Сутринта Румен стана рано и се отправи по дългите прашни пътища на страната. Той вече втора година посещаваше новообразуваните църкви в района.

Денят беше горещ и Румен загуби посоката, в която трябваше да върви, за да стигне църква, в която да изнесе поредния урок.

Макар че беше закъснял, се наложи още няколко часа да чака, докато вярващите да се съберат, под сянката на едно огромно дърво.

Изпяха няколко песни и урокът започна. Румен говореше, но имаше усещането, че всичко се проваля. Хората срещу него изглеждаха отегчени. Сякаш това, което говореше изобщо не достигаше до тях.

„Може би преводът на думите ми, не е достатъчно ясен“ – помисли си Румен.

Когато се прибра, той беше изтощен, но застана на колена и попита Господа:

– Боже, какво правя тук?

След няколко седмици Румен, с група вярващи, отново отиде в това село. Една жена от неговия екип се заговори с човек от селото.

– Аз съм християнин, – каза мъжът.

– Чудесно, – каза жената. – А от колко време?

– От три седмици.

– Наистина ли? – попита изненадано жената. – А как стана християнин?

Мъжът посочи с пръст Румен:

– Този човек дойде и ни каза за Исус ……

Румен трепна.

„Какво излиза? – помисли си той. – Когато мислех, че урокът се е провалил, този човек е повярвал.  Явно успехът в християнското служение не зависи от моите възможности, а от това да съм на разположение на Божия призив“.

Румен се усмихна и радостно възкликна:

– Реколтата е в Божията ръка, Исус ме е призовал да посея семето на вяра. Единственото, което трябва да направя е да Го следвам.

Верността е по-важна от успеха и нашата готовност от възможностите ни.

В Ерусалим при прокарването на нов тръбопровод Управлението по древна история на Израел провело разкопки и забелязало близо до град Бейт Шемеш древен римски път.

Дължината на намерената част от пътя е около 150 метра, широчина му е 6 метра. В древни времена, дължината на пътя е била около 1,5 км.

Заедно с находката са открити монети, сечени няколко десетилетия след като Пилат Понтийски  бил римски префект.

Бе късен следобед. Жените бяха привършили вече домакинската си работа и по това време се събираха на голямата пейка край пътя. Тук освен да поклюкарстват за този и онзи, си разменяха рецепти и споделяха новите в селото, които лично ги засягаха.

– Често сервирам на семейството си едно и също ядене няколко пъти, – похвали се Радка, – така има малко повече време за себе си.

Баба Стойна се намръщи и с бучащия си глас каза:

– Когато го сервираш първия път, яденето е много вкусно, но когато го сложа на масата отново, има чувството, че не давам най-доброто на хората седнали да ядат.

– И аз съм така, – обади се Гаца, – все едно ги храниш с остатъците от миналата храна.

„Все едно да „вместваш“ Бога в ежедневието си, – помисли си Каля, – вместо да отделяш специално време за Него. А аз какво правя? Сутрин набързо Му благодаря, изреждам нуждите си, вместо да Го търся и почитам по цял ден. А и Библията не чета всеки ден“.

Стоянка, сякаш отгатнала мислите на приятелката си прибави:

– Както храната, която готвим, храни телата ни, така и Божието Слово храни душите ни. Няма по-добро от приемането на прясна и свежа храна всеки ден.

– За съжаление и на Бога предлагаме остатъците, – обади се баба Митра. – Първо се съобразяваме със своите желания, а Неговата воля е като допълнителен план, по който действаме, ако нашия не стане.

– Когато даваме на Бога най-доброто, – каза Каля, – ние Го признаваме за Господар на живота си. Така смело ще следваме волята Му.

Имаше още коментарии по този повод, но всички бяха съгласни в едно. Никога не сме прекалено заети, че да нямаме време за по-дълго общуване с Бога.

Борис летеше с малък самолет. Когато излетя, той усети силна промяна в налягането. Уплаши се и започна да се моли:

– Моля Те , Господи, не позволявай да има турбулентност. Нека полетът да бъде безопасен.

Нашият живот прилича на полет, в който не знаем какво ни очаква – болест, смърт на близък човек, безработица, ….

Всички тези неща предизвикват турбулентност, в ежедневието ни, която ни плаши.

Хубаво е да знаем, че въпреки всички изненади по пътя, Бог винаги е с нас и винаги ни дарява с мир, независимо от обстоятелствата.

Една кола забоксувала.

– Как успя да хлътнеш в тази дупка? – с упрек поклатил глава един минувач и продължил пътя си.

– Бих ти помогнал, но нямам време, бързам, – оплакал се втори минувач и продължил напред.

Третият нищо не казал.

Той просто подложил рамо, напрегнал се и помогнал на колата да излезе на равно място.

– Седни , ще те закарам! – с благодарност предложила колата.

Той седнал и тръгнали. Те задминали първият минувач и отишли много по-напред от втория, който много бързал.