Специалисти, изучавайки маниерите при общуване на различни по характер хора, стигнали до следния извод. Властните хора не умеят да изслушват събеседника си. И разговорът с тях се свежда до обсъждане на техните постижения и успехи.
По време на експериментите помолили участниците да разкажат за случки от живота си, в които е трябвало да вземат важни решения и са приемали контрол над ситуацията или са се подчинявали на друго лице. По такъв начин участниците били разделени на лидери и на такива, който са склонни да се подчиняват.
След това хората били разделени по двойки. Всеки човек разказвал на събеседника си за най-важните постижения и успехи в живота си. Най-накрая всеки трябвало да каже, чия история му е харесала повече, неговата или на събеседника му.
Резултатите от експеримента показали, че властните хора винаги считат своя разказ за по-интересен. Учените свързват тази особеност с това, че лидерът ако признае, че историята на партньора му е по-вълнуваща, означава да признае превъзходството на събеседника над себе си.
В следващия етап от работата си, учените искат да разберат дали хора с лидерски качества, могат да се вдъхновяват за нови разработки.

Една стрида се оплакала на съседката си:
– Ако знаеш каква непоносима болка  дълбае вътре в мен. Чувствам, че в мен расте нещо тежко и кръгло. Не знам къде да отида!
– Хваля небесата и морето, че аз не чувствам никаква болка. Грешно е да се оплакваш. Аз имам отлично здраве, – самодоволно и надменно казала втората стрида.
По край тях пропълзял рак. Заслушал се в разговора на двете стриди и казал на тази, която от нищо не се оплаквала:
– Така е, здравето ти е отлично, но страданието поради, което търпи твоята съседка е перла с рядка красота.

За първи път в историята хуманоидни роботи ще се присъединят към екипа на най-голямата японска банка The Bank of Tokyo-Mitsubishi UFJ.
Основното задължение на робота е да придружи клиента по негова молба до банкомата, апарата за обмен на чуждестранна валута или да му покаже и други възможности в банковия клон.
The Bank of Tokyo-Mitsubishi UFJ официално е уведомила, че пуска в два от своите офиси в Токио кибернетичен андроид на име NAO.
Този хуманоиден робот е висок 58 см и тежи 5,4 кг. Разработен е от френска фирма, влизаща в японската корпорация по информационни технологии SoftBank.
NAO леко се придвижва и жистикулира. С помощта на камера и звукови сензори той реагира на посетителите, отива към тях, отговаря на въпросите им и може да подържа обикновен разговор на 14 езика.

25-я си рожден ден Тинка празнува с приятелите си в едно заведение. Прекараха си много добре, гуляха до три часа през нощта. Накрая повикаха няколко таксита, за да се приберат по домовете си.
Тинка с две от приятелките си се настаниха в таксито на Димитър, така се представи младият и симпатичен шофьор на колата. Решиха първо да закарат Пепи, защото тя живееше накрая на града.
Димитър беше сънен, а момичетата искаха да продължат празника и в таксито. Те се смееха, пееха песни и тормозеха шофьора под предлог, че искаха да го развеселят.
Стигнаха до дома на Пепи. Тя слезе и си казаха довиждане. Шофьорът изглежда се бе нагледал на много неща, за това не каза нищо, беше привикнал.
Тинка започна да разговаря с Димитър, а другата ѝ приятелката от време на време се обаждаше и той подържаше разговора, за да не изглежда неучтив.
Изведнъж шофьорът удари спирачките. Тинка се уплаши, помисли си: „Дошло му е до гуша от нас и сега ще ни свали от колата“.
Димитър слезе и взе от пътя едно малко котенце, погали го и го внесе в колата. Тинка за първи път виждаше мъж, който толкова грижовно да се отнася към животните.
Димитър повдигна с ръка малката пухкава топчица и предложи на момичетата:
– Ако иска някоя от вас, може да се погрижи за него.
Рени махна с ръка:
– Не ме привличат такива неща, – после се оправда, – нямам много време за тях.
Но Тинка нямаше нищо против и го взе. След това покани Димитър и Рени в квартирата си.
– Заповядайте у дома. Стаята ми е малка и не можех да събера цялата компания, – извиняваше се тя, – но можете да дойдете двамата, да изпием по нещо, а и на котенцето трябва да дам нещо да хапне.
Те се съгласиха и тримата отидоха на гости у Тинка. Поговориха си, настаниха котенцето в импровизирана къщичка от картон, а след това си тръгнаха.
Котенцето се оказа много умно и ласкаво, Тинка го кръсти Мър. Преди да си тръгне Димитър бе оставил телефона си на Тинка, ако има нужда от превоз да му се обади. Той също взе номера на нейния телефон.
На другия ден се обадиха от таксиметровата служба на Тинка:
– Поръчаното такси, след 10 минути ще бъде пред вас.
– Извинете, станала е някаква грешка, – смутено каза Тинка. – Аз не съм поръчвала никакво такси.
Но момичето отсреща настояваше:
– Нали това е вашият телефон? Точно на него е поръчано такси. Долу ще ви чака колата…
Тинка слезе по стълбите и отиде пред блока, за да се разбере с шофьора. Таксито беше вече пристигнало. Тя отвори вратата на колата, готова да обясни, но …. зад волана ѝ се усмихна Димитър.
– Извинете, но не можах да забравя среднощната ни среща и ви донесох това.
И той ѝ подаде кутийка. Тя помисли, че е някакъв подарък за нея и размаха ръце.
– Не моля ви, нищо не искам.
Той умолително я погледна в очите. Тя взе кутийката и я отвори. Там лежеше малък нашийник, на който беше написано: „Мър“.
Тинка му се усмихна топло. Димитър я покани на кафе и тя не му отказа. Така започнаха техните срещи.
След месец Димитър ѝ направи предложение и те се ожениха.
И досега на годишнините от сватбата им си спомняха щастливия случай, който ги събра….

Заведението не беше голямо. Вътре имаше общо осем маси и само двама посетителя. Станислава ги познаваше и им кимна. Те също ѝ се усмихнаха, но не проявиха никакъв интерес към кавалера ѝ.

– Е? – каза Любо, веднага щом седнаха със Станислава на една маса. – Обясни ми, какво интересно забеляза.

Станислава изглежда никак не бързаше и погледна в менюто. След това го остави бавно и погледна Любо.

– Ти имаш голяма заслуга за това, – започна тя.

– Какво толкова съм направил? – нервно потърка ръцете си Любо.

– Нали каза, че не бива да изключвам възможноста там, да намерим човекът, когото търсим? И аз насочих мислите си в тази посока.

– И ти мислиш, че е той?

– Не, жена му е.

– А, онази превзета крава, – измърмори Любо притеснено.

Станислава се засмя.

– Не бих употребила същите думи, но съм съгласна с теб.

– Стана ми противна още като ни срещна на вратата, – избърза да коментира Любо.

– Според мен тя те хареса. Такива погледи ти хвърляше, че ….

Любо се притесни и заби поглед в масата.

– Не забелязах, – уклончиво каза той.

– Такова нещо може да се забележи само от друга жена, но ти събуди интереса ѝ.

– Не знам, – нервно махна с ръка Любо, – такъв тип жени не мога да понасям.

– Интересно, защо тя ни накара да изпитаме и двамата неприязън към нея? – замисли се Станислава.

– Вероятно, – започна малко по-спокойно Любо, – защото тя символизира някаква смесица от амбициозност и безмилостен материализъм.

– Да, – съгласи се Станислава. – Виж у мъжът ѝ такова нещо не се забелязва.

– Стана ми симпатичен още в началото. Не бих го избрал за близък приятел, но има дружелюбно излъчване.

– Точно така, – каза настървено Станислава. – Не се отличава с нищо особено, много обикновен е.

– Определено не е човек, който е способен да убие, ако някой го заплашва с изобличение.

Станислава се съгласи с едно кимване на главата.

– Докато тя. – започна бурно Станислава, – е същинска лейди Макбет. Хитра и манипулативна убийца.

Любо застана като вдървен. Лекият шеговит тон на разговора се стопи за секунда, повя студенина.

– Тя е забъркана с документите и прането на пари. – тайствено прошепна Станислава.

Любо я изгледа със зяпнала уста

– Кога успя да измислиш всичко това? И сега какво ще правим?

– Отиваме в полицията, – каза съвсем спокойно Станислава, – и им разказваме всичко.

Любо не можеше да скрие раздразрението си от видимото ѝ безгрижие.

– Ами ако не ни повярват? – попита той  уплашено.

– Ти видя каква е, – каза притеснено Станислава. – Останалото си е тяхна работа, да търсят да разпитват, да проверяват.

– Хубаво е, че поне в това проявяваш здрав разум, – каза Любо.

Двамата се надвесиха над чиниите с деликатеса на заведението и дълго вечеряха без да проговорят. Това, което двамата бяха преживели си беше истинско приключение.

„А как расъждаваше само Станислава, – помисли си Любо, – същински Шерлок Холмс“.

Наближаваше 10 часа и двамата си тръгнаха, всеки потопил се в мислите си…….