Младен скоро стана татко. Той реши да снима дъщеричката си и да се похвали в социалните мрежи с нея. Така той постави нейна снимка в мрежата, на която дъщеря му недоволно гримасничи след къпане.

Много от хората, които видяха снимката я одобриха и го поздравиха. Други се пошегуваха с младия баща:

„Когато порасне, тя няма да се омъжи за червенокос и брадат мъж с татуировки“.

Но сред остроумията имаше един коментар, който сериозно разтревожи Младен.

В него педиатър пишеше:

„Струва ми се , че бебето има жълтеникави очи. Не твърдя нищо със сигурност, понякога една снимка може да е малко жълта. Но ми се струва, че на момиченцето кожата и очите имат жълт отенък. Възможно това да е физиологична жълтеница….. Надявам се, че всичко с бебето е наред, а у мене просто е надделяла професионална параноя“.

Загриженият баща за всеки случай реши да провери здравето на дъщеря си и се консултира с лекар.

В поликлиниката потвърдиха:

– Детето има неонатална жълтеница.

– Това опасно ли е за нея, – попита уплашено Младен.

– Детето просто трябва да бъде повече време на слънце или да премине курс на фототерапия. Ако не започнете лечението на жълтеницата веднага, това може да доведе до печални последствия.

Ето как една снимка и навременен коментар запазиха здравето на едно бебе.

В Индия има много архитектурни постройки. Дворците и храмовете са великолепни. Когато ги наблюдаваш изпитваш уважение към таланта на древните строители.

Ако погледнете този храм или дворец на снимката и обърнете внимание на детайлите, ще усетите, че тук нещо не е наред. Постройката отива на дълбоко, а там долу може да се забележи зелена вода.

Оказва се, че пред нас се намира старинна система за събиране на дъждовна вода. Това са уникален подземен кладенец. Дълбочината на това каменно съоръжение достига 25 метра.

То е създадено като благотворително дело от по-богатите хора в Индия, които са искали да помогнат за решаването на проблема относно продължителните „сухи“ периоди.

По време на пролетните дъждове водата се натрупвала в подобни кладенци и хората можели да я използват за свои нужди. Някои от кладенците са се пълнели от подпочвени води.

Цяло хилядолетие индийците са използвали тези сгради, за да съхраняват вода, но сега те са изоставени. Поради безконтролното използване на подземните води, повечето кладенци са пресъхнали.

Някои кладенци се поддържат, за да се показват на туристи, но основно те са се превърнали  в сметища за боклук, който изхвърлят местните жители на това място.

Офицер Пак постъпи на работа в местния полицейски участък в началото на годината. След обяда той се почувства много уморен и реши да подремне.

Телефонът извъня:

– Възрастна жена повече от час блуждае наоколо, – съобщи му началникът, – виж какво става.

Пак не можеше да се бави, трябваше бързо да действа. Той седна в колата и потегли към оказаното място.

„Вероятно старата жена просто се е изгубила, – помисли си Пак. – Едва ли ще е толкова трудно да реша проблема ѝ“.

Когато приближи мястото той видя жената. Тя носеше две бохчи.

– Как се казвате? Къде искате да отидете? … – питаше я Пак, но тя не отговаряше на нито един от въпросите му.

Жената повтаряше само едно и също нещо:

– Дъщеря ми ражда.

Жената изглеждаше объркана, тя не можеше дори да каже името на дъщеря си.

По- късно се разбра, че жената страдала от Алцхаймер и често ѝ се случвало да губи паметта си.

Случаят се оказа много по заплетен, отколкото предполагаше Пак. Но той забеляза нещо много интересно. Жената беше по пантофи, вероятно живееше някъде наблизо.

Той я снима на мобилния си телефон и започна да показва снимката ѝ на минаващите. Но никой не я познаваше.

Пак я покани:

– Да отидем до полицейския участък. Там ще си починете малко.

Но когато посеган към бохчите да ги вземе, тя ги притисна до себе си и не му ги даде.

„Изглежда вътре има нещо много ценно за нея“, – помисли си Пак.

След няколко часа полицаите успяха да намерат човек, който я познаваше. Едва тогава Пак научи, къде живее жената, как се казва, дори къде е болницата, в която се очаква дъщеря ѝ да роди.

Няколко офицера придружиха възрастната жена до болницата, за да може тя да види дъщеря си и новородения си внук.

Когатто пристигнаха там, бабата с усмивка разтвори бохчите си. А там имаше ….. очите на полицаите се насълзиха.

В бохчите имаше супа, ориз и плодове.

В Корея на родилките се дава гореща супа от водорасли, която е богата на полезни вещества и помага за възстановяване на силите.

Бабата поднесе храната на дъщеря си и каза:

– Яж, мила, възстановявай се.

Момичето се разплака и я прегърна. Полицаите, кото станаха свидетели на тази сцена, също не можаха да задържат сълзите си.

При подготовката за отпазнуването на 100 годишнината от битката при Бородино по цяла Русия било изпратено писмо, в което се казвало да се открият живи учасници от тази съдбоносна битка.

В резултат на това в Ялуторовск бил намерен  един мъж. Той се казвал Павел Яковлевич Толстогузов.

През 1912 г бил на 117 години. Лошо виждал и чувал, но според свидетелството на съвременниците бил „доста бодър“.

Той бил специално фотографиран за случая. На снимката се вижда и неговата 80 годишна жена.

Произведенията на изкуството са като на снимка, при когато се използва обектив и химия. На нея се отпечатва играта на светлината и сянката…

Ето през такава призма пречупва реалността всеки творец. Той преработва действителността, отразявайки всеки фрагмент, който попадне в полезрението му, в зависимост от своята чувствителност към света.

„Печалта на духа“ е странно словосъчетание. Може би това е свързано с  копнежа и очакването в сърцата на много хора. Писателят е свръхчувствителни клетка в социалния организъм. Това е първата клетка, която реагира на отровните неща, които вредят или повреждат човечеството.

„Печалта на духа“ е основния лайтмотив, витаещ в атмосферата на произведенията на изкуството: песни, книги, картини, … нещо вътре в хората е в плен, очаквайки избавление.

Животът не отива отвъд границите на времето и пространството.

Но има една рядка категория креативни хора, които са успели да се измъкнат от пределите, преодолявайки „печалта на духа“.

В техните произведения се чувства нещо особено, самият живот, за който не се е говорило до сега. В техните разкази няма тщеславие, нищо се стига до успокоителното „всичко ще бъде наред“. Те са като лампи на тъмно място.

Светлината, излъчвана от тях, е повече от всичко друго, за всички от малки до големи. Те осветяват тесния проход надалече в суматохата.

Спомням си думите на Христос: „Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“.