Телефонът продължи да звъни настойчиво. Накрая Мирон допълзя до него и вдигна слушалката.

– Миро, Елена е. Днес не ми се обади, а е понеделник, притесних се за теб.

– Елена, ела моля те, – простена Мирон.

След половин час тя беше при него, след като измина целия път с превишена скорост.

Когато Мирон ѝ отвори, тя разбра, че е много разстроен. Опита се несвързано да ѝ обясни:

– Боли ме главата, гърдите, гърба, ….. – разтвори некоординирано ръце, – просто навсякъде.

Елена му облече някакво яке, хвана за ръка сина му Стоил, свали и двамата пред блока, и ги набута в колата си. След това с бясна скорост потегли към болницата.

Там веднага поеха Мирон, сложиха го на носилка и му наложиха кислородна маска.

– Татко ще умре ли? – попита настръхнал, готов да се разплаче, Стоил.

– Да, ако не заспиш веднага, – свирепо му отвърна Елена.

Със спящото дете, подпряло глава на коленете ѝ, Елена посрещна утрото в чакалнята. В раните часове на деня кардиологът излезе и съобщи:

– Извън опасност е. Не е от сърцето, не се тревожете, просто е получил панически пристъп. Пациента може да си тръгне, но трябва да го види личния му лекар.

След като се прибраха и тримата в апартамента, Елена помогна на Мирон да се изкъпе, сложи го да легне и му свари кафе. Облече Стоил, направи му закуска и го закара на училище.

Елена се обади по телефона, че не е в състояние да отиде на работа и се върна при Мирон.

Седна до него на леглото. Мирон беше отпаднал и замаян от успокоителните, но дишаше много по-леко и бе леко огладнял.

– Какво се е случило? – попита Елена.

– Майка ми умря.

– Защо не ми се обади?

– Стана много бързо. Не исках да тревожа никого, а и нищо не можеше да се направи.

Мирон започна да разказва без ред. Това беше водопад от откъслечни фрази, спомени, образи, страхове, целият му живот изпълнен с несполуки. През цялото време стискаше ръката на Елена. За него тя бе повече от сестра.

– Аз съм голям неудачник,  – едва не се разплака Мирон, – всичко обърках. Чувствам се като кулата в Пиза. Май оста ми е накриво, за това правя всичко наопаки.

– Няма успехи без провали, Миро. Човек  живее по възможно най-добрия начин. Избий си тези измишльотини от главата. Все някога трябва да се спреш и да се огледаш.

– Нима трябва да стигна до дъното, за да се отскоча и да изплувам отгоре.

– Кризите са хубаво нещо, само така човек израства и се променя. Кой ти е казал, че животът е лесен? Винаги има болка, страдание и трудности. Спри да се вайкаш и се вземи в ръце. Не можеш да избягаш от живота си. Дошло е време да се спреш и да се изправиш срещу себе си.

Един човек бил портиер към един храм. Някой му позванил в полунощ и го попитали за телефона на абата.
– Кажи „Отче наш“, – казал портиерът.
На другия край на линията непознатия казал „Отче наш“.
– А сега кажете „Символ верою“, – казал портиерът.
– Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, видимото и невидимото …
Тогава портиерът продиктувал искания телефон, като попитал:
– За кого да предам, че е търсил абата?
– Архиепископ Амбросий.
Пазачът сериозно се изплашил, дали няма да му се карат за случилото се.
Когато абатът се върнал, той веднага отишъл при портиера и му казал.
– Много си се харесал на архиепископа. Той каза, че си имаме много добър портиер, който го е принудил да се моли ….

Екранът на компютъра става по-тънък, а човекът по-дебел.
Днес младежите обичат да се присмиват на приказките на възрастните хора особено, когато казват:
– В нашето време  беше по-различно.
И наистина за някакви си 20-30 години, светът се е преобразил до неузнаваемост.
Размерите компютри са намалели в пъти, докакто размерът на потребителите обратно, нарастнал е очевадно в килограми.
Първия мобилен телефон при падане, нищо не им се случаше, но модерните iPhone на баснословни цени стават на парчета при най-малкото невнимание.
Май не всички промени са в полза на човека!

Даниела позвъни, а после поздрави Елена, която се показа на вратата. Елена докосна с пръст устните си и се измъкна навън, като тихичко затвори вратата зад гърба си. Покани с жест гостенката към другия край на верандата. Щом седнаха, прошепна:

– И двете спят на дивана. Изтощени са.

– Ти сигурно си капнала от умора, – тихо каза Даниела. – Донесох ти малко храна. Мога ли да направя нещо друго за теб или децата?

Елена се усмихна тъжно.

– Благодаря все пак, че дойде, – усмивката ѝ помръкна. – Решихме с хората тук, че момичетата са прекалено малки, за да присъстват на погребението на родителите си. Ще ги взема, да живеят при мен. Трябва да събера багажа им, а времето ми е малко.

Елена изглеждаше объркана:

– Трудно мо е да определя какво да вземе и какво да оставя? Жилището ми е малко, не мога да взема всичко. Опитвам се да разбера какво би имало някаква стойност за момичетата, когато пораснат.

Очите  на Елена се изпълниха със сълзи. Очевидно не можеше да говори повече и се загледа в далечината.

Дочу се някакъв шум откъм вратата. Едно от децата се измъкна тихо навън. Тъмната му коса бе рошава, по рокличката имаше петна от кетчуп, а крачета бяха боси. Момиченцето пъхна палеца в устата си, сгуши се в крака на Даниела и облегна глава на бедрото ѝ.

Даниела го вдигна на ръце и го прегърна. Детето мигновено заспа на рамото ѝ.

– Съжалявам, – прошепна Елена, – оставих ги малко да поспят, но изглежда Маги  се е събудила от гласовете ни.

На Даниела ѝ харесваше да усеща допирът на малкото телце до себе си.

– Не се притеснявай. Бива ме в това.

– Само на три годинки е. Дори не знае какво е станало. Нито пък сестричката ѝ. Не знам как да им кажа.

– Ще се справиш, – опита се да я успокои Даниела.

– Дали няма им навредя ако им кажа направо истината? Лошото е, че няма кой да се погрижи за тях. Аз съм единствената роднина на майка им. Родителите на баща им са много възрастни, а двамата му братя имат по четири деца. Не бих искала момичетата да са с тях. Виж, как внезапно се преобръща целия ти живот, – въздъхна Елена. – Нищо не подозирах, когато телефонът ми звънна вчера по обяд.

Даниела постоя още малко, побъбра си с Елена, опита се да я разсее от мъката и предстоящите грижи. Най-лошото бе, че децата бяха останали без родители. Внезапна катастрофа бе отнела живота им. Сега можеха и да не разбират какво се е случило, но когато пораснат ……

Често ние се страхуват от вземане на погрешно решение, коeто води до стрес.

Може би сте изправени пред въпрос от рода на: „Трябва ли да се държа, или трябва да се пусна?“, „Трябва ли да вляза или трябва да се измъкна?“, „Трябва ли да се ожена?“, „Трябва ли да си намерия нова работа?“, “ Трябва ли да се преместя?“.

Когато не можем да вземем решение, ние залитаме. Библията казва, че когато ставаме колебливи, сме нестабилни във всичко, което правим. Гръцката дума за нестабилност буквално означава „залитане като пиян“.

Но Бог казва, че има противоотрова срещу нашата нерешителност. Псалм 23: 3 ни казва: „Води ме през прави пътеки заради името Си“. Ние се справяме с напрежението при вземане на решения, когато оставим Бог да ни води.

„Но аз съм се опитвал това!“ – си казваме ние.
Когато поискаме Бог да ни води, като че ставаме по-объркани, отколкото преди.

„Нима е толкова трудно да се узнае Божията воля?“

Бог играе ли си с нас? Разбира се, че не! Бог иска да ни води. Той иска да знаем волята Му повече, отколкото ние искаме това. Нашият проблем е, че ние често търсим нещата по грешен начин особено, когато се опитваме да намерим Божията воля.

Например, някои от нас, които очакват да изпитат някакво чувство, искаме да бъдем задвижени от някакви емоции. Ние искаме някой да ни даде рецепта или формула, която директно да прилагаме. Други прибягват до магически подход към Божията воля, очаквайки Бог да направи нещо фантастичо: да го напише на небето, да ни се обадят по телефона, да ни изпратят телеграма.

Всички тези начини водят до чувство на неудовлетвореност и ни карат да пропуснем Божията воля. Божията воля не е чувство или формула, а това което Той иска да бъде.

Бог не иска да се бърка, когато вземаме решение, но Той е там и ръководи всяка наша стъпка по пътя ни, разбира се, ако Му дадем възможност за това.