Полицаят спря автомобила и приближи до шофьора, който се оказа прекрасна млада жена.

– Добър ден, – каза жената. – Да не съм нарушила, някое от правилата.

– Да, карахте с превишена скорост, – отговори полицая. – Мога ли да видя шофьорската ви книжка.

– За съжаление, нямам такава.

– Тогава какво правите зад волана?

– Лишиха ме от нея, защото шофирах пияна.

Полицаят вече не беше на себе си.

– Бихте ли ми показали документите на колата си?

– Нямам такива, защото я откраднах.

– От кого?

– Той вече не е между живите, убих го.

– Какво?

– Тялото му е в багажника, – жената продължаваше да демонстрира своята наглост. – Искате ли да погледнете?

Полицаят веднага извика няколко човека на помощ. Няколко мъже обиколиха автомобила, в който седеше жената.

Приближи началника на патрула. Той държеше в ръката си пистолет.

– Бавно излезте от колата, – каза началникът.

– Какво е станало? – попита жената, а на лицето ѝ бе изписана изненада.

– Мой подчинен ми докладва, че сте убили собственика на този автомобил.

– Кого съм убила?

– Моля да отворите багажника на колата.

Жената неохотно отвори капака, но там нямаше нищо.

– На кого е колата? – озадачен попита началникът.

– Моя, – вдигна рамене жената.

– Документите моля!

Жената извади бързо исканото. Той ги огледа документите внимателно и нацяло се обърка.

– Но колегата каза, че дори шофьорска книжка нямате!

Жената показа и шофьорската си книжка. Всичко бе изправно.

Началникът се притесни и започна да обяснява:

– Извинете, но работата е там, че колегата ми докладва, че сте откраднали колата, убили сте собственика ѝ и даже нямате шофьорска книжка.

– Господи! – извика жената. – Този лъжец да не ви е казал, че съм карала и с превишена скорост?

Началникът махна с ръка и жената потегли.

Виктор стана художник, защото след училище трябваше да продължи образованието си. Той знаеше, че бъдещата му работа трябва да му доставя удоволствие, а на него много му харесваше да рисува. Така и направи своя избор и постъпи в Художествената академия.

Там Виктор научи много неща. Как да изпъне платното, как сам да си приготви грунд, как изкуствено да състари картината, как да добавя финни цветови преходи……

Преподавателите го хвалеха:

– На теб ти е дадено от Бога, рисуваш със замах …..

„Нима другите, които учат тук, нямат дарба от Бога?“ – мислеше си Виктор, но му беше приятно да чува такива думи за себе си.

След като завърши, си намери добре платена работа. Цял ден изработваше дизайн за различни визитки, брошури, покани, … Но това не го удовлетворяваше. Рисуваше неохотно и без желание. Рядко имаше вдъхновение. Работа, в къщи и така ден след ден ….

Все по-често взе да си мисли:

„Нима това е моето призвание? За това ли съм мечтал? Нима съм художник с дарба от Бога?“

Той разбираше, че нещо се губи от него, изпълнявайки всеки ден едни и същи действия, а това го притесняваше.

Премести се на друго място. Там започна да рисува портрети.

Един ден Виктор направи поредния си портрет. Позираше му жена на средна възраст с дълъг нос. Трябваше доста да се постарае, за да я „направи красива“. Носът, нямаше къде да го дене, но в лицето ѝ имаше нещо предразполагащо и той реши да акцентира върху това. Оказа се доста добро попадение.

– Готово, – каза Виктор и подаде портрета на жената.

Тя дълго време изучаваше образа си. След това вдигна глава, но погледът ѝ бе отнесен ….

– Нещо не е както трябва ли? – попита Виктор, като внимателно следеше реакциите на жената.

– Вие имате призвание, – каза тя. – Виждате нещата в дълбочина.

– Аха, очи като рентген, – пошегува се Виктор.

– Нямах предвид това, – поклати глава жената. – Вие рисувате душата на човека. Гледам този портрет и разбирам, че съм такава, каквато сте ме нарисували. Всичко външно си е както е. Но вие сте свалили горния слой и сте създали шедьовър. Сега осъзнавам каква съм, благодаря ви.

Виктор вдигна рамене и нищо не каза. Жената му се стори някак странна. Навярно трябва „душата“ на човек да рисува в бъдеще. Всеки има външен слой, но и невидима обвивка, която се изгражда постепенно в живота. Всеки човек е шедьовър и Виктор беше уверен в това.

От тогава неговото рисуване се изпълни със нов смисъл. Нямаше нова технология, той използваше същите инструменти. Само че всеки път преди да започне да рисува „сваляше горния слой“, за да освободи невидимия „шедьовър“.

Понякога му се падаха такива „модели“, при които душата беше много по-страшна, отколкото „външния слой“. Тогава той се опитваше да намери някакъв светъл лъч в този човек и се стараеше да го усили. Винаги могат да се намерят такива лъчи, стига човек да настрои зрението си към тях. До сега Виктор не беше срещал човек, в който да не можеше да открие нещо хубаво.

Веднъж Николай, един от неговите приятели и колеги, му каза:

– Спомняш ли си онази жена с дългия нос, на която прави портрет преди известно време?

– Е? – погледна го с очакване Виктор.

– Знаеш ли колко се е променила? Станала е такава, каквато си я нарисувал, а като си спомня каква беше, същинска жаба …..

И мълвата тръгна. За Виктор казваха:

– Неговите портрети благотворно влияят в живота на хората.

– В семействата настава мир.

– Грозен се преобразява и става красив.

– Самотна майка неочаквано се оженва.

– Мъжете намират смисъл в работата си и се чувстват по-пълноценни…..

Маргарита и Цонка седяха във фоайето и сладко си бъбреха. Цонка забеляза Весела и ѝ махна с ръка:

– Отдавна не съм те виждала. Как се? В къщи здрави ли сте?

Весела приближи и се усмихна:

– Добре сме. Бяхме малко болни, но всичко се оправи.

– Какво стана с мъжа ти? Пенсионираха ли го? – попита Маргарита.

– Не. Няма достатъчно трудов стаж, – обясни Весела.

– А по болест, не го ли пенсионираха? Нали скоро имаше инфаркт? – учуди се Маргарита.

– В ТЕЛК го изкараха 64 процента работоспособен, – вдигна рамене Весела.

– Тези хора слепи ли са. Този човек може ли да работи? Кой ще го вземе такъв на работа? – възмути се Цонка.

– Изглежда не сте им платили, – подчерта Маргарита.

– Наистина попаднахме на корумпиран човек, – каза Весела. – Докато чакахме да ни извикат, една жена, която седеше до мен извика: „Тоя още ли не са го пенсионирали. Голям идиот е“. Попитах я, защо говори така за него. „О, вие нищо не знаете. Влизам миналия път вътре, само той и един друг мъж пише нещо и някаква жена тракаше на машина. Извадих документите си от един голям плик, където ги бях поставила, а той ме гледа и вика: Няма ли там още нещо в пликчето? Парички му се приискали?“

– Вие не отидохте ли да го попитате, защо е написал това? – попита Цонка.

– Мъжът ми много се разтревожи, когато видя какво са написали на листа. Отидохме при този човек веднага, а той ни кресна: „Съдете ме. Ваша си работа“. Посочи ни вратата и ние си тръгнахме.

– Сега на колко е мъжът ти? – попита Маргарита.

– На 65, – отговори Весела.

– Нали на 65 ги пенсионират, макар и да нямат необходимия трудов стаж? – попита Цонка.

– Последния път, когато преглеждах условията, бяха 67 години и осем месеца, – поясни Весела и се засмя. – С корумпирани хора и бюрокрация не бих могла да се преборя. Ще чакаме. Мъжът ми заяви, малко след случая: „Напук ще живея повече години и дълго ще получавам пенсия“.

Маргарита и Цонка изгледаха със съжаление Весела, но тя им се усмихна и си тръгна.

Марина Петрова се прибираше  в къщи. Въпреки, че бе февруари, грееше слънце и дори вятър нямаше.

Изведнъж тя чу, че някой плаче. Огледа се и видя едно момиченце да хлипа тихичко до едно дърво.

Когато Марина приближи детето, веднага го позна. Това беше Таня. Тя живееше с родителите си в нейния вход.

„Май беше петокласничка, – помисли си Марина.- Няма значение. Какво ли е разтревожило детето?“

– Таня, какво се е случило? – попита Марина. – Да не те е нагрубил някой или лошо да се е отнесъл с теб?

Момичето вдигна изпълнените си със сълзи очи и тъжно каза:

– Аз не съм нужна на никой! Защо да живея тогава?

Марина не на шега се изплаши. Та това беше дете. Какви страшни мисли се въртяха в главата му.

– Но какво се е случило? Защо си толкова разстроена?

Таня се успокои и започна да разказва:

– Нали знаете, че в училище близо до входа се поставя огромна пощенска кутия. Там всички пуска своите валентинки. В края на деня кутията се отваря, а валентинките се разнасят по класовете, – тук гласът на момичето замря и очите ѝ му се напълниха отново със сълзи. – Всеки се радва, когато получи валентинка, гордее се с нея…….И аз искам да бъда любима на някого ….

И Таня отново се разплака.

Марина прегърна детето и се опита да го успокои:

– А може би там, на дъното на кутията има още валентинки, които ще раздадат утре.

Таня  изгледа иронично Петрова:

– Та и вие знаете …… втори път кутията не се отваря.

Петрова изпрати Таня до вратата на апартамента и се усмихна:

– Утре ще видим, възможно е наистина да е останало нещо на дъното и да не са го забелязали.

Таня надигна рамене и се прибра.

Марина бързо хукна към магазините. Накупи 50, а може да бяха и повече, валентинки и се прибра.

Не посмя да накара синовете си или мъжът ѝ да ги попълнят, защото можеха да я издадат и да помрачат радостта, която бе намислила да достави.

След това седна и написа валентинки не само за Таня, но и за други деца, които вероятно не бяха получили нищо.

На другия ден в коридорите бе настъпило оживление. Таня притискаше до гърдите си получените валентинки и крещеше от радост. Други край нея, които също не бяха получили вчерашния ден нищо, с интерес оглеждаха валентинките си, а по лицата им грееха усмивки.

А колко много деца и младежи в други училища не бяха получили потвърждение, че са обичани….

В едно семейство гледаха по телевизията „В света на животните“. Изведнъж котката им започна неспокойно да се държи.

С рязко движение животното се опъна на килима. Присви ушите си. Предните лапи не бяха протегнати напред, а се разтвориха в различни посоки. Очите на котката бясно започнаха да се взират в тавана.

– Какво ѝ става на котката? – попита Камен.

– Какви са тези странни реакции? – вгледа се внимателно майката в своята любимка.

Изведнъж от телевизора се чу крясък на орел.

Котката без да променя положението си, заднишком изпълзя от стаята .

– Но тя никога не е виждала такава птица, – изненадана каза Даря.

– Може в гените ѝ да се предава …. – вдигна рамене бащата.