Тони се прибра късно от работа и завари жена си заспала. Тя бе прегърнала малкия им син, който се бе сгушил на възглавницата.

С умиление наблюдаваше и двамата за известно време. Те бяха най- любимите му и близки за него същества. Обзеха го чувства, които до сега не бе изпитвал.

„Даря понякога не получава от мен необходимото уважение, – помисли си Тони. – Всеки път, когато се върна от работа, тя изглежда толкова уморена.“

До сега той не се бе запитвал, как става така, че той се е трудил цял ден, а тя никъде не е излизала, а е толкова изтощена.

„С какво се занимава, докато ме няма? – започна да размишлява Тони. – Нима само седи с детето и по цял ден да гледа телевизия? Едва ли!“

Изведнъж му просветна и Тони направи за себе си велико откритие.

„Нашето малко момченце е гладно още от сутринта, – продължи да разсъждава Тони. – Даря може да е гладна, но тя пренебрегва своите нужди и го храни. След това навярно играе с него, сменя му пеленките и отново го занимава с нещо …“

Но нали синът им все пак заспива и през деня?!

„Да но за нея няма време за сън, – тъжно се усмихва Тони. – Тя трябва да прибере разхвърляните играчки, да изпере нацапаните детски дрешки, да измие съдовете ….“

И когато успява да свърши всичко това и много други неща, малчуганът се събужда. И детето отново се нуждае от маминото внимание.

Отново хранене, игри, занимания.

През главата на Тони преминаха всички тези картини и той въздъхна:

– Навярно Даря няма време и да похапне, както трябва.

„Сигурно нашият юнак отново разхвърля играчките, дори успява за съвсем кратко време да се изцапа, – лека усмивка изплува на лицето на Тони.- Сега разбирам, колко много сили губи Даря, за да расте нашият малчуган щастлив и доволен“.

– Спете спокойно и двамата, – каза тихо Тони. – особено ти, скъпа моя Даря. Прости ми, че до сега не бях забелязвал твоя самоотвержен труд. Изглежда да бъдеш майка, съвсем не е лесно.

Тони затвори тихо вратата и ги остави да си почиват след дългия и изморителен ден, особено тежък за крехката Даря….

Нима човек може да остане безразличен, когато някой до него се нуждае от помощ?

Наталия не можеше да се преструва, че не ги вижда и да подминава нуждаещите се. Тя съчувстваше на всеки, помагаше му според силите и възможностите си.

Един ден след работа Наталия се отби в търговския център. Погледа ѝ бе привлечен от млада жена с момиченце. Явно майката беше нервна и ядосана.

– Какво искаш? – кресна тя на детето.

– Искам да ям, – тихо каза момиченцето.

На няколко крачки от тях деца си купуваха сладкиши. В случая не ставаше въпрос за каприз. Момиченцето бе облечено с вехти дрешки и начина, по който поиска да яде, явно говореше, че наистина е гладно.

Майката се вбеси и бутна момиченцето.

– Ти ми съсипа целия живот, – крещеше тя на дъщеря си.

След това майката тръгна нанякъде и изчезна …

Момиченцето седна на една от  пейките и се разплака. Плачът му бе тих. От момиченцето извираше болка и мъка, говорещи красноречиво, колко лошо се бяха отнесли с него.

Наталия не посмя веднага да се намеси.

„Може би майка му скоро ще се върне“, – каза си тя, но докато кръстосваше из щандовете, не откъсваше поглед от детето.

Минаха 30 минути, а майката от никъде не се появи.

Наталия се приближи към момиченцето. Тя искаше да го успокои. Детето бе срамежливо и се страхуваше да разговаря с непознатата жена.

– Да извикам охраната да потърси майка ти, – предложи Наталия.

– Надейте, – каза детето, – не искам да ѝ причиняват зло…

– Но ….

– Моля ви, ….аз се казвам Милка и съм на 6 години.

Наталия си спомни, че детето искаше да яде, затова отиде и ѝ купи един сандвич.

– Хапни си, – каза Наталия.

Милка поклати глава и се дръпна назад. След дълги уговорки, гладът надделя и детето започна да се храни.

– А къде е баща ти? – попита Наталия.

– Той ни е напуснал отдавна, – каза тъжно Милка.

– А майка ти?

– Аз ѝ разбих живота и кариерата, – отговори момиченцето и наведе глава.

Наталия погледна изумена детето.

– Тя всеки ден ми повтаряше това, – каза Милка. – Искаше да се махна от главата ѝ. Казваше ми, че рано или късно ще ме приберат в някое сиропиталище…. Плачех и я молех да ми прости, само да не ме гони от къщи ….

Наталия прегърна момиченцето и го отведе у дома си. Поговори със със съпруга си и двамата приготвиха документите. Скоро след това осиновиха Милка.

Съседите подхвърляха зад гърба на Наталия:

– Защо ѝ е нужно чуждо дете, нали си има свои?

Наталия не съжаляваше, че е постъпила така. Тя чувстваше, че по този начин животът ѝ се изпълваше със смисъл.

В този жесток свят всеки от нас може да направи нещо добро. Ако смятате, че никой не се нуждае от вашата помощ, вгледайте се по-внимателно…

В палестинския град Хан Юнис, който се намира на територията на ивицата Газа, през 2007 г. е открит прекрасен зоопарк. Местният бизнесмен Мохамед Авайда инвестирал стотици хиляди долара за откриването на зоологическа градина, която е наречена South Forest Park.

В нея били събрани множество екзотични животни. Изглеждало, че зоопарка го очаква светло бъдеще. Но през лятото на 2014 г. той се е превърнал в истински концлагер за своите обитатели.

По това време в района Хан Юнис се изострил палестинско-израелският конфликт, предизвикан от терористичните атаки на ислямската организация ХАМАС. Въоръжените сили на Израел предприели ответни мерки и Хан Юнис се оказал в центъра на военния конфликт.

Въпреки че зоопарка бил в страни от престрелките, обслужващите животните хора не можели да изпълняват задълженията си. Малцина смелчаци прибягвали между престрелките и се опитвали да нахранят животните с останалите запаси от храна, но те много бързо свършили, а не могло да се организира нова доставка на провизии. Най- накрая обслужващия персонал на зоопарка оставил животните на произвола на съдбата.

Когато ситуацията в района на Хан Юнис се стабилизирала, хората се върнали в зоопарка. Там ги очаквала ужасна картина. Били останали живи само 20 животни, а 250 от тях умрели от гладна смърт. Сухият и ветровит климат на Палестина не дал възможност на телата да се разложат и ги превърнал в мумии.

Зоопаркът в Хан Юнис е станал поредният ужасяващ пример за чудовищните последици от военните конфликти. От това, че хората не могат да се разберат, страдат животните. Ако всичко продължава с такива темпове, скоро планетата ни ще се превърне в безжизнена пустиня.

Вече има портативни бойни глави с малък килотонаж са предназначен за унищожаване на средни и големи вражески сили.

Един човек с такава раница е в състояние да унищожи цяла военна част, която е разположена в жилищен район, заедно с квартала.

В корейската армия има две такива роти.

В случай на масирана интервенция едната рота ще се отправи за сухопътно камикадзе по територията заета от противника, а другата ще бъде бъде пусната с парашути от самолет на територията на Южна Корея.

Един крал искал правилно да управлява народа си, за това се обърнал за съвет към един мъдрец:

– Как трябва да постъпва човек, за да управлява както трябва народа си?

– Трябва да имаш пет достойнства и да премахнеш четири недостатъка, – отговорил мъдрецът.

– Кой са тези пет достойнства? – попитал краля.

– Благородния мъж показва милост, но не поема разходи. Не предизвиква злоба и гняв у хората, когато ги кара да се трудят. Неговите желания са несъвместими с алчността. Той е величествен, но чужд на високомерието. Страшен, но в него няма свирепост.

– А какво означава „да показва милост, но да не поема разходи“?

– Да бъде добър към хората и да използва всичко, което им носи изгода. Това не е ли милост, която не изисква разходи? Ако на хората, които им се възлага работа и могат да избират труд, който е по силите им, това ще предизвика ли гняв у тях? Когато се стремиш към човечност и я постигаш, от къде може да се появи алчността? Благородния мъж не смее да прояви пренебрежение, когато има работа с многочислени или немного велики и малки. Това не е ли величие, без високомерие? Благородния човек носи необходимата шапка и дрехи, погледът му е пълен с достойнство, той е толкова внушителен, че когато хората го гледат изпитват трепет. Такъв човек не е ли страшен, но без да бъде жесток?

– А какви са четирите недостатъка? – попитал краля.

– Да накажеш тези,  които не си инструктирал, това означава да бъдеш жесток. Да искаш дадено изпълнение, без да си предупредил по-рано, означава да проявиш насилие. Да забавяш заповед и в същото време да добавяш срок за изпълнението ѝ, нанасяш вреда. Ако в кой да е случай се ограничаваш, да дадеш какво да е на хората, това означава да се отнесеш формално към нещата.