Борис често ходеше при дядо си. От стареца той черпеше мъдрост и знание. Днес Борис бе огорчен, бяха го „набедили“ за нещо съвсем малко, което бе направил, но бе предизвикало травма на друго дете. Той не бе предвидил, че обелката, която не бе хвърлил в кошчето, ще предизвика нараняване на друг.

Той разказа на дядо си бързо за случая и вдигна ръце нагоре:

– От къде да знам, че така ще стане? Всичко стана толкова бързо и неочаквано, че и сега ми е трудно да повярвам, че е станало. Но Димо не можеше да се изправи и го откараха с линейка.

Дядо му поклати глава:

– Чувал ли и изразът „Не се ядосвай за дреболии“?

– Да, – отговори Борис.

– Но това не е съвсем така – подхвана дядо му – и не отговаря на истината. „Дреболиите“ оформят „голямата картина“ на живота ни. Някои игнорират тези дреболии, като се оправдават, че се концентрират към големите неща.

Борис гледаше озадачено дядо си. В него се прокрадна съмнението, че не малко, а май много бе оплескал нещата.

– Преди години, – продължи дядо му, – птица се заплела в жиците. Това предизвикало електрически удар, който разхлабил скобата, която придържала жиците. Една от жиците паднала на релсите и се заплела в преминаващия влак, който я разкъсал на парчета и 40 хиляди хора бяха останали без ток за цяло денонощие, а беше зима. Помисли, птицата е била съвсем малка,  …..

– Да, – разбирам каза Борис.

– А спомняш ли си историята за  телескопа „Хъбъл“? – върна се назад в годините дядо му. – Той струвал  тогава 2,5 милиарда долара. И когато го изстреляли в орбита, установили, че една от лещите му е изпилена с една хилядна от сантиметъра повече. Наложило се тази „дреболия“ да бъде поправена от астронавти в открития космоса. В противен случай най-скъпият телескоп на земята не можел да извършава никаква работа.

– Май трябва повече внимание да отделям на дребните неща, – напълно сериозно каза Борис, – които съм подминавал като нещо незначително.

– Правилно си решил, – усмихна се дядо му, – защото твоята „голяма картина“ ще стане шедьовър, ако обръщаш внимание на малките неща.

Човекът и мечтата се сприятелили.

– Хайде да преследваме Синята птица, – казала мечтата.

– Добре, -съгласил се човекът.

В преследването на Синята птица неочаквано стигнали до дълбока бездна. Човекът се уплашил.

– Ще падна в бездната ….. искам да се върна обратно! – завикал той.

Мечтата се разтревожила:

– Не мисли, че ще паднеш, мисли за Синята птица!

– Но аз падам ….

– Дръж се за мен!

В един миг човекът трябвало да реши:

Да продължи да се отчайва или да се хване за мечтата и да лети по-нататък.

Да прескочи бездната или да живее без да откъсва краката си от земята.

Хвърчилата във формата на птици са нещо обичайно за онези времена.

Първото въздушно съобщение „падане на листо“ през 1232 г. е пренесено с помощта на хвърчило.

Официалната история описва по следния начин обсадата на татарите Дзин от монголите при Хъфей.

„На обсадените изпратили хартиени хвърчила с написани на тях съобщения и когато летящите уреди се приближили над линията на северните монголи, нишките им били отрязани и те паднали сред пленниците от Дзин . Съобщението ги подбуждало да се вдигнат на бунт и да избягат“.

Китайците използвали хвърчилата по доста гениален начин. С тях си помагали при риболов. Привързвали кукичката със стръвта към хвърчилото, след което я оставяли да бъде отнесена на достатъчно разстояние от сянката, за да заблуди и най-плашливата риба.

Разнообразието на хвърчила в Китай е огромно. Освен традиционната форма на птица, те са изработвани като стоножки, жаби, пеперуди, дракони и други реални или въображаеми създания. Някои хвърчила имали въртящи се очи, движещи се лапи и опашки.

Към края на 7-8 век на мода в Китай излизат музикалните хвърчила., които издавали свистящи, стенещи или подобни на арфа звуци.

Хвърчилото, към което била прикрепена бамбукова пръчка се наричало „вятърен псалтир“ или „вятърна цитра“.

Хвърчилото  с осем струни, закрепени върху основа във формата на тиквичка, се наричало „ястребова лютня“.

Подобни арфи и свирки са характерни не само за хвърчилата. Свирки се поставяли и в опашките на гълъбите.

Гълъбите „кимат“ при ходене, поради особеностите на зрението си, за да стабилизират изображението.

Този процес се състои от две фази. Когато птицата пристъпва рязко премества главата си напред, а след това известно време я държи неподвижно. След това тялото я „догонва“.

Именно във втората фаза гълъбът разглежда детайлите или забелязва движещите се обекти.

Тази хипотеза е била потвърдена експериментално на бягаща пътека, по която учили гълъбите да ходят.

Когато скоростта на движение на птицата и бягащата пътека били равни, т.е. преместването относно околните предмети е било нула, гълъбите спирали да кимат.

Колкото е по-силна мрежата на всичко видимо, толкова повече е нужно Бог да ни държи в областта на невидимото.

Ако Петър е решил да ходи по водата, той не трябва да плува в нея.

Когато птицата лети тя се доверява на крилете си. Ако тя се опита да се държи близо до земята, летенето ѝ ще се окаже жалко.

Бог е дал възможност на Авраам да стигне до предела на възможностите си, за да разбере, че физически не може да постигне желаното.

Неговото тяло бе замъртвяло, но той положи упованието си в Бога и тогава доби увереност, че Господ е силен да изпълни обещанието си.

Това е, което Бог иска и нас да научи.

Той ни държи в неизвестност, докато не се научим да уповаваме и вярваме на Този, Който може да превърне Своето Слово в действителност.