В пръста бе попаднало семенце. Скоро поникна нежно стъбълце.

Цанко бе наблюдавал този процес внимателно.

Един ден той установи, че поникналото нежно растение е започнало да вехне.

– Каква ли е причината? – попита се той.

Цанко внимателно разрови почвата и откри причинителят.

– Ах ти, разбойнико, защо унищожаваш един крехък живот?

Това бе един голям корен. Проникнал надълбоко, края му не се виждаше.

Цанко запретна ръкави и се зае да унищожава този корен.

Скоро видя и резултата.

Зеленото стъбълце оживя и започна да расте нагоре.

Така и ние, ако ни нападнат, нека унищожим корена с прошка.

Добре е да не допускаме горчиви корени в сърцето си, защото те могат да го обсебят и да ни погубят.

Не можем да го направим сами, затова нека помолим Светия Дух да ни помогне, да се отърсим от тези вериги.

Скоро изписаха Фиданка от болницата. Предстоеше ѝ дълъг период на възстановяване.

Бе претърпяла операция за отстраняване на рак на хранопровода и стомаха.

Тя премина с пръст по белега върху тялото си и въздъхна. Скорошните спомени не бяха много приятни.

Лекарите бяха взели част стомаха ѝ. В резултат на това бе останал голям назъбен белег. Той разкриваше само част от работа на медиците.

Фиданка тъжно се усмихна и каза на съпруга си:

– Белезите са преживяна болка от рака или начало на изцерение.

– Избери, твоите да бъдат начало на изцеление, – посъветва я той.

– Знаеш ли, докато бях в болницата, често се сещах за накуцването на Яков, – призна Фиданка.

– Защо именно той? – попита я изненадан съпругът ѝ. – Какво общо има това с теб?

– Това накуцване представляваше смъртта на стария му живот в измама и началото на новия му живот с Бога.

– Какво? – ококори очи младият мъж.

– Това е краят на Яков и началото на Израел. Неговото накуцване го накара да се облегне на Бога, Който започна да се движи мощно в и чрез него.

– Интересни мисли, – поклати глава съпругът.

Фиданка вдигна ръце и тържествено произнесе:

– Господи, белезите ми са знак на Твоята любов.

Той бе граф. Същевременно викторианският реформатор и филантроп.

Ето как описваше баща си така:

– Егоистичен и хладнокръвен побойник.

А майка си наричаше:

– Демон.

Въпреки това малкото момче намери любов и приемане чрез слугинята на майка си Мария. Именно тя сподели с него добрата новина за Исус.

Едва шест годишен той реши:

– Ще следвам Господа.

Божията милост и любов го преведоха през невероятно трудни времена.

На седем години той бе изпратен в държавно училище, където, както сам разказва бе:

– Измъчван с глад и жестокости.

Мария почива , когато той бе само на десет години. Това разби сърцето му.

В резултат от болезнено преживяното детство той използва своето политическо и социално влияние, за да приложи промени в закона, защитавайки децата от експлоатация.

Това му действие се поражда от любовта му към Бога, ежедневното четене на Библията и молитвата.

Той беше запален привърженик както на грижата за уязвимите, така и на стремежа да всички да бъдат чисти пред Бога.

Ние също можем да намерим „благословение в това, което правим“, като вярваме, че нашият милостив Бог ще умножи усилията ни, когато се грижим за нуждаещите се.

Пламен имаше проблеми в училище. Учителите му бяха лепнали етикета „инвалид“.

По тази причина съучениците му често се заяждаха с него, но един ден родителите му заявиха твърдо:

– Пламен мисли малко по-различно.

– Да, но той не мисли, – дойде бързият отговор на присмехулниците.

Бащата на Пламен въздъхна и каза:

– Не подхранваме идентичността на сина си в Христос.

– Защото бяхме твърде заети да приемаме етикетите, които светът му поставяше, – добави майката на Пламен.

И двамата родители решиха да говорят какво казва Писанието за сина им:

– Той има ум Христов.

– Пламен е глава, а не опашка.

– Синът ни е страшно и чудно създаден.

Когато Пламен започна да вярва и да провъзгласява Божите обещания за живота си, той започна да успява в училище.

Напредваше бързо и попадна в списъка на най-добрите ученици.

Започна бизнес и бе избран за най-добрият предприемач в бранша.

Един ден бащата на Пламен отбеляза:

– Избрахме да говорим за живот, а не за смърт и резултатите бяха очевидни.

Нашите думи имат потенциал. Те създават атмосфера, в която хората могат да процъфтяват.

Нека затворим устата си за словата, които намаляват и събарят, и ги отворим, за да освободим тези за живот.

Думите ни могат да накарат другите да се отдръпнат и да живеят жалките си животи или да очертаят свят, достатъчно голям, за да бъдат герои в него.

Израилтяните се оплакваха на Мойсей, докато се скитаха из пустинята:

– Нямаме храна, вода, …

Но имаше между тях един човек, мисля, че му викаха Елдат, който без да обръща внимание на оплакванията на събратята си израилтяни, непрекъснато казваше:

– Поне ще влезем в Обещаната земя. Не е ли страхотно това?

И хората се оплакваха в ушите на Бога за своите нещастия, но най-вече за Елдад:

– Той е мъчително позитивен, Господи, защо не го остави в Египет, а дойде с нас.

Един ден изказването на Елдат:

– Погледнете по друг начин на проблемите си. Ето движим се, ядем колкото си искам манна и не качваме нито един килограм.

Им се стори прекалено нахално.

Но той не се засягаше от критиките на останалите, а отбеляза:

– Страхотно е, че мога да прекарвам толкова много време с вас. Докато бях зает да правя тухли, познавах много малко хора от моя народ. Само тези, с които работех или живеех. Нямахме време да си говорим. А сега всичко е чудесно!

Може би за това Бог избра Елдат за един от пророците си. Той не отиде на събирането, за да си получи помазанието си, но въпреки всичко пророкува в средата на стана.

Това ядоса всички още повече.

Ето това е, щастлив и доволен си от това, което Бог ти дава, изявяваш го гласно, а в резултата на това получаваш само осъждение.