Всички бяха много весели и водеха разговор за радостта.

– Помислете си каква радост изпитва човек, когато овладее някакво умение за първи път, – предложи Люси.

– Например, ако си научил чужд език достатъчно добре, – обади се бързо Недю, – можеш да разговаряш с хора от други страни.

– Или изминаваш километър след километър и най-накрая пресичаш финалната линия на маратона, – размърда се от мястото си Стойко.

– А може би от години се опитваш да се дипломираш и най-сетне излизаш на сцената, за да получиш дипломата си, – усмихна се замечтано Дора.

– Във всички тези случаи изпитваме различни емоции, но на преден план винаги е радостта, – отбеляза Люси.

– Всяко добро нещо идва от Бог и Той се радва на всичко добро, – каза Христо.

Думите му бяха посрещнати с едно мощно:

– Ооооо!

– Той е единственият и истински източник на радост и когато положим вярата си в Него, можем да преживяваме радост във всички наши обстоятелства, – продължи възторжено Христо. – Можем да имаме радост насред борбата, ако нашата надежда е Господ.

– Не може ли без Бог? – нацупи се Дора.

– Грешката, която често правим е, че търсим радост извън Бог, – отбеляза Христо. – Когато оценяваме себе си според мнението на някой друг за нас или според заплатата си, или нашата социална позиция, ние пропускаме истинската радост. Изобщо пропускаме радостта от пътуването, радостта от откритието, радостта от сърце, отворено за Бог, но най-вече невероятната възможност да споделим радостта на нашия Господ с другите.

– О, не! Всичко това ми звучи досадно, – сбърчи нос Люси.

– На когато сме изпълнени с радостта, която идва от Бог, ние излъчваме любов и наслада за околните, – каза с болка Христо, защото съжаляваше, че не го разбират.

Той въздъхна и добави:

– Именно тогава познаваме истинската радост.

Другите му обърнаха гръб.

Това време за Марко бе много мрачно.

Ракът напълно го изтощаваше.

В това си състояние той се чудеше:

– Наистина ли трябва да хваля Бога, когато се чувствам толкова ужасно? Е, навярно, не е нужно да подскачам и да викам: „Алелуя, имам рак!“

Един ден Марко сериозно се бе заел с Псалмите.

Направи му впечатление:

– Псалмите са оплаквания. Молитва на ридание е изпълнена с въпроси, разочарования и съмнения. Интересно … псалмистите не са се сдържали пред Бог. Когато са били разочаровани, те са изразявали чувствата си. Често тяхното поклонение е бил техният плач. В други случаи те са изливали целия си гняв пред Господа.

Марко още по настървено се разрови в Псалмите и откри:

– Ето тук Давид се е почувствал толкова разочарован, че е поискал в молитва: „Боже, разбий зъбите им в устата им!“

Марко бе изненадан:

– Можем ли да се молим по този начин?

И осъзна:

– Бог желае да бъдем честни спрямо Него. Ако сме разочаровани, ядосани или тъжни, Той очаква да споделим чувствата си.

Нека в такива случаи да изказваме всичко пред Господа и да последваме примера на псалмистите.

Да изместим фокуса си към възхвала на Бога.

Бог обещава да бъде близо до съкрушените сърца и да спаси сломените по дух.

Хвали Го и Му се покланяй днес за това, че Той спазва обещанията Си.

Мина една година след смъртта на един седемнадесет годишен ученик. Той бе посегнал на живота си.

Коя бе причината?

След една година училищното ръководство призна:

– Този младеж бе безмилостно тормозен. Ние като училищни ръководители не направихме нищо, за да го защитим. Не се погрижихме за психическото му здраве.

В училището се ангажираха:

– Да водим борба с бъдеш тормоз над който и да е ученик. И да се погрижим по-добре за психическото му състояние.

Опустошението, причинено от тормоза, е ярък пример за силата на думите.

Езикът има власт над живота и смъртта.

Това, което казваме, може или да привдигне, или да смаже друг.

В най-лошия сценарий жестоките думи могат да допринасят за буквалната смърт, както бе станало в случая.

Всички ние носим отговорност за думите и действията си.

Думите могат да убиват, но състрадателните думи могат да лекуват, превръщайки се в „дърво на живота“ за хората около нас.

Денис се загуби в джунглата.

Той бе отчаян, но всичко се промени, когато се яви неговият спасител.

– Не се чувствам сам, – каза си Денис. – Мога да общувам с този човек. Отчаянието ми намаля, защото имам визия. Объркването ми изчезна, вече знам посоката.

Той все още не бе напуснал джунглата, но усети, че нещо се е променило в него.

Надеждата го бе възстановила. А тя се градеше на това, че срещна някой, който можеше да го изведе.

Добрият Пастир знае, че не сте създадени за това място, но само Той може да ви изведе. В случая е Идеалният за това.

Той ви кара да вдигнете очи от джунглата, която ви заобикаля и да погледнете към небето над вас.

Пламен вилнееше. Преживяното не му даваше мира. Той свиваше ръцете си в юмруци и замахваше във въздуха.
Стефан го гледаше със съчувствие. Попита го:

– Ако се опитваш да си върнеш на някого, мислиш ли че ще успееш да напреднеш?

– Когато са постъпили несправедливо с теб ….. , – Пламен не можа да довърши.

– В този случай слабата памет е най-добрият отговор. Това, от което се нуждаеш е едно добро забравяне.

– Как да забравя? – Пламен размаха юмруци във въздуха.

– Забелязал ли си някога как един бижутер показва най-добрите си диаманти? – попита Стефан.

Пламен вдигна рамене и получи следният отговор:

– Поставя ги върху фон от черно кадифе. Контрастът на бижутата върху тъмния фон прави техния блясък да изпъкне.

– Какво?! – недоумяваше Пламен.

– Болката, която чувстваш днес е болка, която може да се излекува. Има хора, които са преминали през тази болка, по-опитни и могат да помогнат на някого, който преминава през същата криза. Това, което е важно да запомниш е, че независимо от източника на болката, Бог може да те изцели.

– Щом може нека го направи, – Пламен вдигна ръце. – Аз няма да Му преча.

Стефан се усмихна и добави:

– Казват, че семейството ни носи най-големите радости в живота, но и най-дълбоките житейски скърби. Колко е трудно е за едно семейство да се сработи?!

– Е, да, – съгласи се Пламен. – Членовете на семейството знаят как да ни раздразнят. Те могат да ни лазят по нервите……

– Но аз съм разбрал едно, след всяко предизвикателство се появява възможност. И семейството ни предоставя най-голямата възможност да се научим как да обичаме все едно никога не сме били наранявани.