Страхил оглеждаше малкият самолет, а мислите му тревожно съпровождаха погледа му от прозореца, от който се виждаше, че летят над гориста местност пресечена от остри скали и всяко кътче от малкото пространство около него.

Страхът шепнеше директно в ума му:

– Този самолет е много малък. Едно невнимателно движение от страна на пилота и ще се разбиете долу върху острите скали. Между тези гъсти дървета трудно ще открият някаква следа от катастрофата.

Страхил се опитваше да се успокояваше:

– На Пламен не му е за първи път да лети при такива обстоятелства. За него казаха, че е един от най-печените. Справял се е с къде по-трудни задачи.

Но страхът не млъкваше и притесняваше сериозно Страхил. Обезкуражаваше го. Принуждаваше го да стиска здраво седалката, върху, която здраво бе пристегнат с колан.

От напрежението и нерадостните мисли, тялото му започна да се гърчи.

Пламен много добре разбираше какво бе състоянието на пътника до него.

Накрая не изтърпя и каза:

– Страхиле, няма нещо, с което до сега не съм могъл да се справя. По-добре ми се довери и лети спокойно.

Колко често и Бог ни говори:

– Не бой се, не се притеснявай за нищо. Всичко е в моите ръце и Аз няма да допусна да ти се случи нещо, което не можеш да понесеш.

„Уповавай на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум. Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти“.

Стоян се прибра и забеляза, че жена му е нещо разстроена. Приближи внимателно към нея и я попита:

– Диди, добре ли си?

Тъй като не последва отговор, той продължи по-настойчиво:

– Какво е станало? Изглеждаш ми много отчаяна.

Но Диана наведе глава и нищо не каза.

„Милият, колко добре ме познава, – помисли си тя. – Не е нужно нищо да му казвам, но по лицето ми той прочита всичко. Не знае какво е станало, но не му е безразлично как се чувствам“.

След като децата си легнаха и двамата останаха сами, Стоян погледна жена си. В погледът му се четяха хиляди въпроси. Той не искаше нещата да останат неразрешени.

– Виждам, че те притеснява нещо, – тихо с много нежност промълви Стоян. – Какво мога да направя, за да се освободиш от това подтиснато състояние?

Дълго двамата се гледаха и мълчаха.

След това Стоян зададе точните въпроси, които помогнаха на Диана да разтовари натежалото си от проблеми сърце. Всичко, което се бе насъбрало в нея през последните няколко месеца, излезе спонтанно, но и реакцията на съпруга ѝ бе повече от добра.

Той я придърпа към себе си, задържа главата ѝ на гърдите си, обви ръце около нея и с много любов каза:

– Ти си много ценна и важна за мен. Сърцето ти е нежно и много чувствително, за това не бива да носи само толкова тежки товари.

Диди се разплака на гърдите му. Той я галеше по косата и шепнеше:

– Ти означаваш много за мен и аз няма да те оставя ….

Понякога животът ни изглежда убийствен, доста неща ни идват малко в повече. Дори и най-хубавото време от живота ни може да ни хване напълно неподготвени.

Чакащи в тъмните и сухи сезони, забравяме кои сме и на Кого принадлежим.

Важното е, че има някой, Който никога няма да се промени. И това е Исус, сигурната скала, на която можете да се опрете независимо от обстоятелствата.

Това звучи успокояващо и ни изпълва с надежда.

Петър бе ревностен християнин. Хората имат коли, църкви, … а той само един кон.

Ще попитате:

– За какво му е този кон?

За да разберете добре това, трябва да уточня нещата.

Територията, която обикаляше Петър, за да проповядва и призовава хората към покаяние, бе хълмиста. Пътища нямаше. Човек може да върви доста време без да срещне никого по баирите.

С кон също не бе леко, но Петър при трудните терени слизаше от животното и го водеше за юлара. Конят бе благодарен, защото из каменистите места можеше да си счупи краката.

Петър трябваше да преминава през дерета, гори и трудно проходими храсталаци, но това не пречеше на работата му. Беше вечно усмихнат, готов да обяснява: Кой е Исус Христос и какво Той е направил за нас хората?

От дългите преходи и малките почивки Петър бе отслабнал и често изглеждаше изтощен.

Веднъж бе гост на един едър и як мъж. В махалата му викаха Горан Пенкин. Той бе отраснал без баща, но баирите добре му се бяха отразили. Плещите му бяха като гранитни скали, а за юмруците му да не говорим ……

Горан погледна слабичкия Петър, усмихна се и попита:

– Хубаво говориш и добри неща казваш, но защо толкова се различаваш от коня си?

Гостът с учудване погледна домакина.

– Виж, – засмя се Горан, – твоя кон е красив и охранен, а ти си слаб, кокалест и изпосталял.

– Аха, – додаде Петър и реши да се пошегува с грамадния мъж. – Ами работата е там, Горане, че аз се грижа за коня си и го храня, пък за мен бдят вярващите от тази хълмиста област.

В живота ни някои преживявания изглеждат доста жестоки. Въпроса е: Как се отнасяме към тях?

Славена имаше празник. Получи невероятно много подаръци от приятели, роднини и близки.

Всички бяха хубави, но най-силно впечатление ѝ направи букет от красиви розови цветя. Те бяха нежни и свежи, сякаш бяха току що откъснати. Но в тях се криеше нещо много повече.

– Какви са тези цветя? – попита Славена.

– Това са планински цветя. Те растат и цъфтят изключително върху скалите, където не се забелязва земя.

Славена нежно обгърна цветята и се замисли:

„Такива са и Божите цветя, които растат на скалисти места. Бог проявява изключително голяма нежност към тези, които растат на скалиста земя. Само в такова трудно за виреене място, Господ може да извлече нещо хубаво, добро и качествено“.

Изпитанията в живота ни служат не за нашето събаряне и унищожаване, а за изграждането ни.

Неуспехът може да провали работите на всеки, но той спомага за изграждането на човешкия характер. Такъв удар е най-голямото благословение за душата ни, която расте и се развива.

Бог изпраща трудности и непреодолими препятствия във всекидневието ни. Но бъдете сигурни, че истинската опасност и нещастие се крият в това, което можем да загубим, ако избягаме или се възмутим.

Бог изгражда и възпитава Своите достойни войни в планинската пустош при голямата скръб.

Дъждът като луд удряше по стъклата на прозорците. Светкавици раздираха облаците, а гръмотевиците оповестяваха заплашително идващата опасност. Земята се тресеше, а вятърът не стихваше. Това всяваше паника, суматоха и безпокойство във всичко живо наоколо.

Владо седеше на стола пред бюрото си и тежко пухтеше:

– Грижи и отново главоболия, – намръщи се той. – Те ни преследват още от създанието на човечеството. Като съвременни хора се смятаме за много знаещи и можещи, но всичките ни технологии и изобретения не могат да премахнат безпокойствието ни.

Проблемите, които го бяха налегнали и с които не можеше да се пребори, бяха в синхрон с бушуващата стихия навън. Отчаянието и безизходицата го мачкаха в грубите си лапи безжалостно.

Изведнъж на фона от светкавиците и предупреждаващия тътен на гръмотевиците Владо видя малка птичка заслонена от твърда скала. Тя бе покрила с крило главата си и сладко спеше.

– Ех, – изтръгна се вопъл от гърдите на Владо, – ако имам такава скала и аз щях да си почивам необременен от страхове и тревоги. Какво да правя? Къде мога да намеря такова сигурно убежище?

Такава закрила за всеки от нас е Христос. Само в Неговата ръка можем да се чувстваме безопасно.

Нека бушува бурята навън, но щом Той е с нас, сърцето ни ще е спокойно.

„Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз не ви давам както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои“.