой не се привърза към мизерията така, както Петър. Той не пожела да „научи урока си“ и да продължи нагоре в йерархията. Беше решил да остане и да се пребори с нищетата, колкото и трудно да беше това.

Беше чувал от учителите си и по-богати хора да казват:

– Бедността е като упорит плевел, ако днес изтръгнеш едно стръкче, утре ще пораснат 10.

Той често упорстваше:

– Но това съвсем не е безмислено. По тези смърдящи и кални улички живееха повече от 8 хиляди човека и всеки от тях е създаден по Божий образ. Дори само един от тях да получи храна, за да не гладуват или подслон, вместо да спи на улицата, усилията не са напразни.

Тази вечер той нямаше да полага грижи за нуждаещите се, да сипва супа и раздава храна на бедните или да завие с одеало някое зъзнещо дете. Беше зает да събира материал за доклада, който го бяха помолили да направи, за този беден квартала, от социалните служби. Самият факт, че бяха поискали такъв доклад, беше някакъв успех, от 9 месечното му ходене по мъките.

Властите отдавна бяха оставили хората в този квартал на произвола на съдбата. Тук закон не важеше. Ако хората искаха училище или болница си ги строяха сами или настояваха пред властта, докато им обърнеха внимание.

Така Петър се беше превърнал в официален представител на тези бедни и изоставени хора. Не веднъж ходатайстваше и настояваше пред държавната бюрокрация, чукаше на вратите на някои благотворителни организации, за да получи нещо за децата, които растяха по залетите с помия улички и се ровеха в боклука за храна.