Таня беше весел и жизнерадостен човек. Обичаше да прекарва доста време с приятелите си. Посещаваше и различни мероприятия.

Една сутрин тя се събуди в ужасно състояние. Цялото ѝ тяло бе покрито с големи лилави синини. Изглеждаше така, сякаш някой я бе пребил жестоко.

– Не си спомням да се е случило такова нещо с мен, – каза си Таня. – Снощи не съм слагала капка алкохол в устата си. От къде са тогава тези огромни хематоми?

Тя още не можеше да повярва на очите си. Преди да си легне, Таня се чувстваше много добре, нищо не предвещаваше, че ще ѝ се случи нещо лошо.

Минаха няколко дни, но синините ѝ не изчезнаха и Таня отиде на преглед в болницата. Лекарите като я видяха веднага я изпратиха да ѝ направят биопсия на костния мозък.

Диагнозата беше ужасна:

– Имате рядка форма на левкемия, – каза загрижено лекарят. – Тя е причината за появата на хематомите и постоянната умора, която сте имали.

– И сега какво следва нататък? – попита плахо Таня.

– Ще преминете един курс на химиотерапия, тъй като кръвта ви не се съсирва правилно. Нивото на тромбоцитите ви е едва 9, а на здрав човек е между 140-400.

Осем месеца след поставянето на диагнозата, Таня се чувстваше много по-добре. Симптомите утихнаха, но възстановяването ѝ е все още беше далече.

На всеки 12 седмици Таня трябваше да си прави кръвен тест и так да продължи и през следващите три години.

– Когато ми казаха, че имам левкемия, – сподели с приятелите си Таня, – моят свят се срина само за един миг. Но си казах, че това не може да ме спре и продължих да се радвам на живота.

Една от сестрите, която се грижеше за Таня, каза:
– Тя има силен дух. Смело гледа към неприятностите и проблемите. Умее да превръща негативните неща в позитивни. Това момиче често ни вдъхновяваше в отделението.

Таня направи всичко по силите си, за да оздравее, може би това ѝ помогна, за да подобри по-бързо състоянието си.

Този случай още веднъж ни доказва, че каквато и ситуация да дойде, не трябва да отпускаме ръце. Нужно е да бъдем силни и да продължаваме да се борим, без значение какво се случва.

В края на 19 век Британската империя водела бойни действия в Южна Африка, опитвайки се да заема цялата южна част на континента.

През 1879 г. британците започнали военна кампания против независимото кралство Зулу, стремейки се да го превземат.

Англичаните предполагали, че войната ще бъде лека, защото зулусите не използвали съвременни оръжия, а предпочитали техните двуметрови копия с дълги накрайници.

Това копие се оказало смъртоносно оръжие в ръцете на войните, които столетия се обучавали с него.

24 хиляди зулуси с хладно оръжие разбили 2 хиляди англичани с огнестрелно оръжие.

В черно белия филм на Чарли Чаплин комичната ситуация се създава благодарение на това, че ръцете не слушат „собственика си“. Те живеят свой „собствен“ живот, който не се съгласува със човека, който ги притежава.

В живота подобен синдром на „чуждите ръце“ съвсем не носи радост на тези, които страдат от този комплекс невропсихични разстройства.

За първи път на това заболяване е обърнал внимание немският невролог Курт Голщейн, когато ужасен забелязал, как лявата ръка на спяща пациентка започнала да я души.

Изследванията показали, че болестта възниква в резултат на щетите, причинени от нарушаване на сигналите между мозъчните полукълба.

По онова време при лечение на епилепсия медицината практикувала разрязване на съединените полукълба, което прекратявало заболяването, но предизвиквало синдром на „чуждите ръце“.

Земята все още бе топла, а въздуха бе натежал от аромат. Слънцето се канеше да залезе, а три рошави облачета се носеха от вятъра в незнайна посока.

Ина погледна Меги и се засмя:

– Пак си се отнесла нанякъде.

– Знаеш ли, като гледам носещите се облаци си мисля за „песен“ – каза Меги – или „музика“.  Лошото е, че не разбирам тези думи. Баба ми разказваше, че много ми е пяла преди да загубя слуха си, но аз нищо не помня.

– Всички чуващи са едни и същи, – махна с ръка Ина. – Когато ни видят питат: „Липсва ли ти птичата песен? А музиката?“

– Музиката и песните са важни за тях, – каза Меги.

– Нима може да ми липсва нещо, което не познавам? Какво като не чувам птиците, нали ги виждам, – смръщи вежди Ина.

Меги понякога имаше чувство, че усеща шума на падащото листо, драскането на котката по прозореца, краката на другите деца, когато тичат по тревата, но с никого не бе споделяла това.

– Колко глупаво е, – каза тъжно с ръце Ина, – спомените ми за различни звуци са изчезнали, сякаш са се стопили. Но имам чувство, че мозъкът ми помни музиката.

– Не, не е глупаво, – заръкомаха Меги.

– Не знам защо, – каза Ина, – но в последно време сънувам, че всички говорят около мен и аз ги разбирам, но звуците на песните … не си спомням. Всичко е толкова объркано.

Меги с ръцете си оформи въображаемо яйце, а след това го разбърка като конци на кълбо. Двете момичета избухнаха в смях.

– Изпитвала ли си съжаление, че си такава? – попита Меги.

– Понякога си мисля, че животът на чуващите е лесен, независимо от това, че и те си имат проблеми. Но техните мозъци не са забравили звуците, нито умението да говорят. А ние трябва да се учим отново да говорим, чупейки непривично ръцете си.

– Мама още се надява на чудо, – каза Меги, – чувството ѝ за вина не ѝ дава покой и тя упорства, иска отново да чувам.

Двете приятелки се хванаха за ръце и продължиха мълчаливо разходката си в градината.

Забелязали ли сте, че една от стюардесите преди кацане държи ръцете си отзад зад гърба?

След провеждане на инструктаж по безопасност, когато пътниците вече са пристегнали коланите си, стюардесата минава няколко пъти през салона, като държи ръцете си зад гърба си.

В този момент, тя очевидно не е ангажирани в проверка на предпазните колани.

В действителност стюардесата преброява пътниците. Понякога това става непосредствено преди кацането на самолета, а се случва стюардесите да правят това, когато всички са седнали на местата си.

В ръцете си зад гърба те държат брояч, на който „кликват“ за всеки пътник.
Сега една загадка остана по-малко.