Минчо бе слушал дълго обясненията на приятеля си Емил за това, което Бог е направил за всички хора.

– Трудно ми е да повярвам, че наистина съм ценен за Господа. Имал съм толкова провали. Да не говорим за слабостите ми. Вероятно Той само ме търпи, но да ме цени … едва ли.

– Бог не те е спасил неохотно, нито те е изкупил наполовина, – Емил размаха ръце. – Когато възникнат съмнения за твоята стойност, погледни към кръста. Той е постоянно Божие заявление, колко много означаваш за Него.

Минчо само надигна рамене.

– Кой знае, може само ти да казваш така, – смотолеви той.

– Спасението от греха и смъртта не е постигнато с пари, влияние или усилия. Никакво човешко богатство не може да купи свобода от вина или да възстанови връзката ни с Бога. Вместо това Господ избра да плати най-високата възможна цена. Той даде Сина Си.

Минчо не можеше да възприеме лесно това, за което приятелят му толкова настойчиво говореше.

Емил се амбицира още повече:

– Това не беше емоционален импулс или отчаяно решение на Бога, а съзнателен акт на любов. Исус доброволно даде живота Си, за да можеш да бъдеш простен, възстановен и да можеш да общуваш с Бога. Твоето спасение не беше случайно хрумнала мисъл. Това бе планирано, целенасочено и скъпо.

– За цената на дадено нещо, научаваме по това, колко е платено за него, – съгласи се донякъде Минчо. – Къща, земя, произведение на изкуството се смятат за много ценни, заради парите вложени в тях, но Някой да даде живота си а мен ….

Очите на Минчо се напълниха със сълзи.

– Би трябвало много да съм Му благодарен ….

Емил нищо не каза, само прегърна приятеля си.

Живко изслуша оплакванията на приятеля си Веско и заяви:

– Що се отнася до мен, няма голямо значение как биха ме оценили хората или някой човешки авторитет.

– Лесно ти е на теб, – възрази Веско.

– Да се ​​освободим от желанието да угаждаме на хората не означава да станем груби, егоистични или безразлични. Това означава да се научим да живеем сигурно, а не да се страхуваме. Когато знаеш, че вече си одобрен, вече не е нужно да го искаш.

– Кой може да ме одобри? – попита озадачен Веско.

– Бог, – последва отговора. – Божието одобрение не е крехко. То не се покачва и спада с твоето представяне, послушание или съвършенство.

– Аха …., – смънка неясно Веско.

– Няма осъждение за онези, които са в Христос, – добави Живко. Не си в изпитание с Бога. Не си на една грешка разстояние от отхвърляне. Вече си напълно познат и напълно обичан.

Веско само повдигна рамене, а Живко продължи:

– Да живееш с одобрение променя начина, по който се отнасяш към другите. Можеш да кажеш „не“ без вина, да говориш честно без паника, да позволиш на другите да се чувстват разочаровани, без да се чувстват отговорни за поправянето. Този вид свобода изисква практика. Старите модели не изчезват за една нощ, особено когато са били формирани в болка.

– А когато се появи желание у мен да угаждам на хората? – попита Веско.

Живко го посъветва:

– Спри се и се попитай: „От какво се страхувам? Какво ще се случи, ако не се поддам?“ След това си напомни кое е истина. Ти принадлежиш на Бог. Твоята ценност е сигурна, послушанието ти е акт на поклонение, а не стратегия за приемане.

– И все пак не разбирам, какво да правя? – въздъхна тежко Веско.

– Две прости практики са ми помогнали да престана да угаждам на хората. Първата е осъзнатост. Да забелязвам къде се свивам, мълча или се съгласявам с нещата, за да избегна дискомфорта. Втората е действие. В тези моменти си напомням, че моите убеждения имат значение, че съм обичан и приет от Бог и че отхвърлянето заради това, че съм себе си, не е истинско приемане. Успокоявам тялото си и избирам истината пред страха.

Веско отново въздъхна, а Живко прибави:

– Нека всичко правим като за пред Господа, а не за човешко одобрение. Докато практикуваме този начин на живот, може да загубим известно одобрение. Но ще придобием мир. И с течение на времето ще открием по-дълбок вид любов, такава, която произтича от свободата, а не от страха.

Людмил държеше в ръцете си няколко сурови пшеничени зърна, току що откъснати от стеблото. Взе едно зърно и го опита на вкус.

– Твърдо и безвкусно е, – смръщи вежди той.

– Живот фокусиран върху себе си, е точно като това зърно, – каза приятелят му Атанас. – Много християни са като това пшеничено зърно.

– Как така? – недоумяващо разтърси глава Людмил.

– Като остават сами, те не дават, не споделят, не благославят, …. Семето е предназначено да бъде посадено, да бъде плодоносно и да се размножава, – отговори Атанас.

– Не разбирам, – намръщи се Людмил, – каква е връзката с християнския живот?
Атанас започна спокойно:
– Животът ти е семе, а семената са предназначени да бъдат посадени, за да възпроизведат нов живот. Едно посадено семе може да даде сто други, Тези сто посадени семена могат да дадат хиляда и така нататък, докато имате ферма, която храни село, която храни град, която храни нация. Целият този потенциал е в силата на едно семе.

– Е и? – повдигна рамене Людмил.

– Така се разпространява Евангелието и Божието царство нараства.

Михаил доста възрастен, а днес разглеждаше детските ранички в магазина.

Той се обърна към жената до него:

– Днес е рождения ден на внучката ми. Надявам се, че ще и хареса моя подарък.

Тя само повдигна рамене.

На касата Михаил стискаше розова раница с анимационен герой. Изглеждаше развълнуван.

Няколко часа по-късно той поднесе подаръка на внучката си.

Когато детето видя раничката, която дядо ѝ бе подарил възкликна:

– Не харесвам този герой! Мразя розаво!

Баща ѝ смръщи вежди:

– Михаела, извини се.

– Но аз не я харесвам, – оплака се тя.

Нараненият поглед на Михаил бе трогателен.

Как ли се чувства нашият Небесен Отец, когато се оплакваме?

Нека бъдем благодарни за даровете, които ни е дал.

Крум негодуваше поради случая, който бе наблюдавал:

– Нараняват хората, нима не разбират това?

Пламен се опита да успокои приятеля си:

– Ако човек не е добър спрямо друг, причина за това е някаква дълбока рана, която няма нищо общо с онзи, който той нагрубява. Просто потърпевшия се е оказал на грешно място и в неблагоприятно време. Ние не знаем скритите вътрешни битки, през които са минали такива хора.

– И какво да ги търпя и само да гледам? – Крум все още не се бе успокоил.

– Нашите действия и думи имат значение, – кротко поясни Пламен. – Животът на всеки от нас може да бъде труден, самотен и тежък.

Крум само вдигна рамене.

– Една топла усмивка може да помогне много на някой, който се чувства самотен. Един акт на доброта може да направи нечий ден по-светъл, – добави Пламен.

– Трудно ми е да бъда добър, когато наблюдавам такива неща, особено спрямо грубияна, – Крум вдигна двете си ръце.

Пламен се усмихна:

– Избери добротата днес. Тя е безплатна. Нищо не ни струва да бъдем мили, но добротата има силата да променя другите.