Доктор Харолд Кьониг е психиатър. Той е ръководител на „Център за изследвания на влиянието на религията и духовността върху здравето“ при университета Дюка.

За положителното влияние на духовността върху физическото и психическото състояние на човека, говорят някои глави на неговата книга „Лечебната сила на вярата“:

„Вярващите имат здраво семейство“;

„Вярващите много добре се справят със стреса“;

„Вярата намалява риска от депресия и помага тя бързо да се преодолява“;

„Вярващите живеят по-дълго и са по-здрави“;

„Вярващите харчат по-малко средства за лечение“.

Кьониг признава, че вярата влияе на здравето на човек. Много предимства идват от начина на живот. Вярващите не пушат, почти не пият и не стъпват в случайни полови връзки. Освен това, когато са в трудност, те намират подкрепа в църковната общност.

Ръководителите на фирми и правителствени организации не само поддържат дневния сън на подчинените си, но им прилагат издевателски начин, за да ги уволнят.

Всичко се прави в рамките на закона и никой не може да го оспори.

Как става това?

Във всяка по-голяма структура има специално помещение, стая на мързела. Ако за дадения сътрудник няма достатъчно работа по специалността му, го изпращат в нея, занимавайки го с безполезни и скучни операции.

Човекът известно време работи това, но това му носи минимална полза, за него тази работа става непоносима и отегчителна.

Скоро на бюрото на началника му се появява молба за уволнение. Освен това никакви компенсации не се изплащат.

Икономично нали?!

Китайският университет за наука и технологии наскоро въведе изключително реалистичен робот за преценка на обществеността под името Jia Jia. Този робот е създаден по образа на жена и наистина изглежда съвсем естествено.

Jia Jia е в състояние да общуват и да си взаимодействат с хората и да променя изражението на лицето си, изобразявайки различни емоции. Даже реагира, когато го приближат, за да му направят снимка. Държанието на робота е типично женско.

Разработчиците са създали  Jia Jia за три години. Устните на робота се движат, когато говори, а очите му се движат съвсем естествено.

Но все още трябва да се помисли, как роботът ще се смее и плаче или как да се измени външният вид на ръката му, която до този момент напомня на ръка на манекен от магазин за дрехи.

Ръководителят на проекта Чен Сяопин е казал, че в бъдеще планират да оборудват робота с навици за обучение и умения да разпознава лица.

Позата ѝ беше доста странна. Тя бе на колене, като молещ се човек. Тялото ѝ бе наклонено напред, а ръцете ѝ държаха нещо, което бе притиснала до гърдите си.

Срутилата се къща бе наранила гръбнака и главата на жената.

Много трудно ръководителят на спасителната група промуши ръка си през тесния процеп на стената към тялото на жената. Той се надяваше, че тя все още да е жива, но тялото ѝ бе студено. Жената беше мъртва.

Заедно с останалите спасители, той тръгна да обикаля другите срутени къщи. Но нещо го потегли обратно към мъртвата жена.

Мъжът застана на колене промуши главата си през процепа и проучи с ръка мястото под тялото на умрялата.

Изведнъж мъжът се развълнува и извика:

– Дете! Тук има дете!

Останалите спасители внимателно почистиха развалините около тялото на жената. Под трупа лежеше три месечно бебе, увито в пъстро одеяло.

Жената се бе пожертвала, за да спаси сина си. Когато бе усетила, че къщата се срутва, тя бе покрила сина си с тялото си.

Когато ръководителят на групата  взе на ръце детето, то все още кротко спеше. Останалите мъже бяха много оживени. Те се радваха за това дете, все едно беше тяхно собствено бебе.

Бързо пристигна лекар, за да прегледа детето. Когато докторът разтвори одеялото, там имаше телефон.

На екрана му имаше съобщение: „Ако оживееш, помни, че те обичам“.

Този телефон мина през множество ръце, хората четяха съобщението и плачеха.

Любовта на майката е по-силна от всички катаклизми, природни стихии и бедствия. За да запази живота на детето си, майката е способна на всичко, дори да даде живота си, ако е необходимо.

Животът на Данчо съвсем не беше такъв, какъвто изглеждаше. Той имаше хубав дом, престижна работа в елитна фирма и обещаващо бъдеще и все пак нещо не вървеше…..

Работата вече не му доставяше удоволствие. Данчо съвсем не мразеше това, което правеше, просто нямаше желание да го върши. А това се набиваше на очи, особено на шефа му.

Един ден ръководителят на фирмата извика Данчо при себе си в кабинета си и му каза:

– Ти не си вече онзи ентусиазиран младеж, когото взех на работа преди няколко години. Тогава гореше, кипеше от идеи и енергия, а сега идваш във фирмата сякаш всичко ти е омръзнало. Нима вече не ти е приятно да работиш тук?

Данчо наведе глава. Не можеше да погледне шефа си в очите. Това бе истина. Данчо се почувства разобличен и посрамен.

– Не знам какво да ви кажа, – каза отчаяно Данчо. – Напоследък ми липсва ентусиазъм, няма какво да ме мотивира. Сам не знам, защо се получава така….

Той нямаше какво да крие от шефа си. Всичко бе изписано на лицето му. Поведението в последно време красноречиво говореше за апатията, която го бе обхванала.

– Много добре знаеш, – шефът на Данчо говореше спокойно и обмисляше добре думите си, – че мотивацията е много важна във нашата работа. Ако работим без желание, ставаме посредствени. Изплували сме над конкуренцията и сега не мога да допусна да се върнем назад.

– Искате да кажете, че съм уволнен? – попита Данчо, но странно в него нищо не трепна.

Той още от малък знаеше, че болезнените и мъчителни проблеми се решават, колкото се може по-бързо.

– Не, – поклати глава шефа му. –  Не бих искал да се лиша от теб. Прекалено много съм инвестирал в развитието ти. А и ти си вложил много труд, нима толкова лесно ще се откажеш от всичко? …… Случвало се е и с други. Мисля, че имаш нужда от почивка. Давам ти две седмици. Вярвам, че като се видим отново, нещата ще са се променили в твоя полза.

Данчо въздъхна дълбоко, но нищо не каза.

– Помисли добре, – посъветва го шефът му. – Ако решиш, че тази работа не е за теб, ще бъда разочарован, но поне ще знаем, че нещата трябва да се променят и няма да се измъчваме взаимно. След две седмици, ти ще решиш, дали ще останеш при нас и ще работиш, както трябва или ще намериш нещо друго, което се надявам, да запали искрата отново в теб. Разбрахме ли се?

– Дадено, – каза Данчо и му стисна ръката.

Сега Данчо беше на кръстопът, но той бе взел решение, да помисли върху положението и да направи най-доброто.