Кои са те?

Приемайте!

Всеки от нас има вещи или хора, от които силно се раздразва. Постарайте се да ги приемете изцяло и не се опитвайте да ги промените.

Тогава вашите страдания ще останат в миналото.

Давайте!

По-малко искайте, а повече давайте на хората. Това може да бъде грижа, помощ, знание и внимание все хубави думи.

И не чакайте награда за това.

Благодарете!

За хората и всичко около вас.

И ще почувствате ефекта на благодарността върху себе си.

Избавете се!

От обиди и гняв, от обвинения и всичко негативно във вашите мисли.

Именно в тях може би е причината за страданията и неприятностите ви.

Прощавайте!

Простете на всички, дори и на най-ужасните. И болката ви ще отмине с времето.

Радвайте се!

Усмихвайте се винаги, независимо на колко години сте.

Вършете всичко с усмивка и музика.

Чрез всички тези глаголи вие проявявате любов към хората.

Те са вълшебни глаголи, без които не можете да живеете в мир и разбирателство.

Изпитанията са неприятни, но те не ни лишават от радост.

Нашата надежда е на небесата, а не в комфорта на живота на Земята.

Без физически упражнения тялото отслабва. Жизнените изпитания тренират нашата душа и закаляват вярата ни.

Вярата на тези, които преодоляват изпитанията, расте и те стават победители.

Исусовата любов расте в сърцата ни и ни изпълва с неизказана радост.

Тези, които се страхуват и избягват страданията, не могат да изпитат тази неописуема радост.

Тъжно ми е, когато слушам или чета за страданията по света. Нашата планета е изпълнена с насилие, несправедливост, желание за власт, егоизъм, ……, но и с леност, и безразличие. За всичко това не можем да обвиняваме само другите хора и дявола.

Ако аз не желая да помагам на другите, това е равносилно на делата на тези, които вършат зло.

Човек не е създаден да живее сам, но той носи вината си за делата си Надеждата да помогнем на този свят само с добра воля и работа се оказва илюзия. Грехът тегли надолу към бездната всеки от нас.

Но ето дойде Божия агнец, който изкупи света. Той има сила да дари живот и радост на тези, които нямат нищо в този свят. Христос постави началото на нов свят. Това не е свързано само с основаването на Църквата, но и сътворяването на ново небе и земя. Той поднови всичко чрез жертвата Си.

Какво означава тя за нас? Проливането на кръв, бе последица от греха на хората.

Исус изпълни съвършената жертва и в това се изразява тайната на кръста. Нека я приемем в сърцето си.

Колко трагично преживява природата опустошенията, които човек ѝ нанася не само с войните, но и със своята неразумна дейност. Разрушените градове и села не красят земята, а я грозят.

Природата усеща човешкото надмощие като тежест. Човек е господар на природата, но жесток и немилостив. Замърсява околната среда и експлоатира по неправилен начин земята, вместо да я превърне в градина.

Някога Сахара е била изпълнена със зеленина, цветя и дървета, но човек я е превърнал в пустиня. И само нея ли?

За това не е чудно, че от време на време природата си отмъщава. Силни бури, урагани, тайфуни, лавини, които засипват хора и селища, светкавици, гръмотевици, земетресения, наводнения, болести, страдания, смърт ……

Всичко това ни кара дълбоко да се замислим!

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“