В един град в местната управа решиха да проведат агитационна среща, на която щеше да се говори лектор против вярата в Бога.

Времето бе хубаво и благоприятстваше събирането на повече хора. В училищата отдавна вече не се говореше за Бог, това беше тема отредена само за църквата.

Имаше много любопитни, които искаха да чуят какво ново може да им се предложи по темата, а други отидоха без да знаят защо, просто се присъединиха към тълпата.

Скоро дойде и лекторът. Солиден човек с костюм, вратовръзка, очила, които проблясваха над носа му, самоуверена походка и самонадеян поглед върху нещата.

Лекторът дълго убеждаваше хората:

– Няма Бог ……..

Говорителят вдъхновено размахваше ръце и от време на време бършеше с кърпичка изпотеното си чело.

И в края на речта си като неоспоримо доказателство на тезата си, той каза:

– Ако има Бог нека сега ме удари!

Изведнъж към лектора се затътри възрастен човек с бастун. Когато стигна важният гост старецът вдигна дървената си опора и удари говорителя по гърба.

Всички се вцепениха, а специалистът по темата „Няма Бог“  остана в шок.

Като се поокопитиха някои от хората почнаха леко да се усмихват, а други недоволно заръмжаха:

– Защо удари човека?

– Къде се намираш?

– Що за своеволие?

– Кой ти даде това право?

Лекторът притеснен гледаше старецът и му се чудеше, а след това го попита:

– Защо ме ударихте?

Възрастният човек се обърна към множеството и отговори:

– Докато слушах лекцията, Бог ми каза следното за този господин тук: „Сега той ще поиска някой да го удар. Иди при него и го удари. И аз го направих.

– Близо два часа говорене против Бога и всичко отиде нахалост и то само с един удар, – тюхкаха се организаторите.

Ужасна жега и нетърпима топлина. Слънцето пръска безмилостно лъчите си. А хората пълзят по стръмния път към гробищата.

Погребваха дядо Стоимен. Що рев бе, що чудо. Жените, като че ли се надпреварваха коя по високо да ридае и стене.

Даже и жена му, баба Цола, се включи в състезанието. По погледите на околните можеше да се разбере, че тя е крайния победител.

Как няма да спечели надпреварата, като освен вопли нареждаше и такива „жални“ думи:

– Ох, на кого ме остави?! Сега ли намери да си отидеш, когато на внуци да се радваш……

Това само бе прелюдия, тепърва предстоеше обвинителната реч:

– Защо ме остави сама? Сега кой ще ходи на магазина за хляб и да се реди по опашките? Ами на пазара в неделя, кой ще иде? Кой ще храни кокошките сега? А сега аз как сама кокошка да заколя?

Всички знаеха, че дядо Стоимен на мравката път правеше, на човек не посягаше, та едва ли кокошка ще заколи.

– Какви внуци? – шепнеше от зад комшийката. – Нали единият има само един син, а другия няма и намерение да се жени.

– Че как ще се жени, – засмя се кака Дора, – нали жените ги сменя като носни кърпички.

Всички се бяха събрали да изпратят човека, който на никого не бе направил зло, за разлика от жена му, но бе популярен с едно.

Първи пристигаше в кръчмата, а последен го изтъркулваха из под масата в заведението, не защото имаха нещо против него, кротък тип беше, ама трябваше да затварят.

На 31 юли 2001 г. канадският писател Хауърд Енгел отворил сутрешния вестник и … не могъл да разпознае буквите. Текстът, който бил на родния му език, му се струвал като непознати йероглифи.

Той имал ясно съзнание, но думите не се разпадали на познати от детството букви. Те се превръщали в някаква лигатура, която мозъкът не можел да прочете. Това било едно от последствията на скоро прекаран инсулт.

Въпреки, че писателят не можел да чете, той продължил своята литературна работа. Мозъкът му  много добре си спомнял, как се пишат думи.

Енгел както преди майсторски съчинявал и можел дори да запише измисленото, защото работела моторната му памет. Проблемите започвали, когато той се опитвал да прочете написаното.

Подобни нарушение при четенето се наричат алексия и често се придружават от неспособност да се пише и нарушение на речта при пълно запазване на интелекта.

На сватбата бяха поканени 300 гости. Официалната церемония свърши и настъпи време да се празнува.

Младоженецът застана на подиума и произнесе тържествена реч:

– Благодаря на всички, които сте дошли и ни подкрепяхте по време на сватбата, особено тези, които са дошли от далеч. Бих искал да изразя благодарност на семейството и роднините на булката, които организираха и присъстваха на тази прекрасна сватба. Много благодаря за подаръците и всичко, което направихте. Бих искал да ви поднеса и на вас подарък, лично от мен. Към всеки стол, на седалката от страни е прикрепен подаръкът, един плик. Моля ви нека всеки от вас отвори своя плик.

След отварянето на пликовете се чуха отчаяни възгласи и мърморения.

– Как е възможно?

– Каква пошлост….

– И защо е мълчал до сега?

Гостите бяха в шок, особено близките на булката.

Във всеки плик имаше снимка с размер 8Х10 см. На нея се виждаше как свидетелят на младоженеца правел секс с булката.

Младоженецът отдавна подозираше тези двамата, за това нае частен детектив, който за няколко седмици до тържествената дата направи своето разследване.

Младоженецът постоя малко на подиума, за да наблюдава реакциите на присъстващите.

След това се обърна към свидетелят и булката и им каза:

– Вървете по дяволите!

Погледна към изненаданите гости и каза:

– Аз се махам от тук.

И си тръгна, а в понеделник подаде молба за развод.

Когато през ноември 1990 г. 15 годишната девойка Наира Ал Сабах със сълзи на очи разказала, как иракски войници убиват кувейтски бебета, само каменно сърце не се е трогнало от това.

Тогава решението за въоръжена поддръжка на Кувейт била приета без възражения.

Оказало се, че думите на девойката са провокация на най-закоравелите циници. Едва след второто нахлуване на САЩ в Ирак се изяснило, че именно те вярно са оценили нивото на цинизма на политиците.

Наира се оказала дъщеря на посланика на Кувейт в САЩ Сауд Несер Ал Сауд. Нейната гневна реч била измислена от специалисти на солидно пиар агентство, наето от правителството на Кувейт за манипулиране общественото мнение в САЩ и целия свят.