Семейство Тодорови имаха празник и решиха да го отпразнуват със сина си в едно малко заведение.

Този ден там нямаше достатъчен персонал. Бяха само управителят, готвача и едно момиче, което обслужваше клиентите.

Когато приключиха със храната, Митко се обърна към жена си и сина си:

– Имате ли нещо важно да правите през следващите няколко часа?

– Не, – в един глас, без да се замислят, отговориха двамата.

След което Митко се обърна към управителя:

– Можем ли малко да помогнем с разчистването?

Управителят ги изгледа изненадано, но се съгласи.

Силвия и Атанас се заеха да мият чиниите в задната част на заведението, а Марин започна да разчиства разхвърляните маси.

– Вие ни изненадахте, – каза изумен управителят.

Атанас обясни:

– Това, което се случи днес, всъщност не е толкова необичайно. Родителите ми винаги са давали примера на Исус, който не е дошъл да Му служат, а да служи на другите.

Всеки начин на служене, който срещаме, може да изглежда различно, но едно нещо е общо между тях, има голяма радост в извършването на това.

Целта на служенето не е да превъзнасяме тези, които са го извършили, а да служим с любов на другите, като същевременно насочваме цялата хвала към нашия смирен, саможертвен Бог.

Антон се засмя и попита:

– Колко жизнено пространство му трябва на човек, за да бъде щастлив?

Павлин поклати глава и отговори:

– Ако си живял в една и съща стая като дете с брат си, сестра си или дори с вашите родители, баби и дядовци, тогава изглежда, че колкото повече стаи имаш, толкова е по-добре.

– Осъзнай, – провокира го Антон, – че можеш да бъдеш само в една стая в даден момент! Не можеш да използваш всички стаи в къщата едновременно.

– Но аз мога да се местя от една стая в друга, – възрази Павлин.

– Мисля, – почеса се по главата Антон, – че една стая е достатъчна за човек. Ако семейството е голямо, тогава всеки има стая, плюс общо пространство под формата на по-голяма такава.

– Ами тези в замъците? – плесна с ръце Павлин. – Имат по двадесет и нещо стаи …

– Радват се на суетата си, но това не ги прави истински щастливи, – подчерта Антон. – Освен това, въпреки че е невъзможно да консумирате всички стаи наведнъж, все пак ще трябва да се плаща за тях! Отопление, почистване, поддръжка и т.н.

– И какво сега да си стои в стаята, като в клетка? – попита с голяма ирония Павлин.

– Казах това, – наблегна Антон, – че ако мечтаеш за голяма къща това има смисъл, ако семейството ти е голямо. В противен случай една стая е напълно достатъчна за човек.

Тони се усмихваше загадъчно. Той гледаше родителите си и сестра си, и се усмихваше.

– Какво пак си открил? – полюбопитствува сестра му.

Тя знаеше, че когато брат ѝ се усмихва така, е намерил нещо необикновено.

– Сподели с нас откровението си, – подкани го майка му.

– Кой е най-добрият композитор? – попита Тони, като повдигна веждите си нагоре.

– Има толкова много от тях и всеки може да твори в определен стил музика, – каза баща му.

– Не, не, – тръсна глава Тони, – аз питам за най-добрият.

– Всеки си има любими композитори, но за най-добрият …. трудно е да се определи, – уточни майката.

Тони продължаваше да се усмихва.

– Е, хайде! – извика сестра му. – Изплюй най-после камъчето.

– Най-добрият композитор са птиците, – възкликна Тони. – Тяхната музика е необикновена. Тя успокоява, привдига те и те понася във висините.

– Мечтател, – бащата разроши с длан косата на сина си.

– Когато порасна, ще се разхождам в гората и ще записвам великолепната им музика, – Тони отново се усмихна и гледаше към клоните на дърветата в градината унесено.

– Да, – съгласи се майката, – с тези си песни те прославят Своя Създател, за това са толкова хубави.

Минчо бе харесал много Юлия. Един ден той се престраши, приближи до нея и попита:

– Ще дойдеш ли с мен на вечеря в близкия ресторант?

Момичето се усмихна и отговори:

– Да. В колко часа?

– Ще бъде ли удобно в 19:30?

– Добре.

Вечерта Минчо бе много изненадан. Една възрастна двойка седеше на масата, която бе запазил за тях двамата с Юлия.

Виждайки изненадата на младежа, мъжът изясни нещата:

– Всичко е, както трябва. Ние сме родителите на Юлия и дойдохме с нея на първата ѝ среща.

А момичето уточни:

– Исках да ги запозная с „бъдещия им зет“.

От родителите последваха въпроси:

– Какво работите?

– Каква е заплатата ви?

– Какви са плановете ви за бъдещето?

Минчо се чувстваше затворен в стая за разпит.

Последната капка бе, когато майката предложи на младежа:

– Не е лошо да поканите родителите си в ресторанта, за да се запознаем …

Минчо скочи като опарен и обяви:

– Срещата е приключена. Напускам заведението, а вие ако искате можете да останете колкото желаете.

Хашим бе осъден на смърт чрез обесване, защото бе наръгал с нож 21 годишният Хасан.

На родителите на убитото момче бе казано:

– Вие трябва да бутнете стола, на който убиецът на сина ви стои.

Майката на Хасан твърдеше категорично:

– Няма да му простя. Ще бутна стола под него.

Но колкото повече наближаваше денят на изпълнението на присъдата, толкова повече тя се разколебаваше.

За това си имаше и причина.

На свои приятели и близки тя бе разказвала следното:

– Сънувах сина си, който ме молеше да не отмъщавам, а да простя. ….. Трудно ми беше. И в съня му казах, че не мога … Два дена по-късно пак го сънувах , но той не искаше да разговаря с мен. Бе ми обърнал гръб.

В деня на наказанието, майката на Хасан се приближи до убиеца на сина си и вместо да ритне столчето под краката му, тя се разплака.

След това се обърна към съпруга си е тихо прошепна:

– Свали примката от врата на Хашим.

Изведнъж майката на Хасан усети как тежкият камък в сърцето ѝ се стопи.

Тя му прости, но държавата го осъди на доживотен затвор.