През 1468 г. Португалската флот с подкрепата на армията изтрила града от картата. Жителите на региона само 50 години по-късно отново са били в състояние да възстановят селището.

По време на Втората световна война, Казабланка става едно от трите основни места на кацане на войските на антихитлеристката коалиция  в Северна Африка.

Пристанище на града е едно от най-големите изкуствени пристанища на света.

Въпреки че, Казабланка не е столица на Мароко, градът получава официална титла на банкова столица на страната.

Това е най-големият град пристанище в страната. Прави впечатление, че населението на Казабланка е два пъти повече от населението на столицата на Мароко и град Рабат.

Градската джамия на Хасан II има най-високото минаре в света.

В града има руски некропол в християнското гробището Бен-Мсик, създаден през 2007 г.

Птици от семейство медопоказващи обичат да ядат пчелен восък, но не са в състояние да проникнат в кошера.

Вместо това те търсят хора или други бозайници, които ядат мед.

Долитат до тях и ги подканят да ги последват, а след това ги довеждат до пчелите.

След отварянето на кошера, човек събира меда, а птиците имат достъп до восъка.

Борис Трендафилов бе приятел на Павел Димитров. Борис бе учител на Павел и много пъти му бе помагал, това ги сприятели и когато Димитров завърши училище посещаваше редовно Трендафилов.

Двамата дълго разговаряха на различни теми. Павел споделяше с учителя бъдещите си планове. Димитров пръв запозна Трендафилов с момичето, за което по-късно се ожени.

Борис не беше женен, родителите му отдавна бяха починали, нямаше близки или роднини, за това прекарваше празниците сам.

Веднъж Павел го покани в семейството си за поредния празник. Едва пристигнал, Борис вече забавляваше децата. Той се смееше с тях и им помагаше да правят кълбо върху килима.

През пролетта Трендафилов започна трудно да изговаря думите. Трябваше му доста време, за да състави нормално изречение. Оказа се, че е болен от неизлечима склероза.

Състоянието му се влошаваше, но продължаваше да общува с Павел вечер на компютъра си.

Една нощ, той написа на Павел:

„Денят е чудесен. Надявам се да е такъв и за тебе. Трудно ходя и говоря. Едва натискам клавиша, за да ти изпратя посланието си“.

– И въпреки това, – засмя се насила Павел, – той намира денят за чудесен. Какъв човек само. На негово място отдавна да съм започнал да се самосъжалявам.

Такива като Борис имат радост в сърцето си и вътрешен мир. Истински обичат живота и се радват на всичко около тях.

Радостта, онази за, която копнеем всички е възможна само чрез вяра в Бога.

Наталия работеше в заведение, където живееха хора с мозъчни травми. Повечето бяха претърпели катастрофи с кола или мотор.

Някои от тях можеха да общуват с другите и си помагаха взаимно.

Но имаше и такива, които бяха затворени в себе си. Ето, Недялко прекарваше целия си ден в мълчание. Ако някой се опиташе да го заговори, свеждаше незабавно очи и бързо ускоряваше крачка, за да се отдалечи светкавично от мястото на срещата.

Работата на Наталия се състоеше в това, да помогне на тези хора да станат поне малко по-самостоятелни. Това съвсем не беше лека задача.

Тя им помагаше да се хранят, да извършват някои от ежедневните си дейности, показваше им как да играят игри…..

Но точно тук в игрите ставаха неприятните инциденти.

– Ти само на него помагаш, – мърмореше Григор с карти в ръцете.

– Няма да ми гледате картите, – свирепо изгледа всички на масата Огнян.

Достатъчно бе някой да го погледне за миг и той бе готов да набие „нахалника“. За съжаление, травмите от миналото на някои провокираха неочаквани пристъпи на гняв, който можеше да прерасне и до насилие.

Всички от екипа, заедно с Наталия бяха обучени предварително, как да постъпят ако възникнеше подобна ситуация. Бяха ги инструктирали:

– Не приемайте лично тези случаи. Те се дължат на състоянието на болните.

Наталия, като и другите от обслужващия персонал знаеха, че при изявило се раздразнение и ярост, трябваше да запазят спокойствие и да се държат нормално, все едно нищо не се е случило.

При по-тежък случай се намесваха лекарите, които биеха успокоителни инжекции.

Един ден, когато бе мирно и спокойно в трапезарията, Наталия сериозно се замисли: „Мога ли това, което практикувам тук сред тези хора, да използвам в живота си?“

Спомни си, че Исус учеше учениците си, че ако някой го удари по едната буза да обръща и другата.

„Понякога хората, не само в това заведение, а и навън, постъпват неправилно, – каза си Наталия, – заради някоя сътресение или нарушение на нормалния му начин на живот в миналото му. За това на обидата трябва да отвръщаме с любов“.

Тя наведе глава и тихо се помоли:

– Господи, помогни ми да отвръщам с любов на лошото отношение към мен, което е породено навярно от болка, страдание или несправедливост извършена спрямо този човек в миналото му…..

Това бе един дълъг и мрачен период в живота на Васко. Той не вярваше в себе си и се осъждаше постоянно. Чувстваше се като в капан.

Това състояние напълно го съсипваше. От устата му ден и нощ се изтръгваха думи, които го нараняваха още повече:

– От мен нищо не става….. Как можах? ….. Ето отново оплесках нещата …. Има ли смисъл да започвам отново това? …. Пак ще се проваля ….Безнадежден случай съм ….

Но всичко това съсипваше не само него, но и отношенията му с другите хора.

Една неделя Васко реши да посети друга църква, различна  от тази, в която ходеше редовно. Смяташе, че всички там го възприемат като неудачник и тотално пропаднал човек.

Когато влезе в първата му попаднала църква, чу пастирът ѝ да казва:

– Има ли желаещи, за които църквата да се моли?

Васко излезе отпред. Той не познаваше този човек, но той му каза:

– Да живееш изцяло погълнат от себе си и собствените си чувства е грях. За да се „излекувате“ четете поне три пъти на ден Посланието към Римляните, 8 глава, първи стих.

„Какъв е този стих?“ – помисли си Васко.

Когато седна на един от столовете, отвори джобния си „Новия завет“ и прочете следното: „Сега прочее, няма никакво осъждане на тия, които са в Христа Исуса“.

Васко много се ядоса на тези думи, но реши да пробва „лекарството“.

Мина цяла седмица и Васко едва тогава разбра, че Бог му беше проговорил, чрез този непознат пастир.

Той продължи редовно да чете този стих месеци наред, докато не се освободи от постоянното самообвинение и чувството за безполезност.

Така Бог постави чрез този стих едно ново начало в живота на Васко.

Църквите не са места за светци, а болница за грешници.