Стоил израстна в семейство, в което се говореше за Божията любов, но повече се наблягаше на гнева.

Още от ранните си детски години той чуваше:

– Какво правиш? Бог ще те накаже за това!

Някои от тези забрани му изглеждаха необосновани, но той уважаваше родителите си и по-възрастните хора и не смееше да им противоречи.

В църквата в която ходеше, на Стоил му бе трудно да приеме Бога като любящ баща.

Един ден, когато четеше от Библията си, на Стоил му направи силно впечатление в Софония 3:17 изразът „ще се развесели“.

Стоил вдигна глава и закрачи нервно напред назад.

– Какво излиза? – попита той. – Бог се весели за мен.

Стоил си спомни радостта на баба си и дядо си, когато виждаха тях, техните внуци.

– Тази спираща дъха радост, – каза си Стоил, – извира от една безусловна любов. Ако аз, който съм човек, мога да изпитвам подобна любов, колко по-силна е Божията любов към нас! Нали ние сме неговите деца.

Стоил изведнъж смръщи вежди, вдигна показалеца си тавана и продължи размишленията си.

– Ами ако човек се почувства необичан и нежелан?…… Само човеците могат така грозно да отблъснат и отхвърлят някого, но Бог ни обича и се радва за нас. Това е истинска утеха.

Мислите в главата на младежа течаха много бурно.  той бе открил нещо ново, което силно го бе развълнувало.

– Не бива да съгрешавам, – каза си Стоил, – но не за това, че ще бъда наказан, а защото ще се наруши общението ми с Бога. Божията любов е нещо реално, което не бива да се отхвърля и пренебрегва.

В манастира на абба Лот един брат бил изкушен. Поради това той бил изгонен от манастира.

Изгоненият отишъл в планината на абба Антоний и прекарал там известно време, след което Антоний благословил брата и го изпратил обратно в манастира.

Там братята не го приели и отново го изгонили.

Той се върнал при абба Антоний и му казал:

– Не искаха да ме приемат.

Абба Антоний го върнал, като му поръчал да каже на братята в манастира:

„Корабът е претърпял корабокрушение и е загубил товара си. Много трудно той е стигнал до пристанище, а вие искате да потопите и това, което е спасено катастрофата“.

Когато монасите чули, какво им е изпратил абба Антоний, бързо приели изгонения с радост.

Борис Трендафилов бе приятел на Павел Димитров. Борис бе учител на Павел и много пъти му бе помагал, това ги сприятели и когато Димитров завърши училище посещаваше редовно Трендафилов.

Двамата дълго разговаряха на различни теми. Павел споделяше с учителя бъдещите си планове. Димитров пръв запозна Трендафилов с момичето, за което по-късно се ожени.

Борис не беше женен, родителите му отдавна бяха починали, нямаше близки или роднини, за това прекарваше празниците сам.

Веднъж Павел го покани в семейството си за поредния празник. Едва пристигнал, Борис вече забавляваше децата. Той се смееше с тях и им помагаше да правят кълбо върху килима.

През пролетта Трендафилов започна трудно да изговаря думите. Трябваше му доста време, за да състави нормално изречение. Оказа се, че е болен от неизлечима склероза.

Състоянието му се влошаваше, но продължаваше да общува с Павел вечер на компютъра си.

Една нощ, той написа на Павел:

„Денят е чудесен. Надявам се да е такъв и за тебе. Трудно ходя и говоря. Едва натискам клавиша, за да ти изпратя посланието си“.

– И въпреки това, – засмя се насила Павел, – той намира денят за чудесен. Какъв човек само. На негово място отдавна да съм започнал да се самосъжалявам.

Такива като Борис имат радост в сърцето си и вътрешен мир. Истински обичат живота и се радват на всичко около тях.

Радостта, онази за, която копнеем всички е възможна само чрез вяра в Бога.

Изпитанията са неприятни, но те не ни лишават от радост.

Нашата надежда е на небесата, а не в комфорта на живота на Земята.

Без физически упражнения тялото отслабва. Жизнените изпитания тренират нашата душа и закаляват вярата ни.

Вярата на тези, които преодоляват изпитанията, расте и те стават победители.

Исусовата любов расте в сърцата ни и ни изпълва с неизказана радост.

Тези, които се страхуват и избягват страданията, не могат да изпитат тази неописуема радост.

Този сезон се оказа лош за футболния местен отбор. Един от защитниците в отбора каза:

– Ние сме по-добър отбор от това, което показахме в шампионата.

Така е и с нашият християнски живот.

Осъзнаваме ли, че Бог гледа резултатите, които отчитаме? Той вижда лошите неща, които сме казали, неправилните решения, които сме взели и грешните постъпки, които сме извършили.

Бог с право може да ни осъди, но за наша радост той не записва недостатъците ни в специална изобличителна книга.

Бог ни обича и за това изпрати Исус в този свят, за да умре и възкръсне за всеки от нас.

Ако вярваме в Христос и се покаем за греховете си, Бог ни прощава и ни променя в нещо по-добро от „резултатите, които сме показали“.