Станимир мрънкаше настойчиво:

– Дай ми още едно парче торта.

– Станимире, но може да ядеш толкова много сладко, – каза майка му, – ще те заболят зъбите.

Станимир излезе от кухнята и отиде в хола. Там баща му изключи телевизора.

– Татко, защо го изключи? – ядоса се Станимир.

– По-добре иди поиграй на двора, приятелите ти те викат.

„Моите родители, са най-лошите на света, – горчиво си помисли Станимир. – Защо да не мога да ям сладко колкото си искам? Ами телевизорът? Баща ми никога ни ми разрешава дълго да стоя пред него. А там дават толкова интересни неща – мултфилми и уестърни, а нима това е лошо? А когато седна пред компютъра, все ми вика, че стоя много пред него“.

Станимир беше толкова ядосан, че у него се появи желание: Искам моите родители да бъдат винаги добри.

Изведнъж стените на стаята се разклатиха, но това стана толкова бързо, че Станимир усети само леко замайване.

Малко след това той тръгна към стаята си, за да вземе футболната си топка. Но топката я нямаше на обичайното ѝ място и всичко изглеждаше някак променено.

Да това беше неговата стая с креват, маса и шкаф, но нещо се бе изменило. Всичките му играчки бяха изчезнали: топката, ролковите кънки, боксовите ръкавици, дори новата му игра с гарата, железопътните линии, вагоните и локомотива бяха изчезнали.

„Странно, преди час тук всичко сам бях подредил, – помисли си Станимир“.

– Мамо, татко, да сте виждали моите играчки?

От съседната стая се чуваше телевизор и Станимир тръгна натам. Когато влезе, той зяпна от учудване:

– Ти кой си?

На дивана загледан в телевизора, лежеше огромен дебелак. Ту с лявата, ту с дясната си ръка слагаше лениво сладки в устата си. Всичко наоколо беше затрупано с еклери, бонбони, шоколади.

– Аз съм Станимир, – каза дебелакът, като продължаваше да пълни устата си.

– И аз се казвам Станимир. Нима всичко ще изядеш? Не бива, вредно е! На мен майка ми не ми разрешава толкова много.

– Това е, защото майка ти е лоша. Моите родители са добри. Те ми позволяват всичко, дори мога нищо да не правя, – с доволна усмивка заяви дебеланкото.

„Погледни се, на какво приличаш, – едва не извика Станимир“.

Изведнъж в коридора се чу глас:

– Мирка, сине, погледни какви хубави сладки сме ти донесли. А да знаеш баща ти какъв хубав филм ти е купил?! Ти само такива харесваш.

Станимир беше слисан, защото позна гласа на майка си.

“ Нима този дебелак на дивана съм аз? …. За това са изчезнали всичките ми играчки, защото те вече не са ми нужни. Та нали аз не мога сам да стана от леглото“.

Страх обзе Станимир.

„Не, това не съм аз!, – едва не изкрещя Станимир. – Тези родители съвсем не са добри, те са унищожили сина си и са го превърнали в това трудно подвижно чудовище. Не искам да ставам такъв!“

Стените на стаята отново се разклатиха. Станимир усети, че отново му се зави свят.

– Наистина ли всичко е, както преди? – с надежда прошепна Станимир.

Той изтича в стаята си и въздъхна облекчено, всичко си беше на мястото. От радост Станимир заподскача и започна да пляска с ръце.

– Майко, татко, – втурна се Станимир към родителите си, – вие сте най-прекрасните родители на света. Желаете ми само доброто, за това не ми разрешавате да ям много сладко и да гледам непрекъснато телевизия или да стоя дълго пред компютъра.

Сега Станимир разбираше нещата по-ясно.

Взе топката си и отиде да играе на улицата ….

Защо ни е страх от облаците, които закриват небето? Да, те скриват слънцето, но то не е угаснало. След известно време слънцето ще се покаже.

Освен това, тези облаци съдържат в себе си дъжд и колкото са по-тъмни, толкова по-обилни потоци ще се излеят от тях.

Може ли да има дъжд без облаци? След мъката идва благословение. Тъгата е мрачната колесница на благодатта.

Тези облаци скоро ще се изпразнят и всяка трева ще бъде напоена от тях.

Бог може да излее над нас поток от скръб, но Той ще ни освежи със Своята милост.

Господ често ни изпраща послание на любов в плик с черни контури. Неговата колесница трещи, но тя е натоварена с милост. Неговият жезъл предизвиква цъфтежа на прекрасни цветя и растежа на сладки плодове.

Не бива да тъгуваме  заради облаците, по-добре е да пеем, защото от априлските дъждове се раждат майските цветя.

Господи, колко си близо до нас в тъмния и мрачен ден. Любовта те вижда и се радва. Вярата вижда облаците, изливането на дъждовете, освежаването на хълмовете и всичко наоколо.

Елена примираше от страх. Всичките тези идиотски размишления ѝ идваха много.

Какво толкова бе направила? Живееше си спокойно и не желаеше на никой зло. Тя наистина не знаеше с какво се занимаваше мъжа ѝ, но смяташе, че той честно си печели парите.

Симеонов пушеше мълчаливо и гледаше светлините на големия град. Елена не издържа и се разплака.

– Е, добре де, пошегувах се малко, – каза Симеонов и я прегърна като малко момиченце. – Успокойте се. Такъв съм си заядлив. Тези неща, които изговорих срещу убитият ви съпруг и обвиненията, които отправих към вас, все още нищо не означават.

– Как така? – обърса очите си Елена. – В какъв смисъл?

– В такъв смисъл, че не вярвам  на никого, – обясни Симеонов. – Това, което чухте са само хипотези, които проверявах, като следях реакциите ви.

– А на хората, с които работите и разследвате различни престъпление и на тях ли не вярвате?

– През живота си съм виждал какви ли не хора. Човек е сложно същество, което е способно на всичко, както на саможертва, така и на подлост.

– Чудовища в човешки облик се срещат на всякъде, – поклати глава Елена.

– Сред нас има прекалено много морални изроди, – продължи Симеонов разсъжденията си, – но не мога да приема това като даденост. Опитвам се да разбера, какво ръководи хората да извършат едно или друго деяние, но го осъзнавам само с разума си, не мога да вникна в чувствата им.

– Според мен , – каза Елена, – хората се ръководят от примитивни мотиви – жажда за власт, пари, ревност, завист, страст, желание за отмъщение ….. едва ли бих могла да изброя всичко.

– Не назовахте един от най-мощните мотиви – страхът, – добави Симеонов.

– Така е, – съгласи се Елена. – Страхът ражда изключително чудовищни престъпления…. Например, страхът от разобличение.

– Точно така, – потвърди Симеонов. – Струва ми се, че убиецът на мъжа ви е искал на всяка цена да премахне свидетелите или хората, които знаят нещо за него, което може да го вкара в затвора.

– Но мъжът ми винаги успяваше да се споразумее с хората. Вярвам, че ако е осъзнавал сериозността на информацията, с която е разполагал, нямаше да рискува живота си …

– Никога не казвайте „не“, – посъветва я Симеонов. – Не вярвайте на всеки. Така по-леко ще живеете.

– Според вас как бих могла да спя спокойно, когато стреляха вчера по нас? – разкрещя се Елена.

– Ами ако не сте били вие мишената, а сте попаднали между куршумите случайно?

– Не знам, – въздъхна Елена. – Но аз съм сама, а Виктор го няма вече……

Смел е този, които се доверява на Бога. Това не се постига с умствено усилие. То става, когато вярвате в това, което Бог казва, независимо от това, как ви са обстоятелствата.

От къде идват разочарованията? От страхът и недоверието. Те идват, когато слушате лъжите на дявола, че Бог няма да направи нищо за вас.

Като Божий народ, ние трябва да се отърсим от всяко разочарование и смело да се привдигнем. Трябва да спрем да гледа на собствените си способности, неуспехи и ограничения и да започнем да гледаме към Бога.

Ако напоследък сте били малко разочаровани, спрете да слушате лъжите на сатана. Спрете да възприемате лошите новини.

След като разберете кой сте и какво имате благодарение силата на Бога, няма да позволявате на дявола да ви тъпче повече. Бог не просто ви съветва да бъдете силен и смел, това е Неговата цел!

Духовни наранявания и натъртвания всеки е имал. И както обикновено вътрешната болка не иска да си тръгне. Много от нас познават този род страдания, но не знаят какво да правят с тях.

Ние куцаме през цели си живот, надявайки се, че тези скрити рани по някакъв удивителен начин ще престанат да ни болят. Навярно си мислите, че допълнителен сън или малко повече от десерта ще ви освободи от тази натрапчива депресия, всичко това ще изчезне и ще ви остави на мира.

Но това никога не се случва.

Ако са те набили физически, след няколко дена почивка се възтановяваш, но изцелението на духовни рани не става толкова лесно. Дори с течение на времето състоянието на човек става още по-лошо.

Причината е следната, вместо да забравим тези болезнени провали, ние често продължаваме да живеем с тях, при условие че тези неуспехи не са по-реални от Божиите обещания. Ние се концентрираме върху тях, изпадаме в депресия и се парализираме от страх, че като направи още една стъпка, ние отново ще бъдем победени.

Но има един изход. Ако депресията ви е смачкала, за да се измъкнете от нея, просто трябва да спрете да гледате назад в миналото и да започнете да  гледате в бъдещето – бъдеще, гарантирано от Христа Исуса чрез великите и скъпоценни обещания в Словото.

В началото това няма никак да е лесно. Умът ви ще иска да се връща назад към миналото, но вие не му позволявайте това. Размишлявайте над Божието Слово и променете мисленето си чрез Него.

И вместо победен войник, вие ще бъдете победител, както е планирал Бог.