Денят бе слънчев за разлика от предхождащите го, изпълнени с дъжд. Хората бяха изпълнили църквата в малкото провинциално градче. Основната причина не бе желанието им за среща с Господа, а това, че на това място бе пристигнал известен евангелизатор.

Повечето от присъстващите бяха християни. Малцина бяха полюбопитствували и дойдоха в църквата, повлияни от поканата на мисионера, разлепена на много места из града.

Когато приключи с изказването си евангелизаторът призова:

– Ако някой от вас до сега не е предал сърцето и живота си на Исус, нека излезе отпред, да се помолим за него.

Тълпата от хора любопитно започна да се оглежда наоколо, дали случайно не е попаднал някой такъв на това място.

Мина доста време, докато един младеж едва си проби път от задните редици, за да стигне мисионерът.

– Но това е само едно циганче, – прошепна  някой с отвращение, когато решилият да предаде живота си в ръцете на Господа премина край него.

– Неговите родители са неграмотни, а вероятно и той сам не може да чете и пише, – отзова се друг.

Но Сали смело вървеше напред и не обръщаше внимание на тези гласове. Той бе разбрал, че Бог има цел за живота му и Го призовава, да Го последва.

След молитвата Сали получи Библия, Която притисна до гърдите си и си обеща:

– Непременно ще се науча да чета, за да науча какво пише в нея.

Мисионерът бе дочул хапливите забележки относно произхода на младежа, за това с болка каза:

– Пътят към Исус не идва от университетите и компетентните във всяко отношение хора, а от хълма наречен Голгота. Петър беше прост рибар, който не бе обучен в религиозните равински школи, но когато Исус му предложи: „Следвай ме!“, той не се поколеба и го направи.

Противно на очакванията Сали стана ревностен последовател на Исус. Бог мощно го използва и той занесе Благата вест на други народи.

Чрез Исус Христос всички хора, независимо от тяхното образование, възпитание, пол или етническа принадлежност, могат да бъдат част от семейството на Бога и да бъдат използвани от Него.

В помещението бе задушно и непоносимо горещо. За разлика от друг път нямаше почти никой. Служителят скучаеше зад гишето и от време на време се прозяваше.

Изведнъж вратата се отвори и влезе млад мъж. Той приближи гишето и каза под носа си:

– Бих искал да регистрирам „нова организация“.

– Адрес, – попита служителят.

–  „Звезда Алфа Кентавър“, – неохотно отвърна младокът.

Може би това бе името на организацията, а не адреса ѝ. Явно двамата не се бяха разбрали, както трябва. Сигурно не малка роля е изиграла горещината в този ден.

– Тази звезда, – почеса се по главата служителят, – някъде извън Земята ли се намира?

– Разбира се, – изгледа го намръщено младежът. – Вие, астрономия учили ли сте в училище?

– Да, – смути се чиновникът, – само исках да уточня. Това е извън пределите на България нали?

– Вие за идиот ли ме вземате? – ядоса се младият човек.

– Не, – любезно отговори служителят, – просто трябва да се премахне едно формално несъответствие.

– Какво пък е това сега? – мъжът вече кипеше.

– Ако вашият център не се намира в България, трябва да донесете малка справка за местоположението му. В нея трябва да се посочи, че той е юридическо лице и действа в съответствие с местното законодателство.

Младият мъж скръцна със зъби, удари с юмрук по стъклото на гишето, обърна се кръгом и се насочи към вратата.

Повече „чужденецът“ не се появи ….

Времето беше задушно и горещо. Едва се дишаше. Молитвата на занимаващите се със земеделие  бе: „Боже, предпази ни от градушка, буря и проливни дъждове. Не позволявай да се похаби трудът на ръцете ни!“

Елена седеше на верандата на малката си вила и пишеше. Тя бързаше. Издателят бе я предупредил, че утре е последния срок, в който трябва да предаде книгата си.

Изведнъж се появи Мърчо и започна да се гали о нея, но Елена нямаше време. Минутите се превръщаха в секунди, часовете в минути и денят се изнизваше неусетно.

Котаракът премина веднъж през клавиатурата и разстрой не само писането на Елена, но разбърка и и изтри мислите ѝ.

– Мърчо, не сега! – скара му се Елена. – Бързам, нямам време!

Но котаракът не обърна внимание на мърморенето на стопанката си и отново пресече клавиатурата.

– Казах долу! – извика Елена и перна животното.

Мърчо недоволно се приземи, след което отново скочи на масата и легна на клавиатурата. На Елена ѝ стана мъчно за котето. То не искаше много, само малко внимание. Някой да го погали по гърба и да го почеше между ушите.

Елена се усмихна на любимеца си и се замисли.

– Така и Бог се стреми по различен начин да привлече вниманието ни, – каза си тя. – А колко пъти ми се е случвало да не го разбирам?! В живота ни стават толкова много неща, които ни карат да паднем на колене, а Бог търпеливо ни чака. Той не нахалства като Мърчо, а чака да бъде поканен.

Елена наведе глава, очите ѝ се напълниха със сълзи и тя тихо започна:

– Боже, бъди част от деня ми днес. Притискащото ме време, ме накара да забравя за Теб и твоя любящ и милостив път. Прости ми и ми помогни да гледам първо към Теб, за да не ме чакаш толкова дълго да Те потърся.

Бог винаги е с нас и ни чака!

Клас като всеки клас, но точно в него имаше едно момче, което на никой не допадаше. Казваше се Петър Смиренов.

Как да го харесват другите, когато бе слаб, тромав и много смешен със своите огромни очила? Никой не искаше да дружи с него, нито го канеше в компанията си.

Виж, Виктор Юнаков бе съвсем друго нещо. Той бе висок, красив и атлетичен. Със своето остроумие и красноречие привличаше всеки към себе си. Виктор бе гордостта на класа.

Веднъж учителят Маринов поръча на Михаил:

– Това са поканите за предстоящия празник. Разнеси ги по домовете на по-възрастните хора в квартала. Кажи им, че ще се радваме, да ги видим между нас. Можеш да вземеш някой от съучениците си, да ти помага.

Михаил взе поканите и отиде при Виктор, очаквайки той да се съгласи да го придружи в тази важна мисия.

– Не мога, Мишо, – каза важно Юнаков. – имам тренировка, после ще разкарвам кучето, ще гледам онзи сериал, нали го знаеш, не мога да го пропусна. Трябва и домашните си да напиша.

Целият му ден бе разписан минута по минута.

Разочарован Михаил отиде и при други момчета от класа, но те имали неотложни задачи и му отказаха.

Тогава към него се приближи Петър и му предложи:

– Ако искаш, мога да дойда с теб и да ти помогна.

Михаил не разчиташе много на помощта му, но какво да прави, няма сам да върви?!

За негова изненада Петър се оказа много находчив и приятен в разговорите с възрастните хора. Той така интересно им разказваше за предстоящия празник, че всички обещаха:

– Непременно ще дойдем! Ако всички са като теб, вашето училище е добро място.

Между Михаил и Петър се завърза истинска дружба. Двамата разговаряха през целия път и споделяха неща, които пред друг не биха казали.

Преди да се разделят Михаил отбеляза:

– Петре, ти си много умен и добър човек. До сега не бях го осъзнавал.

Така Михаил си намери надежден и истински приятел за цял живот.

Група младежи бяха насядали върху зелената трева и възбудено разговаряха. На много от тях им предстоеше брак, други бяха вече женени, а трети очакваха първата си рожба.

Румен бе обсебил микрофона и философстваше на всеослушание:

– Можеш да се преместиш някъде другаде да живееш, да промениш професията си, да се ожениш още няколко пъти, да се скараш с родителите си, но детето е за дълго време, то е завинаги. Ето, днес ви питам искате ли да имате деца?

– Разбира се, че искаме да имаме деца, – в хор отговориха момичетата, към тях се прибавиха гласовете и на не малко младежи.

– Не мога да си представя живота без деца, – каза Лиляна.

– Тогава бъди по-смела и кажи, защо искаш да имаш дете? – провокира я Румен.

– Бог ме е надарил със тази способност и трябва да я реализирам, – усмихна се самоуверено Лиляна.

– Звучи високонравствено, но не много убедително, – Румен разпери ръце. – Ти си надарена не само с органи за възпроизводство, но и с ръце, глава, …

– Не всички ще построят дворци, ще изтъкат прекрасни килими, ще напишат чудесни книги, …. но макар и да нямат дете, те ще бъдат пълноценни спрямо това, което създават, – обади се Тодор.

– А знаете ли как плачат бездетните жени и как въздишат тайно мъжете им? – попита Мая.

– Не, без дете аз бих била нещастна, – извика Зоя. – Смисълът на живота не е във външния вид, речите и делата, а в усмивката на любимия, на детето ти, на майка ти, на приятелите ти ….

– И все пак защо ви е необходимо дете? – Румен настоя от другите, да получи отговор на своя въпрос.

– С тях е по-забавно, – отговори бързо Запряна.

– Сигурна ли си? – лукаво я изгледа Румен. – Когато видиш, че край теб се забавляват приятели, а ти с бебешката количка и големите чанти …..

– Всеки, който още няма деца, – отбеляза Филип, – приема детето за очарователно и забавно малко човече, което не може да те ядоса.

– Само да чуеш моята комшийка, която е майка на три деца, какво говори за тях, – заяви Явор, – ще си помислиш, че ги мрази.

– Представи си, че не можеш да спиш повече от 3-4 часа, че вече не принадлежиш на себе си, – започна да изброява Ирена и да свива пръстите на лявата си ръка, – нямаш време за телевизия, Интернет, не можеш да се срещаш често с приятели….. С една дума нямаш възможност да правиш това, което желаеш. Тогава не би говорил така за съседката си.

– Да бъдеш толерантен, съвсем не е забавно, – отсече Тони.

– Детето е като ютията, за която постоянно си мислим дали сме я изключили, – обяви Слави. – Ние винаги се безпокоим за него, независимо дали е на две или тридесет години. Така че ако искате да се забавлявате, по-добре е да нямате деца.

– Детето ми може да ми осигури спокойни старини, – отбеляза друга гледна точка Галя.

– Колкото повече деца, толкова повече тревоги на старо време, – измърмори под носа си Николай. – Повече болести, кавги, неуспехи. Осигурете си старостта с повече пари, изгодно е за всяка инфлация.

– Ако искаш да се възползваш от малкото дете, за да подобриш живота си, – поклати глава Виолета, – като получиш апартамент, да усмириш любимия или просто от скука, знай, това няма да ти се размине леко.

– Не раждайте дете за себе си, то не е за вас, – подчерта Веселин. – За него вие сте леха в градина, почва, оплодена с пари и сила.

– Може и да греша, – тихо се обади Димо, – но мисля че Бог ни поверява децата, тези цветя в живота ни, за да се грижим за тях. Така ние действайки за тяхното благополучие се променяме и спомагаме за тяхното израстване.

Всеки от групата имаше свое становище по повдигнатите въпроси за децата, но всички бяха уверени, че раждането, особено отглеждането на дете и насочването му в правилния път, съвсем не е лесна работа.