Донка слагаше тавата във фурната, това бе изненада за съпруга ѝ, които обичаше такива вкусотии.

Обърна се инстинктивно, за да види, какво прави синът ѝ и видя издута му буза.

– Мони, какво си лапнал? – извика тя уплашено.

Малкият не чака покана, а хукна сякаш бе даден старт за надбягване.

Ситуацията си бе за страх.

Малко преди това Мони помагаше на баща си да сглоби рамка, докато не бе разсеян от количка с играчки.

– Може да е глътнал гайка, винт, дори гаечен ключ, – притесни се баща му и затича след него.

Младият мъж се опита да избегне завоя към всекидневната, но в бързината не успя и се строполи на земята.

– О, защо когато му даваме хубави неща за ядене, отказва, а сега кой знае какво е налапал, – викаше той, като се изправяше, държейки се за кръста.

Най-накрая Донка хвана непокорния си син, а той ѝ се усмихна и отвори широко уста.

В нея между зъбките му блестеше пластмасов неидентифициран обект, който родителите му не можаха да разберат от къде се е взел.

Ето с такива мъници човек може да счупи световния рекорд на сто метра!

Една възрастна жена се приближи до гишето и се обърна към Марин, един от служителите в пощата:

– Бихте ли ме обслужили вие? Не искам да го прави тя …

И направи гримаса на отвращение.

Аля бе от ромски произход и това не бе първото ѝ отхвърляне от човек, но думите на тази жена я жегнаха.

Колегът ѝ Марин пое гишето, а тя се отдели в задната стаичка.

– Не приемам тази лъжа, – затрепери гласът на Аля. – Аз не съм мръсна, …. Зная коя съм в Христос.

Тя избърса сълзите си и вдигна гордо глава:

– Аз съм скъпоценна и съм Негова.

Аля въздъхна:

– Колко е тъжно, че много ценни хора не осъзнават стойността си, защото са повярвали на лъжите изречени от родител, съпруг, колега, познат или случаен човек.

Мир и спокойствие царяха в сърцето ѝ.

В каквато и ситуация да попаднете, не разрешавайте на врага да проникне във вас и да ви събори!

Позволи думите на нашия Месия да проникнат в душата ви и да ви дадат надежда.

Не беше нужно много за да се забележи болката и тъгата в очите на Кирил. Той бе жестоко отхвърлен от съучениците си днес.

Дядо му добре знаеше какво бе станало с Кирил, достатъчно бе само да го погледне. Това не се случваше за първи път с внука му.

– Кириле, – нежно каза старият човек, – от време на време ще ни ритат и изхвърлят, но това не означава, че Бог ни е изоставил или че сме извън Неговата воля.

Кирил сбърчи носи и каза:

– Какво знаеш ти?

– Разбери, – кротко продължи дядо му, – това е част от процеса на смирение, който Бог използва, за да ни оформи по подобие на Своя Син.

– Нищо лошо не съм им направил, даже им помагам, защо … – Кирил едва удържа сълзите си.

– Ти обичаш футбола нали? – попита го дядо му.

– Аха, – смънка Кирил.

– Представи си двама играчи успяват да пробият защитата и единият с топката се устремява към вратата. Ритва я силно с крак и тя попада в мрежата. След всичко това играчът благодари ли на топката? Ако тя имаше някакви чувства и можеше да говори, как ли би реагирала?

Кирил се оживи. Ококори очи и се засмя, а дядо добави:

– Тя е свършила добра работа. Остава си напомпана. Овациите получава само играча. Топката едва ли се е почувствала отхвърлена. Тя е направила това, което е трябвало.

Кирил само въздъхна.

– Можем вярно да вършим работата си, да помагаме, да служим и да даваме на другите, – старецът потупа внука си по рамото, – но се случва да бъдем отхвърлени и пренебрегнати. Не оставай неподготвени в такива ситуации!

Николай бе много притеснен. Не намираше изход в ситуацията, в която бе изпаднал.

– Нали се молих?! Нима Бог не ме чува? – Николай удряше с юмруци по стената.

Крачеше ежедневно нервно из стаята, търсейки начин да ускори нещата.

Заплашваше, договаряше се, манипулираше…..

Обърна се за съвет към лекар, адвокат, психолог, …

Но в крайна сметка бе напълно изтощен.

Имаше чувството, че е на предела на силите си.

– Защо? Поради каква причина Бог забавя отговора Си? – отчаян Николай попита приятеля си Тихомир.

– Понякога Бог чака да изчерпим всеки друг начин за помощ, – кротко обясни Тихомир.

– Защо така постъпва? – яростно изрева Никола.

– За да осъзнаем без всякакво съмнение, че сме напълно безпомощни без Него, – усмихна се благо Тихомир.

Дина бе силна жена. За това тя често криеше болката и страданието си от околните.

Един ден ѝ съобщиха за мъжа ѝ:

– Рак в последен стадий.

В следващите седмици и месеци Дина търсеше „скрити“ места, където неудържимо изливаше поток от сълзи.

Често тя се отдаваше на мъката си под душа в банята.

След като почина мъжа ѝ, паркингите се превърнаха в безопасно убежище за скръбта на Дина.

Днес се случи доста необичайна ситуация.

Дина се канеше да си поръча кафе. Тогава я връхлетя вълна от тъга.

Тя си пое дъх, опита се да задържи сълзите, но се разплака.

Лошото бе, че стоеше на опашката. Всички наоколо бяха радостни и щастливи.
Дина нямаше къде да избяга и да се скрие.

Всъщност не само я усетиха, но и я видяха.

Зад гишето стоеше младо момиче. Дина бе объркана и поради напора на сълзите си се чувстваше виновна.

Момичето ѝ се усмихна и ѝ подаде кафе с думи написана на него:

„Обичам те“.

Обслужващата на гишето не знаеше болката на Дина, нито причината за нея, но искаше да ѝ помогне.

С други думи момичето се опита да каже на Дина:

– Ти не си сама. През каквото и да преминаваш има хора, които искат да те подкрепят в болката ти.