Семейство Минчеви получиха тази зима дългоочаквания подарък. В дома им се роди момиченце. То бе красиво и нежно създание. Кръстиха я Виктория.

Скоро забелязаха, че очите на детето не са добре. Започнаха незабавно лечение. Някаква стара леля от рода им ги посъветва да слагат горещи компреси на очите на детето, но това доведе до лоши последствия. И Вики, така наричаха всички малкото момиченце, ослепя.

Въпреки недъга си, момиченцето не капризничеше, не изразяваше гласно недоволство от съдбата си. Това дете имаше борбен дух и много силна воля.

Бог бе предвидил жизнения ѝ път макар и с такъв дефект. Той бе решил да я използва за свое оръдие.

На 19 години Виктория постъпи в университета. Наравно със зрящите тя усвои преподавания материал и завърши с най-висок успех във випуска. Завиждаха ѝ, но същевременно я съжаляваха.

Но това не ѝ попречи да постъпи в един център, където обучаваше слепи хора, деца и възрастни. Там тя срещна много съкрушени сърца, които искаха единствено да се разделят с живота си, но тя ги приканваше към нов път с Исус Христос, влагайки цялата си любов, търпение и разбиране.

Без страх Виктория с една група християни посещаваше местния затвор. Тя говореше на загрубелите мъже и изпадналите в немилост жени.

– Всеки от вас е направил нещо грозно в живота си, затова е попаднал на това мрачно място, но Бог ви обича. Затова изпрати Сина си, за да бъдете спасени.

Веднъж по време на молитва  един от затворниците извика:

– Не ме отминавай, Исусе.

Бог чу молитвата му и го направи нов човек, а после той стана добър работник на Божията нивата и сееше Божието Слово сред недостигнатите.

Този молитвен зов на затворника дълбоко докосна сърцето на Виктория и тя написа прекрасна песен:

„Не ме отминавай, Исусе! Осени с Духа Си падналата ми душа. Чуй молбата ми, не ме отминавай! …..

Страданията не са напразни. Те ни възпитават, облагородяват душата ни, дисциплинират ни. Всяка болка и мъка прояснява целта на живота ни, закалява ни и изработва у нас стабилен и силен характер.

Виктория се превърна в ярък поет. И от своите страдания, болки и мъки тя извлече много радост, любов и съпричасност, с които възпяваше Господа в стихове и песни.

Много хора бяха докоснати от песните ѝ и те отвориха сърцата си за Бога.

Николов бе изненадан от малкото име на пациентката си. Тя се казваше Деспина. Това име вероятно идва от думата деспот. Славянските феодали са се наричали боляри, а византийските деспоти.

– Да не сте гъркиня? – попита Николов.

– Не, поне аз не знам в рода ми да е имало грък, – каза жената. – Чувала съм, че по тези места са лекували гнойните венци с прополис, но ние нямаме пчели.

Тази жена имаше възпалени венци, от устата ѝ с носеше лош дъх. Това заболяване е опасно, можеше да доведе до фатални последици.

– Има пчели на юг, – възрази Николов. – Излъчват по-силни фотонциди. Клеят им е по-силен и по-активен.

– Има ли някаква надежда за мен? – попита жената отчаяно.

– Ще почистя първо венците ви със смрадлика, а след това ще започна с гнойните джобове, като ги атакувам с прополис, – сподели Николов за предстоящото лечение.

– Вярвам ви, – каза жената обнадеждена, – вие ми бяхте последната надежда.

– Екзюпери е казал, да не се гледаме в очите, а да гледаме в една посока.

– И моят Жоро така ми казваше, -въздъхна жената, – но ме излъга.

– Лечението не е любов, то е взаимност между лекар и пациент. Хипократ ни е заповядал „да обичаме болните си“.

– Ще ме накарате да се влюбя във вас, – засмя се жената.

– Това съвсем не е нужно. Необходимо е да изпълнявате всичко, което ви препоръчам. А сега си отворете устата.

Предстоеше сериозна битка със опасните бактерии, които бяха подействали на венците и емайла на зъбите.

Грехът лежи в човека. Да бъдеш грешник не означава да направиш нещо неправилно, а да го правиш съзнателно, провъзгласявайки независимостта си спрямо Бога.

Грехът наистина съществува и действа на човека. Първото нещо с което Исус Христос се сблъска у хората е тяхното грешно наследство.

Бог е направил Своя Син жертва за греха, за да може грешника да стане свят. Не знаещ грях Той стана жертва за грях. Така Бог е заложил фундамента на Изкуплението за цялото човечество.

Исус Христос възстанови първоначалното състояние на човешкия род, върна му предназначеното от Бога място. И сега всеки може да влезе в съюз със Бога на основание на това, което Господ е направил на кръста.

Човек не може да се изкупи сам. Изкуплението е Божие дело. То е направено перфектно и в него няма никакъв недостатък. А дали ще приеме Изкуплението, това зависи от самия човек.

Трябва да правим разлика между Божието откровение за Изкуплението в живота на човека и осъзнаване на факта за неговото собствено спасение.

„Който за нас направи грешен Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога“.

Първото, което се случва, когато започнем да разбираме, че Бог ни е избрал за Себе Си чрез Исус Христос е унищожаването на нашите предразсъдъци и разрушаването на нашите тесни граници.

Ние се превръщаме в роби, които обслужват целите на Бог. Целият човешки род е създаден, за да се слави Бога.

Грехът е прехвърлил хората на други релси, но целта на Бога изобщо не се е изменила.

Когато се раждаме свише, разбираме, че сме създадени за Бога и от Него сме сътворени. И първо, което ни се открива е Божията любов.

Душата ни трябва винаги да бъде отворена за творческите намерения на Бога и да не се смесва този план със собствените си намерения.

Той иска от нас чистота, защото е вложил в нас самата Божия същност.

Не трябва да забравяме нашето предназначение за живота си.

В средновековието се отделяло голямо внимание на маниерите във висшето общество.

Веднъж Франсоа де Вевил, бъдещият маршал на Франция, бил поканен на обяд при английският крал  Едуард VI.

На масата сервирали рицари на жартиерата. Те носели храната и щом приближавали масата, падали на колене.

Ястията от тях се приемали от главния дворцов управител, който обслужвал краля, като стоял също на колене.

Французинът сметнал това за много странно. Как може, рицарите, идващи от най-известните родове на Англия, големци и военачалници да стоят на коленете.

Във Франция прислужващите пажове, падали на колене още на вратата, влизайки в залата.