Джордж едва се държеше на краката си. Тъмните сенки под очите му красноречиво говореха, че е вече на предела на силите си.

– Господине, по-добре си легнете и почивайте, вместо да проповядвате, – посъветва го спътникът му Кларк.

Освен умората Джордж бе измъчван и от асма, но сутринта трябваше да проповядва в поредния голям град. Той имаше достатъчно воля да се изправи и да продължи. Никаква умора или астма не можеха да го повалят, когато толкова много души чакаха да чуят благата вест за спасение чрез Христос.

Джордж не се колеба дълго, падна на колене и извика към Господа:

– Исусе, помогни ми. Позволи ми да ида и говоря за Теб още веднъж, след това нека се върна у дома да умра.

Сутринта, когато пристигна с Кларк в града, се бе събрала тълпа, която молеше Джордж:

– Говори ни! Искаме да чуем за Исус.

Джордж трудно се изправи, но когато заговори, Светия Дух дойде върху него и следа не остана от немощта му. Малко след това хората започнаха да падат на колене и да плачат, искайки прошка от Бога.

Проповедникът стоеше слаб и немощен, но устните му тихо мълвяха:

– Ще чакам благодатната Божия помощ, защото вярвам, че Той ще ми помогни да говоря още веднъж за Него.

След обяд Джордж бе още повече смазах от умората. Беше решил малко да полегне, но на стълбите пред гостилницата го очакваше друга група жадна да чуе Божите думи. Той ги увещаваше дълго, да изоставят греховете си и да последват Христос.

Стъмни се. В спалнята Джордж чете от Словото, помоли се и се отпусна на кревата. Подпря се с две възглавници за да облекчи дишането и се унесе.

В полунощ се събуди и трудно дишайки каза:

– Асмата идва отново!

– Нали това ви говорех, – укори го Кларк, – не трябва толкова често да проповядвате. Нужна ви е почивка.

– Предпочитам да се износвам и да губя силите си, отколкото да ръждясвам, – усмихна се Джордж.

След което се помоли за нова проповед и напътствие къде да върви в утрешния ден, отново се заспа, но скоро задъхвайки се събуди.

– Хората ме чакат, – едва говореше Джордж, – длъжен съм да ги събудя…..

На сутринта бе мъртъв.

Радослав всяка сутрин ставаше рано. Разсъждаваше върху Библията и се молеше. Той беше предан на Господа и не забравяше сутрешните си срещи с Него. Това беше най-хубавото време за него.

И това бе докато е се запозна с Боб, куче породата немска овчарка. Красиво и стройно животно, човек не може да му се нагледа.

Радослав бе очарован от него и всяка сутрин рано го извеждаше на разходка. Кучето и човекът бяха станали неразделни приятели. Съвместната разходка в ранните утринни часове разсънваше и двамата. Разхождайки се така те срещаха утрото.

Една сряда на молитвеното богослужение се случи нещо интересно с Радослав.

По време на молитвата Божият Дух проговори на сърцето му:

– Христос е първият!

Радослав трепна. Той знаеше, че Христос трябва да бъде първият му фокус за деня, но ….. заради Боб това се бе нарушило. Боб се бе превърнал в нов фокус за него.

Радослав промени отправната си точка и каква огромна разлика се получи. Щом съмнеше Боб започна да размахва опашка, да подскача, да тича до вратата и обратно, показвайки желанието си да излезе навън.

Да, кучето бе радостно и щастливо, но Радослав бе изгубил това чувство. Не, че харесваше по-малко Боб, но нещо му бе тягостно, усещаше някаква празнота в себе си.

И младежът реши:

– Ще търся първо Божието царство! Христос е първият!

Един рибар заедно със синовете си отиде рано сутринта към морето, за да лови риба. Това бе единственото им препитание. Ако не хванеха нищо ги очакваше глад.

Когато хвърлиха за първи път мрежата и я изтеглиха, тя бе празна. По лицата на мъжете се четеше разочарование, но някъде дълбоко в тях се бе спотаила слаба надежда.

Отново хвърлиха мрежата, но извадиха само тиня и водорасли.

Това се повтори няколко пъти.

След седмия път рибарят вдигна очи към небето и се помоли:

– Господи, съжали се над мен нещастника. Дай ми от даровете на Твоето море. Половината ще дам на бедните, четвърт ще дам на тези, които не са успели нищо да уловят днес, а останалата четвърт ще запазя, за да нахраня семейството си.

Хвърлиха отново мрежата и я задърпаха към брега. Усетиха, че този път бе по-тежка. Скоро се убедиха, че мрежата е пълна с риба.

От богатството на улова, сърцето на рибаря се смути. Душата му се разколеба и той си каза:

– Може и да не дам нищо. Толкова улов, ще ни стигне за една седмица.

Изведнъж мрежата се скъса и рибата отиде обратно във водата.

Рибарят падна на колене, хвана се за главата и извика:

– Господи, аз само се пошегувах.

Но повече риба този човек не видя за деня.

Свраката бе черна като всички свои посестрими, но бе необикновена. В какво? Не бързайте, нека всичко върви по реда си.

Тя живееше при един бръснар и по чуден начин можеше да възпроизвежда, всички гласове и звуци, които бе чула. Хората пълнеха бръснарницата най-вече, за да чуят какви нови интерпретации можеше да прави.

Един ден от там минаха тръбачи, които огласиха цялата улица със звучните си тръби.

На следващия ден свраката стана мълчалива.

– Колко е замислена и тъжна, – каза някой, който я бе видял в новото ѝ състояние.

– Навярно звукът на тръбите я е оглушил, – загрижено прибави друг.

– Тя нацяло е загубила гласа си, – поклащаха съчувствено глава трети.

Една сутрин в бръснарницата се чу ясен звук на тръба. Хората се огледаха изненадано, но никъде не видяха тръбач.

Накрая разбраха, че звукът идва от свраката. Тя бе толкова дълго мълчала, че този сюрприз смая всички.

– Явно за нея това е бил по-особен звук, – коментираше един възрастен господин. – Тя се е обучавала вътрешно и се е готвела да го повтори.

– Сега гласът ѝ звучи по един по-съвършен начин, – обади се един младеж. – Нюансите, паузите и повторенията звучат затрогващо.

– Щом е млъкнала, това обучение е изтласкало всичко, което е знаела до сега, – констатира самият бръснар. – Това я е накарало да се отнася с презрение към предишното.

– За това пък новата имитация е съвършена, – заключи дебело старче с очила, които бяха паднали ниско на носа му. – Ето и резултатът, всеки от нас помисли, че чува тръба.

Тази душевна болка на Евлоги не можеше да се дефинира точно като депресия. Той все още бе в състояние да изпълнява задълженията и въпреки всичко избираше да върви напред.

Общуваше с хората, независимо, че отговорите му не бяха особено духовити и жизнени, но дълго оставаше под одеялото и дремеше в пълна тишина. Това за него изглеждаше доста приемливо.

Успяваше да става навреме всяка сутрин, въпреки че след това използваше не пълната си сила и възможности.

Не, Евлоги не бе депресиран, но не бе и радостен, нито въодушевен за каквото и да било.

Дните си отиваха, но в него оставаше една сива празнота. Усмихваше се от време на време, но не от сърце. В него не кипеше ентусиазъм, нямаше хъс за каквото и да е.

Видя го приятелят му Продан. Забеляза унилият му вид. За нищо не го попита, а само му каза:

– Всеки ден е щедър дар от Бог и нова възможност да изживееш деня си с хваление. Господ ти е дал този ден и го е планирал специално с мисъл за теб. През всеки един ден от живота ти Той има план за теб, който винаги включва обилна доза хваление.

Евлоги махна с ръка. Все едно казваше: „Всичко е безнадеждно. Има ли смисъл всичко това?“

– Ако искаш да имаш увереността, – каза Продан, – че всеки ден участваш в Божията воля за живота си, важно е да започнеш деня си с хваление, да го изпълниш с поклонение и да го завършиш с благодарение. От сутринта до последната ти мисъл вечерта, преди да си легнеш, избери единствено да величаеш Господа и никога да не се съмняваш в Него. Ние не сме хора, които винят Бога, а такива, които Го благославят!

На Евлоги това му звучеше като натрапчиво нравоучение, но като се замисли, откри, че в думите на приятеля му имаше истина.

„Защо да не опитам, – реши в себе си той, – нищо не губя!“