Рождество дойде и си отиде. Прибрахме подаръците, украсата …… и рождественското настроение.

Митко си помисли: “ Да, това е един от най-прекрасните периоди на годината. Всеки се чувства любим и се старае да бъде мил“.

Петър забеляза усмивката огряла лицето на Митко и продължи сякаш знаеше за какво си мисли:

– Де да можех. да сложа малко от Рождественския дух в буркани и да отваряме по един всеки месец.

Стамат пристъпи към двамата мъже и се намеси:

– Колко пъти си казваме: „Мога да игнорирам това, все пак е Рождество“.

Митко въздъхна дълбоко:

– Ако можехме да действаме така през цялата година, колко хубаво би било.

– Това би станало при положение, че гледаме на хората по различен начин – почеса се по главата Стамат – или просто да се отнасяме към тях, както бихме искали те да се отнасят с нас.

– Тогава бихме могли да направим Рождество всекидневна реалност, – възторжено отбеляза Петър.

– Това не става, – сбърчи чело Митко, – защото ние съдим другите по техните действия, а себе си по нашите намерения. Какво ще се случи ако вместо да приемем най-лошото в хората, вземем най-доброто?

– Дори по Рождество хората все още са несъвършени и понякога ще ни обиждат, – поклати глава Петър – Ако можехме да разберем, че всички ни огорчения са поради това, че всеки от нас има нужда от малко допълнителна доброта, по друг начин щяхме да реагираме.

– Мисля си за онази жена, която изглеждаше невнимателна и ме нагруби в магазина? – спомни си Митко. – Може би нейният свят се е срутил, защото е направила спонтанен аборт.

– Гледам и хлапето на Радулови. То не престава да пречи на другите в клас, – отбеляза Стамат. – А родителите му се развеждат и момчето не знае как да се справи с болката си.

– Често съдим нашият свещеникът, че не винаги посещава домовете на болните и нуждаещите, но скоро разбрах, че го парализира своенравната му дъщеря, – с тъга съобщи Митко.

– Не можем да предположим, че хората винаги ще отговарят на нашите очаквания, – тупна с крак Петър.

– Но можем да им предложим същата благодат, която искаме да ни бъде дадена. Не само по време на Рождество, но и през цялата година, – заключи Стамат.

Театралната треска за Рождество бе в апогея си. Режисьорът се суетеше насам натам. Декорите падаха с трясък…..

Накрая целият шум секна.

Започна репетицията.

– Яката на Йосиф е твърде голяма, – измърмори дизайнерът на костюмите.

– И защо е толкова синя? – сбърчи нос режисьорът.

Артистката, която бяха избрали да играе ролята на Мария се свиваше и леко трепереше. Това бе първата ѝ изява и тя много се притесняваше.

– Прекалено е зелена, – подхвърли жена от снимачния екип.

– Не можаха ли да намерят по-известни артисти, които да привличат вниманието? Нима това може да бъде Мария?!- намръщи се постановчикът.

Божият Син заслужаваше царско посрещане, но мислите им бяха насочени в друга посока.

– По-малко шум и врява.

– Така и така всичко ще мине.

– После всички на трапезата, какво толкова ще му мислим. Там е празникът.

Всички се усмихнаха и заклатиха глави в знак на съгласие.

Не можем да проектираме Рождество, по нашия вкус и желание, това направи Нашият Създател.

На Бог бе угодно да влезе в света в присъствието на овчарите, отхвърлените и презрените от обществото и мъдреците, които привлече с Витлеемската звезда.

Нямаше прожектори. Свещи разпръскваха ярка светлина. Липсваше и корона.

Младенецът лежеше в яслата като малко безпомощно бебе, но Той се роди за да имаме надежда „за вечен живот, който преди вечни времена е обещал Бог“.

Пекна слънце и огря всичко. Невероятно време за месец декември.

Хората излязоха от домовете си, искайки да се насладят на изненадата от сезона.

Станимир и Веселин не чакаха покана и тръгнаха бързо към близкия парк.

По пътя двамата разговаряха въодушевено. Никога не им липсваха теми или нова информация, за които да говорят.

– Не е ли невероятно, – засмя се Станимир, – а също донякъде изненадващо? Много хора са се опитвали да ме убеждавали, че лошите новини пътуват много по-бързо от добрите.

– Нещата не ми изглеждат съвсем така, – поклати глава Веселин. – Нали се сещаш за онази приказка „Хващаш повече мухи с мед, отколкото с оцет“. Помисли си само върху това.

– Независимо дали става въпрос за най-вкусното нещо, което съм ял, за страхотен филм, който току-що съм гледал, за завладяваща книга, която просто не съм могъл да оставя……

– А може би невероятен подарък, който съм получил, нова мечтана работа или прекрасна, променяща живота новина – допълни Веселин, – но когато се случи нещо невероятно, първото нещо, което обикновено искам да направя, е да го споделя с другите!

Станимир се усмихна:

– Рождество е празникът изявяващ най-голямата новина, която човечеството е получавало – раждането на Исус.

– За разлика от най-вкусния хамбургер, който току-що си изял или каквато и да е друга вълнуваща новина, което вероятно засяга само теб или малък брой хора, идването на Исус Христос, Спасителят на света, е добра новина за всички, – наблегна Веселин.

– Това е видът новина, който трябва отчаяно, без чувство за срам да бързаме да споделим с всеки човек, когото срещнем.

– Никоя новина не трябва да пътува по-бързо от добрата, – размаха възторжено ръце Веселин, – че Бог е създал начин ние грешниците да възстановим връзка с Него. Освен това Той ни избавя от грехове ни и ни приема в Неговото семейство като деца.

Докато празнуваме Рождество Христово днес и дордето сме на тази земя, ние сме призвани да споделяме посланието за спасение чрез Исус с всички онези, които Бог е поставил в нашия живот.

Въпреки прогнозите на синоптиците за топло време, заваля дългоочакваният сняг. Наоколо се стелеше безмълвна снежна белота.

Ана бе само на пет години. Тя беше потънала в топлото си кожухче, а плетената и шапка почти закриваше лицето ѝ. Само закачливите ѝ очи с цвят на небе, весело надничаха от там.

Тя бе хванала ръката на майка си и крачеше с нея към колата.

Бе Рождество и двете бързаха да се приберат за празника у дома.

Минаха покрай човек, който бе седнал на част от стар и скъсан кашон, който бе покрит с мръсотия и боклуци, които ярко изпъкваха на снега. Мъжът бе впил поглед в ръцете си и дялкаше нещо съсредоточено.

Малкото момиче спря и се загледа в този човек. Забеляза, че мъжът дооформяше от парче дърво красив кон. Ана затаи дъх.

Изведнъж мъжът вдигна глава, усмихна се на детето и му подаде кончето.

Ана бе изумена ….. и попита:

– Сигурен ли сте?

Мъжът се усмихна и кимна.

Нима малкото момиченце трябваше да се откаже от тази  ценна  за този човек вещ, въпреки че не бе направило нищо за този дар, нито го бе заслужило по някакъв начин?

Това е и Рождество за нас. Без да сме заслужили или направили каквото и да е, Бог ни подари Сина си, Който понесе наказанието за греховете ни, за да имаме вечен живот.

След като завърши гимназия, Трифон замина в големия града, за да продължи образованието си в университета. Той бе много развълнуван от факта, че ще бъде свободен.

– Сега на никого не съм длъжен да обяснявам защо правя така или иначе. Но сега ми се пада и по-голяма отговорност. Ако сгреша и взема неправилно решение, за последствията не мога никого да виня.

Периода до Новата година за Трифон бе време за приспособяване към новата обстановка, в която колкото и да е странно изискванията към него не намаляха, а се увеличиха.

Сега бе време да докаже, че е голям и способен да води самостоятелен живот. Запретна се здраво и не изоставаше нито в учението, нито в обществените мероприятия, който ставаха в града. В началото не му бе леко, но свикна.

Наближиха празниците по Нова година и Рождество и Трифон се радваше:

– Сега родителите ми ще видят колко съм се променил. Дали ще се радват, че съм станал по-самостоятелен и по-отговорен за постъпките си?

Усмихнат, пълен с оптимизъм Трифон прекрачи родния праг.

– Тито, – извика майка му като го видя и го прегърна.

След това погледна към обувки му, на една от които се бе лепнало малко кафяво листо и веднага нареди:

– Обувките в антрето! Кога ще да се научиш с мръсните обувки да не влизаш в стаята?

Трифон не искаше да влиза в конфликт с майка си, за това отиде в антрето и се събу.

Когато се настани на масата грижовната майка веднага му предложи пълна чиния, от която се вдигаше приятна миризма на задушено със зеленчуци.

– Е, как я караш там? – започна майка му с въпросите си. – Успяваш ли да разбереш какво преподават или се заплесваш и не внимаваш? Закъсняваш ли вечерно време? Храниш ли се редовно? …

„Горката ми майка, – помисли си Трифон, – тя не може да разбере, че не съм онова малко момче, което отлетя преди няколко месеца от дома ѝ. Дори не забеляза, колко много съм се променил“.

След въпросите си, на които не бе дочакала да ѝ се отговори майка му започна да разказва за баща му, неприятностите в работата си и новите промени, които бяха направили в двора.

Слушайки майка си Трифон не усети влизането на баща си.

– О, сине, добре дошъл. Радвам се да те видя. Я какъв голям си пораснал, дано поне малко си поумнял.

Трифон само се усмихна и прегърна баща си.

– Сега си сам, – започна баща му, – гледай да не ни изложиш. Не гони момичетата, има време за всичко ….

И той продължи с поученията и наставленията към сина си. Трифон седеше почтително и не възразяваше на баща си.

Колко жалко, че това не направи впечатление на баща му. Нравоученията на възрастния човек бяха насочени към оня малък хлапак, който бе готов да възразява на всичко и да спори, макар и да разбираше, че не е прав.

Трифон въздъхна примирен и си помисли:

„Възприемат ме още като малък. Дори не забелязаха, че съм се променил… Е, нищо….. Може би с времето…“

Ако се опитаме да разберем и да се адаптираме към промените в нашите деца, това ще им покаже, че ги ценим повече. По-добре да разпознаем растежа и зрелостта им и да ги насърчим. Само това може да ни сближи с тях.