Живот без борба няма, нито в природата, нито в благодатта.

В основата на физическия, психическия, нравствения и духовен живот е борбата на противоположностите. Такъв е животът, такива са и фактите.

Здравето е баланс между физическия живот и външната среда. И то се поддържа само в случая, когато имам достатъчно запас от жизнени сили, за да се противопоставя на влиянието отвън.

Всичко, което се намира извън моите физически сили, има цел да ме погуби. Това, което не ми е от полза, докато съм жива, разлага моето мъртво тяло на атоми. Ако имам достатъчно запас от сили за съпротива, ако мога да поддържам равновесие, ще бъда здрава.

Това е вярно и относно нашия разум. За да запазим здрав разума си е нужно да се борим и резултатът от тази борба ще бъде равновесие, което се нарича мисъл.

Същото става и в сферата на нравствеността. Всичко в мен, което не е наследило природата на добродетелите, е техен враг.  Ще мога ли в тази борба да победя и да явя истинската добродетел, зависи от моите морални устои. Щом започна да се боря, което засяга това, аз започвам да се държа морално. Няма човек, който би се държал добре  просто, защото не може по друг начин да постъпва. Добродетелта е качество, което се придобива.

Така стоят нещата и с духовността. Христос е казал: „В света ще имате скърби“, т.е. всичко, което не е духовно ме води към гибел “ ….дерзайте, Аз победих света“. Трябва да се науча да надделявам над това, което ми се противопоставя и по такъв начин, да възстановя равновесието на святост, а след това при среща на превратности, аз ще имам причина за радост.

Святостта е налице, когато моя дух и Божия закон в своя най- висок израз – Исус Христос, се намират помежду си в равновесие.

Борис Иванов е необикновено момче. Той има петима братя и две сестри. Сега той е на 12 години. Преди пет години на баща му откриха рак. Борис сам уши едно мече, занесе го на баща си и му каза:

– Това мече е победител и ти ще победиш рака.

И наистина болестта бе отстъпила.

Наближаваха Рождествените празници и Борис предложи на майка си и баща си:

– Хайде да купим играчки за всички деца в болницата.

Баща му въздъхна тежко:

– Това е непостижимо за нас. Ние не разполагаме с толкова много средства.

Тогава на Борис му дойде блестяща идея. Той реши сам да ушие играчки за децата. Свали различни кройки на играчки от Интернет и се зае да изпълни това което бе замислил.

Първата играчка не беше много сполучлива. Мечето, което бе ушил изглеждаше жалко и безформено, но Борис не се отказа и продължи да шие. Постепенно неговите играчки започнаха да стават все по-сполучливи и хубави.

Той успя да ушие много мечета, зайчета, лисичета, слончета, ….

Борис бе щастлив, защото:

– Видях усмивките на децата, когато получаваха играчките, – сподели Борис с родителите си. – За някои ми казаха, че отдавна не са се усмихвали, а видях как прегръщат плюшените играчки и бяха радостни. Кой знае, може тези играчки да се окажат вълшебни и да им помогнат по-бързо да оздравеят.

Прекрасно е да носиш радост и надежда на хората.

Дамянка бе весела и пъргава на младини. Ходеше на работа, преизпълняваше нормата си, за което много ѝ завиждаха, най-вече за повечето пари, които получаваше.

Върнеше ли се в къщи, сръчните ѝ ръце приготвяха храна, перяха, чистеха, … Тя намираше време всеки да изслуша, да чуе как е минал денят му, да го утеши и насърчи, ако не е успял.

За това я обичаха много в къщи. Тя бе “безценна майка“ и „незаменима съпруга“.

Дамянка отгледа двама сина, гордееше се с тях. Израстнаха работливи и ученолюбиви мъже, намериха си добри момичета и създадоха семейства за пример, появиха се и децата, това донесе голяма радост за всички.

Дамянка бе неотклонен помощник на съпруга си, подкрепяше го във всяко от начинанията му, дори и когато грешеше, а след това вместо да го упрекне, казваше:

– Не се притеснявай, всеки бърка. Но от грешките си човек се поучава. Не гледай назад, няма да бъде все така.

Каква идилия!

Но се появиха болки в ставите и краката. Дамянка започна да се изморява бързо, а това ѝ състояние я плашеше.

Въпреки болките, тя се усмихваше на внуците и им казваше:

– Добре сега ще излезем на разходка, но преди това трябва да си взема „третия крак“.

Дамянка не се предаваше лесно, но на приятелката си един ден сподели с болка:

– Без този кривак никъде не мога да отида. Страхувам се, че някой ден краката ми нацяло ще откажат. Мазилата и таблетките вече не помагат, те временно заглушават болката. Всичко това е загуба на средства.

Приятелката ѝ я успокояваше:

– Годините ни не са малко вече. Всяко напрежение, безобидна травма от младежките и по-късни години, започват да се обаждат. Да се радваме на благовремието, което ни е подарено и още можем да се движим.

Дамянка въздъхна дълбоко:

– Знаеш ли, най-големият ми страх е, че ще се обездвижа, но още по-страшно ще бъде за мен да бъда в тежест на децата и внуците си. Иска ми се тъй както вървя, тъй да си отида, не искам да бъда бреме за близките си.

Колко много стари хора живеят с тези страхове, защото децата им забързани в мрачното си ежедневие, няма да могат да им обръщат достатъчно време.

Има много изоставени стари хора, за които никой не се грижи. Те са дали всичко на времето, за да бъде добре на околните, но сега са се превърнали в нежелан товар.

На тези застарели майки и бащи дължим много, време е да се погрижим за тях.

Реших да опитам нещо абсурдно. Започнах да раздавам това, което нямах, например, радост.

Денят начевах с усмивка, следваше среща, която иначе бих отказала, а след това разговор, който бих загърбила, …. прегръдка, молба, целувка, докосване. Простички неща, а толкова трудни понякога за изпълнение.

И всичко това ми върна приятелите, отвори ми нови пътища, които станаха за мен съвсем реални.

Спомних си, че мога да се смея и да мечтая.

Може би това е начинът, да запълня недостига в себе си. Въпреки, че до сега съм чакала нещо или някой извън мен да го запълни.

Ако успея да превърна празнините в свое бижу, загубите в по-добро бъдеще, болките в надежда, мъката в ярка светлина….

Тогава това, което съм преживяла и продължава да ме притиска и да ме изпълва със скръб, ще се превърне в моето най-голямо съкровище.

Бе прекрасен дъждовен ден. Дъждът се изливаше буйно, сякаш някой го бе държал до сега заключен и не му бе давал на воля да излива струите си вода. Обичам когато вали.

Като дете стоях до прозореца и гледах как капките се стичат по стъклото. Това не бяха само капки, а живителна струя, която докосвайки се до всичко и го освежаваше.

Бях забелязала, че когато вали се засилва ароматът на всяко стръкче, цвете докато се стигне до мощните дървета свели мощните си клони, натежали от мокри листа, надолу.

Когато завалеше дъжд, виждах бързо притичващите хора, търсейки къде да се скрият от капките му. Други отваряха припряно чадърите си,  но понякога вятърът им изиграваше лоша шега и обръщаше наопаки защитата им.

Един ден , когато заваля и всички в къщи се бяха изпокрили по стаите, леко открехна вратата и боса изтичах на улицата. Прохладната вода се стичаше по тялото ми, а аз танцувах под дъжда.Локвите се изпълваха с вода, а сърцето ми с безпределна радост.

Баба ме вида и започна да ми вика и размахва ръце от вратата:

– Прибирай се! Ще настинеш! ….

Но струите вода, заглушаваха думите ѝ.

Малки главички страхливо надничаха от околните прозорци и завистливо ме гледаха.

Тичах през локвите, протягах ръце към дъжда и весело крещях:

– Дъжд, дъжд, …..

От някъде изскочи черен пес и радостно започна да лае около мен. Изглежда и на него му доставяше удоволствие, да подскача под дъжда.

Изведнъж дъждът спря, но всичко наоколо искреше в чистота, а във въздуха се усещаше ароматът на цветя, трева и дървета.

Спомням си едно лято ни бяха пратили да пасем кравите. Тогава пак заваля. Нямаше къде да се скрием, наоколо имаше само поляни, а гората бе далече от нас.

Тогава Светла свали дрехите си, внимателно ги сгъна, сложи ги на близкия камък и седна върху тях. Ние я гледахме смаяно, а тя ни обясни:

– Когато спре дъждът и по изсъхнем, дрехите ми ще бъдат сухи.

Веднага последвахме примера ѝ. Бяхме само четири момичета.

Водата обливаше телата ни и изчистваше праха и мръсотията насъбрала се по кожата ни.

Когато спря дъждът, слънцето изтърколи огромното си кълбо на небето и затопли телата ни. Наоколо се издигаше лека пара от изпаряващата се вода. След това радостно облякохме сухите си дрехи и подкарахме кравите към гората.

Когато отново завали, усмихвам се и протягам длани към дъжда. Той ми носи радост и ме успокоява. Потъвам в мощната му прегръдка и чувам музиката от танцуващите капки край мен …