Кевин бе аутист. Той имаше много проблеми още в детската градина и бе заведен на специален педагог, който се занимаваше с него доста време.

Тази година на Кевин предстоеше да прекрачи учебния праг за първи път. Бе решено, че той ще може да учи наравно с връстниците си и вероятно няма да има проблеми.

Преди първият учебен ден Кевин гордо заяви на родителите си:

– Искам да отида на училище с училищния автобус.

Родителите му се притесниха. Те искаха да избегнат това, защото осъзнаваха, че „за първи път в първи клас“ за детето им може да се окаже голям стрес.

– Но…, – опита се да го спре майка му.

Кевин тропна с ръка по масата и категорично обяви:

– Така съм решил. Искам да бъда с другите деца.

Родителите му се спогледаха. И решиха да рискуват.

– Нека опита сам, – примирено каза баща му.

Въпреки всичко Кевин бе надценил възможностите си. В автобуса бе лесно, но когато приближи училищната врата се смути и се разплака. Всички ученици го изгледаха изненадано и се отдръпнаха от него.

На тази мъчителна сцена бе свидетел неговият съученик Кристиан. Той се приближи до Кевин и го хвана за ръка. Така двамата заедно влязоха в клас.

Точно от такъв жест на подкрепа се нуждаеше малкият аутист, за да се успокои.

Крум сумтеше и нервно размахваше ръце:

– Не храни троловете!

– Тролове? – с недоумение го погледна по-малкият му брат Борис.

– Троловете са проблем в съвременния цифров свят на онлайн потребителите, – уточни Крум.

– И какво точно правят? – попита Борис.

– Постоянно умишлено изпащат обидни коментари в новините и социалните дискусионни медии, – поясни Крум.

– Не може ли просто да не се обръща внимание на такива коментари? – не скри учудването си Борис.

– Те непрекъснато се врат и разстройват разговорите, – ожесточено размаха ръце Крум.

– Нищо ново, – усмихна се Борис, – просто се срещаш хора, които не се интересуват искрено от продуктивен разговор.

– „Не хранете троловете“ е модерният еквивалент на Притчи 26: 4, „Не отговаряй на безумния според безумието му, да не би да станеш и ти подобен нему“. Това е едно предупреждение, че в спора с арогантен и несговорчив човек, рискуваш да паднеш до неговото ниво, – дебело подчерта Крум.

– И все пак…., дори и най-упорития индивид също е безценен образ на Бога, – Борис се опита да смекчи малко нещата.

– Ако отхвърлим другите, има опасност да станем високомерни и невъзприемчиви към Божията благодат, – съгласи се Крум.

– Тъй като сме молитвено зависими от Бога, можем да покажем на другите любов в каква да е ситуация.  Понякога трябва да говорим, а друг път да мълчим, – допълни Борис.

– Можем да намерим мир със всеки, – вече по-спокойно започна да разсъждава Крум, – като знаем, че същият Бог, който ни привлече близо до Себе Си, докато все още бяхме закоравени срещу Него, действа мощно в сърцето на всеки човек.

Обикновено Макс с родителите си и двете си сестри слушаше по радиото и гледаше репортажите по телевизията за развихрелото се торнадо, но този път бе по-различно.

Смерчът бе близо до тях. Притаили дъх те очакваха, най-лошото.

Изведнъж бащата на Макс извика:

– Слизайте бързо в мазето. Вземете от чекмеджето на шкафа няколко фенерчета.

Малките момичета запищяха. Две от децата се хвана за ръцете на майка си, а бащата грабна най-малкото от тях и го понесе. И петимата хукнаха неудържимо надолу.

Беше доста страшно. Всички стояха сгушени в мазето. Те не знаеха какво става навън. Бяха откъснати от света.

Макс обезпокоен попита баща си:

– Татко, а какво ще се случи ако торнадото удари къщата ни?

– По-вероятно е, да не я удари, – бащата се опита да успокои сина си, – но ако случайно удари, тук сме на сигурно място.

Майката спокойно добави:

– Този смерч няма да ни удари. Бог ще запази дома ни. Нека да се помолим.

Петимата преклонили колене, изказваха горещите си молби към Твореца на всичко видимо и невидимо.

Торнадото слабо засегна къщата, но не ѝ нанесе сериозни щети.

Където и да се намираме, без значение с какви проблеми се сблъскваме или какви трудности могат да ни сполетят, дори да сме ранени или да умираме, можем да застанем в молитва. Така ние намираме истинско убежище в Господа.

Един император събрал своите съветници и им казал:

– Хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Следят ги множество пазачи и войници. Други роби осигуряват храна и вода. Всичко това е твърде бавно. Освен това харчим много пари за изхранване на робите и плащане на пазачите и войниците. Трябва да се създаде по-евтина система, която да задържа робите в строителството.

На всички се харесала идеята и съветниците се надпреварвали да предлагат различни варианти. Повечето от предложенията били сложни и съмнителни, за това били отхвърлени.

Най-накрая взел думата първият съветник:

– Предлагам система, която ще реши проблемите ни завинаги. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще премахнем веригите и всеки от тях ще може да напусне, когато пожелае. Ще им предложим награда за всеки пренесен камък или завършена работа. Ще ги насърчаваме с монети излети от веригите им. С парите те ще могат да си купят храна, дрехи, предмети за бита, дом, …. Те ще имат чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира към по-интензивна работа, защото ще видят резултатите и бъдещите си възможности. Пазачи и войници няма да са нужни повече. Дори част от тях ще участват в самата работа. Така ще се ускори строителството.

Така насилственото робство щяло да се превърнало в доброволно, защото от гледна точка на робите това изглеждало като свобода. Получавайки я, хората сами щели да организират всичко останало, защото ще усетят собствения си интерес към това. Алчността и похотта щели да ги накарат да работят с пълна отдаденост.

Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите били обявени за свободни. Нова система била посрещната с не по-малко въодушевление и от самите роби

След няколко дни съветниците с императорът наблюдавали със задоволство, как се ускорили темповете на строителството. Робите се стремели да извършват повече работа и то, колкото може по-бързо. Към тях се присъединили пазачите и войниците.

Някои от робите организирали доставка на храна и вода. Появили се  и по-инициативни от тях, които предложили колички за по-лесното транспортиране на камъните. Други станали съдии, лекари, търговци.

Всички били доволни и нито един роб не избягал.

И така до ден днешен.

Робите живеят в бетонни кутийки, работят по цял ден работа, която не обичат, за да заплащат жилищата си и да правят покупки на неща, без които могат и да минат. Освен това част от спечелените пари използват за пушене на растения, които са вредни за организмите им и да пият огнена течност, която замъглява разума им.

Ядат изкуствена храна, получена химически и затова често се разболяват. А през нощта, вместо да почиват, привлечени от чувството на неудовлетвореност на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие пред екраните на телевизорите и компютрите.

И така в края на живота си те не изпитват радост и удовлетворение, защото са станали доброволни роби на материалния живот.

Може ли това да бъде поправено?

Да. Просто трябва да познаят Истината, която ще ги освободи.

Януари. Рано сутринта термометърът показваше минус 5 градуса. Маринела раздаваше сено на конете. Почти всички коне позволява да бъдат прегърнати и погалени и едва след това се заемаха със закуската.

Но когато Маринела приближеше Нели, тя присвиваше уши. Кобилата се обръщаше с гръб и бе готова да я ритне. Маринела бе свикнала с тази ѝ реакция и стоеше на безопасно място.

Когато доведоха кобилата, ветеринарът я предупреди:

– На Нели трябва да се даде  „добър урок“. Тя трябва да разбере, кой тук е главния. Агресивна кобила е, с лош характер и проблеми в поведението. Ако ви ритне, когато ѝ носите храна, нека усети силната ви ръка, а храната приберете до следващото хранене. Осен това я поставете в малък бокс, по-лесно ще я хващате и когато отивате при нея не забравяйте камшика си.

Маринела гледаше своенравната кобила и си каза:

– Тя не разбира, че съм станала от топлото легло, специално да ѝ донеса храна.

А след това поемаше дълбоко дъх и започваше да увещава Нели тихо:

– Не се страхувай, няма да отида никъде, ще бъда с теб, до когато ти пожелаеш.

Маринела знаеше, че кобилата не я разбираше, но се надяваше животното да усети любовта в гласа ѝ.

Когато Нели завършваше закуската, навеждаше глава пред Маринела, която я чешеше между ушите.

– Странно, – чудеше се Маринела. – Защо трябваше да давам урок на тази нежна наранена душа.

Конюшнята скоро бе посетена от едно 12 годишно момиче, за което казваха, че има лош нрав и проблеми в поведението. Ана, така наричаха това опърничаво момиче, бе отказало да говори пред трима светила на медицината, а на психолога се бе изплезило, защото ѝ бе поставил диагноза „разтройство, причиняващо опозиция“.

Ана дори бе ударила социалния работник, който дойде в дома ѝ специално, за да работи върху промяна на поведението ѝ.

Ана често бе напускала дома си, без да се обади на родителите си. Какви ли не наказания прилагаха спрямо нея, но резултат нямаше.

Единственото добро, което можеше да се забележи у това дете бе привързаността му към кучето му.

Когато Ана видя Нели, тя веднага я обикна. Маринела разказа на момичето, как са искали да „подчинят“ кобилата, а след това я попита:

– Какво щеше да стане ако бях последвала съветите на ветеринара?

– Тя щеше да рита още по-силно, – отговори бързо Ана. – В тесния бокс, би се подчинила, но ако ѝ се отдадеше възможност да избяга, нямаше да можете да я стигнете. Аз я разбирам.

Маринела погледа изненадано момичето, а Ана продължи да обяснява:

– Тя не прави това нарочно и съвсем не иска да ви обиди. Просто тя се страхува.

– И какво трябва да се направи тогава? – попита Маринела.

– Тя се нуждае от увереност, че може да ви се довери, че ще бъдете до нея дори, когато ви рита.

Нужно е търпение. Колкото повече я притискате, толкова по-зле тя ще се държи. Тази кобила не може да постъпи по друг начин.

Родителите на Ана слушаха обясненията на дъщеря си за Нина и разбраха как да се държат спрямо нея.

През следващите няколко месеца Ана посещаваше редовно Нели.

Беше настъпила сериозна промяна в отношението на родителите към Ана, но и детето бе станало по-спокойно.