Мартин Карлов беше роден за лидер. И щеше да стане такъв, то си личеше ясно. Днес беше поканил приятеля си, както обикновенно на масата с бутилка „подсилващо“.

– Обърна ли внимание на новите ми книгите, – подхвърли Карлов, – Цицерон, Софокъл, Аристотел, ….

– Като младеж и аз се увличах по тях, – скромно каза Данчо.

– Помня Едип цар и онова нещо дето го наричаме съдба – размърда се Мартин, впетил невиждащ поглед в масата.

– Наричай го както щеш съдба, – примирено повдигна рамене Данчо, – предопределение, свободна воля.

– Мисля си за живота ни, който водим, – поде патетично Мартин, – за решенията, които вземаме. Дали са предопределени? А успехите ни и провалите ни? Нима са закодирани в нас още преди раждането? Или всичко е благодарение на нашата воля?

– Питаш ме дали вярвам в съдбата? – спря потока от въпроси Данчо.

– Мм … да, – каза Мартин. – Съдбата ли предопределя живота ни, който водим или ние сами си чертаем пътищата?

– Мисля, че хората разполагат с различни инструменти, – опита се да отговори Данчо,  –  за вършене на добро и на зло. След това, всичко зависи от нас самите.

– Това някаква хибридна система ли е? – размърда се неспокойно Мартин, притеснен, че е изпуснал нещо важно.

– Нещо такова, – неопределено добави Данчо.

– И тези инструменти са различни за различните хора, така ли? – Мартин изкаше да разчопли нешата до край.

Данчо въздъхна:

– Според мен животът на мнозина от нас протича в търсене на тези инструменти и начините, по които трябва да ги използват.

– А нима хората отделят време за това? – удиви се Мартин

– Може би не, – сви рамене Данчо.

– А какво ще кажеш за отговорността?

– Какво точно имаш в предвид?

–  Всеки човек трябва да бъде лично отговорен за нещата, който му се случват в живота и добрите, и за лошите, независимо от последиците. Съгласен ли си?…

Двамата мъже дълго още спореха, но дали това щеше да реши проблемите им? Дали щеше да им отвори очите за истината или ще си остане поредния диспут, в който опонентите разкриват своята интелигентност и жажда за философстване, но без никакъв резултат ……

Мракът пълзеше в ледената нощ и обричаше всичко на тъмнина. Тодор беше обзет от безпокойство. За първи път изпитваше съмнения.

Доктор Савов почука на вратата. Той често посещаваше приятеля си от детските години. Вратата бавно се отвори, но от нея лъхаше мраз и отчаяние. Тодор стоеше на прага, но явно присъстваше там само тялом. Очите му бяха хлътнали, а вечната му ведра усмивка се бе стопила.

Докторът имаше рижава коса, която покриваше с  изгубилия си цвета каскет. Дългото палто с жълти копчета, с което приличаше на адмирал, покриваше леко приведения му гръб. Той се опита да прогони ужасното настроение на приятеля си, когато бяха вече седнали край масата пред традиционната бутилка червено вино и съпътстващите я две чаши.

–  Тодоре, това е времето на съмненията за всички мъже. В телата настъпва промяна, която се отразява на ума. Мъжете вече не вярват в способностите си. За тях парите и престижът нямат вече същата стойност.

– И какво да правя тогава? – тъжно го погледна Тодор.

– Преживей по-спокойно този период, – успокояващо каза докторът. –  Ще дойдат и по-добри времена.

– Има ли лек за мен? – попита Тодор с тъжна усмивка.

– Да, – прозвуча бодро гласът на Савов. – Нарича се смелост, защото много трудно е човек да оцелее без нея в този безсмислен свят.

„Kато съм уверен именно в това, че оня, който е почнал добро дело във вас, ще го усъвършенствува до деня на Исуса Христа“.
Божието Слово никога няма да промени живота ви, докато не го оставете да стане нещо лично за вас. Тук не става въпрос за вашия съсед, вашия приятел, вашият съпруг или непознатият, който сте срещнали на улицата, а за вас самите. Божието Слово трябва да се прилага в живота. Библията няма да стане динамична, докато не стане приложима в живот ви.
Как да направим Божието Слово действено?
Опитайте метода за персонализиране-то на Библията, т.е. внасяне на лична специфика и предпочитания в употребата ѝ. Всеки може да го направи. Вие не се нуждаят от никакви специални инструменти или да напреднете в дадено богословско обучение.
Можете просто да сложите името си на мястото на местоименията или съществителни в Писанието. Например, в Йоан 3:16, можете да напишете нещо като това: „Защото Бог толкова възлюби (вашето име), че даде Своя Единороден Син, така че (вашето име) няма да погине, но да има вечен живот.“
Или, във Филипяни 1: 6: „Този, който е започнал добро дело във (вашето име) ще го усъвършенства до деня на Исуса Христа“.
Това ще укрепи вярата ви и ще ви помогни да се насърчите.
Направете това, в много от пасажите на Писанието. Тогава ще започнете да четете Библията като Божие любовно писмо към вас. То ще бъде Божи дар за вас! Четене на Библията не е само за да се запознаят със съдържанието на Словото, Тя е за да се запознаеш с Автора на Словото – лично!

„Приятел обича всякога и е роден, като брат за във време на нужда“.
Добрите взаимоотношения отнемат време, докато се изградят. Те не стават случайно. Свързани са с отглеждане, работа и време, през което се изгражда дълбока връзка с някого. Това изисква ангажираност.
„Приятел обича по всяко време.“ Това означава, че той обича дори когато е неудобно, когато не се чувства като теб, дори когато не го заслужаваш и плаща лична цена. Това е, истинското приятелство.
Приятелите са в твоя ъгъл, когато сте притиснати там. И те са с вас въпреки, че всички останали мисли, че сте сам. Те идват, когато всички останали ви напускат.
Вие не се нуждаят от много приятели, но имате нужда от няколко добри такива. Съсредоточете се върху качеството, а не в количеството. Можете да имате много познати, но това не означава нищо. Познатите ви няма да бъде с вас по време на криза. Те няма да бъде там, когато имате нужда от тях, но приятелите ще бъдат. И всяка важна връзка започва с ангажираност.
На всеки етап от живота си, ти се нуждаеш от тези видове взаимоотношения. Имаш нужда от група хора по различни причини и по различни начини. Вие трябва да се свържете с такива. Нужни са ви хора в живота ви. Не казвайте: „Аз не се нуждаят от тях сега.“ Все пак ще започнеш да се нуждаеш от тях някой ден. Трябва и вие да дадете, за да получите.
Какво мислите за този цитат от Лари Краб: „Когато двама души наистина се свързват, нещо прелива от един и в другия, което има силата да лекува душата от най-дълбоките рани и да възстановява здравето на другия. Този, който получава, изпитва радостта, че е изцелен. А този, който дава, не знае дори по-голяма радост от това да бъде другият излекуван“.

Нина беше бременна в четвъртия месец. Външно не се забелязваше много. Тя беше пълничка и за това стомахът ѝ не се открояваше ясно. Когато приятелят ѝ разбра за положението, в което се намираше, изпадна в шок.
Предлагаше ѝ няколко пъти да махне детето, но тя отказваше. Той я молеше, казваше ѝ:
– Това дете ще разбие кариерата и живота ми.
След това започна да я напада и оскърбява. Повтаряше ѝ:
– Грам стотинка няма да ти дам за него. Никога няма да го призная за свое дете.
Нина плачеше много, даже по едно време, за да престане този натиск, беше готова да абортира, но майка ѝ я спря:
– Няма нищо страшно, ще го родиш, ще го отгледаме и възпитаме, и без негово участие.
Подкрепата от майка ѝ я успокои, даде ѝ нови сили и тя реши да роди детето, независимо от всичко.
С приятеля си не се бе виждала цял месец. Срещна го в универсалния магазин. Беше с родителите си, но и тримата се направиха, че не я познават и я подминаха без да я поздравят. А по-рано родителите му бяха толкова приветливи и добре настроени спрямо нея.
Нина се разплака. Стана ѝ много мъчно. Не можеше да си обясни, как това може да случи? Раждането на едно дете е истинско чудо. Някои двойки не могат да имат деца, лекуват се и правят разни изследвания. Много семайства взимат деца от детските домове и ги правят част от тяхното семейство. Други прибягват до инвитро, не това не винаги помага.
А сега те имат дете и баща му не ще да чуе за него.
Нина постояно плачеше, но тя разбираше, че трябва да е силна. Трябваше да мисли не само за себе си, но и за малкия човек, който носеше в утробата си.
Веднъж Нина отиде при генеколога за поредния преглед. Когато излезе от клиниката заваля силен дъжд и тя повика такси. По пътя за в къщи, тя разговаряше с шофьора на таксито и му сподели мъката си. Нищо чудно, че някои таксиметраджии стават истински психолози. Той я изслуша внимателно, а след това каза:
– Бих му ударил един токат на този в зъбите. Ще му изкривя физиономията, за да разбере, че не трабва да изоставя бременно момиче. Трябва да носи отговорност за това, което е направил.
Когато пристигнали до дома ѝ, Сашо, така се казваше шофьора на таксито, поиска телефония ѝ номер и я попитал:
– Мога ли да ви звъна някой път.
Нина не се замисли много, на едно лисче записа номера си и му го даде.
След три дни Сашо позвъни и ѝ предложи да се поразходят. Тя се съгласи. Така те започнаха често да се срещат. Между тях нямаше нищо интимно, срещаха се като стари приятели. Сашо ѝ даваше сили, помагаше ѝ и я подкрепяше докато тя роди.
Нина роди и нарече сина си Александър. В този момент тя беше найстина щастлива, разбирайки, че няма нищо по-прекрасно от това да държиш дете в ръцете си. Дойде и Сашо. Той взе детето, прегърна го, а по бузите му потекоха сълзи. Повярвайте, в такива моменти животът може да ви даде много повече.
Сашо застана на колене и каза:
– Нина, знам че веднъж са те предали и изхвърлили и сега трудно би повярвала на кой да е мъж. Сега ти имаш дете и съвсем не ти е до какви да е взаимоотношения. Но аз те обичам. Обикнах е още първия път, когато те видях и със всяка нова среща любовта ми към теб растеше. Аз обикнах сина ти, той е дълбоко в сърцето ми. Би ли се омъжила за мен. Аз ще приема детето като свое. И ние ще бъдем семействао.
Минаха три години и те са много щастливи, а тя пак е бременна.
За умните мъже децата са радост, а за глупавите тежест.