Да разнасяш писма съвсем не е обикновена работа, особено когато се отнасяш отговорно към това.

Има толкова много хора, които с нетърпение очакват някой да им пише или да им отговори на писмата. Това е характерно особено за по-възрастните.

Милена беше отговорен човек, тя познаваше всички, на които доставяше писма.

Един ден погледът ѝ бе привлечен от пощенска кутия, която беше препълнена.

– Нещо не е наред, – каза си Милена, – трябва да извикам спасителната служба.

И тя звънна на известния за такива случаи телефон.

Притесненията на Милена не бяха напразни. Вече 12 години тя работеше в пощенската служба и знаеше, че това е пощенската кутия на една доста възрастна жена, много приятна и дружелюбна, която всички наричаха баба Екатерина.

„Може някъде да е заминала, – каза си Милена, – но това е малко вероятно. В петък се изчиства боклука, а днес е понеделник и кутията е пълна. Явно нещо не е наред“.

И наистина преди четири дни 94 годишната Екатерина се  бе подхлъзнала в дома си и не могла да стане. Тя бе викала:

– Помощ! Помогнете ми!

Но никой не я бе чул, а на нея така не ѝ се искаше да умира.

Когато откриха възрастната жена и ѝ оказаха медицинска помощ, Милена се разплака:

– Бях уверена, че си е в къщи.

Сега Милена и Екатерина много по-често се виждат. И техните взаимоотношения са много по-близки в сравнение на тези на държавен служител и човек от общата маса.

Това, че някой е бил наблюдателен и отзивчив, понякога може да спаси човешки живот, а това съвсем не е малко. Днес всеки от нас е жаден за капчица внимание. А когато това внимание е съпроводено със съпричасност, се наблюдава промяна у хората, взаимоотношенията и ситуациите.

Хората се делят на два вида. Тези, които са склонни постоянно да пренасят делата си за утре и тези, които пренасят почивката си за утре.

И знаете ли, негативните последствия настигат и едните и другите.

Тези, които прехвърлят работата си за утре, един ден ще се изправят пред необходимостта да я изпълнят. В авариен режим, в нервно състояние, на границите на възможното.

А тези които отлагат почивката си за по-късно, в най-добрия случай ще се изправят пред неспособността си да си починат. Те ще престанат да се виждат извън своите притеснения и отговорности.

Енергията, която използваме за трудовите си подвизи, трябва от някъде да я зареждаме.

Времето за почивка трябва да се планира. Така, както планираме посещение при лекар, отиване до данъчното или среща с бизнес партньори. Защото ако не планираме почивката си, голяма е вероятността, да не остане време за нея.

Мисля си, че колкото по-малко човек планира  да си почине, толкова по-често ще посещава лекаря си.

Историята е започнала няколко години назад, когато Джери Лин от Питсбърг, Пенсилвания, започнал ремонт в къщата си.

Тогава той случайно изтървал будилника в една от дупките на стената.

Семейството се посмяло над тази неприятност, но това не било единственото притеснение. Будилникът бил навит за 18:50 и всяка вечер започнал да звъни по това време.

Домакините се надявали, че звъненето няма да продължи по-дълго от 2-3 месеца, но сигналът звучи вече 13 година.

Независимо от това собствениците на неумиращия будилник не желаят да го извадят от стената. Те твърдят, че този настойчив звън не им пречи, а ги развеселява.

Зимата бе тежка и много студена. Елена бе млада учителка, която скоро бе завършила учителският университет в близкия град. Това бе първата и зима след завършване на образованието ѝ

Тя много се стараеше. Та нали всяко начало е важно. От него зависеше, как ще бъдеш посрещнат от учениците и колегите си.

Докато Елена се подготвяше за работа в този мразовит сезон, звънна телефона. Директорката на училището ѝ съобщи:

– Училищата в нашия район се затварят поради лошите зимни условия.

Елена се зарадва:

– Хубаво е, че ученици и учители няма да пътуват по заледените пътища. Няма да замръзват и изстиват. Ще има по-малко болни.

Днес Елена нямаше да преподава на учениците уроците, за които се бе толкова старателно подготвяла. Изведнъж тя си спомни следният стих от Псалмите: „В твоите ръце са времената ми“.

И тя започна по много по-различен начин да гледа на днешния ден.

– Как най-ползотворно, мога да употребя ден си? – запита се Елена.

Можеше нещо да запише в дневника си, да прочете хубава книга, да се помоли, да свърши някои неща в къщи, които бе отложила за по-късно…..

Елена погледна снега навън и се зарадва на красотата, която се разкриваше пред очите ѝ. Това бе Божий неочакван дар.

Притесненията ѝ постепенно се стопиха и тя с радост се наслаждаваше на подарените ѝ моменти по време на неочаквана почивка.

Този ден за Елена не мина по обичайния начин. Тя следваше Божието водителство и оползотвори  времето си по най-добрия начин.

Времената ни са в Божиите ръце дори, когато животът ни изненадва.

В първите години на християнския си живот имах проблеми с молитвата. Трудността не идваше от това, че не исках да се моля, а че смятах, че го правя не както трябва.

Получавах толкова много съвети, че накрая се обърках.

Един ден имах сериозен проблем и трябваше да го споделя с Бога. Цялото това притеснение относно молитвата отново ме обхвана, тогава Духът ме насочи да прочета следния текст от Библията:

“ Така също и Духът ни помага в нашата немощ: понеже не знаем да се молим както трябва; но самият Дух ходатайствува в нашите неизговорими стенания“.

Най-накрая разбрах, че думите, които използвам, когато се моля, не са толкова съществени, просто не трябва да спирам. Бог знае какво се случва в живота ни и от какво се нуждаем, а Святият Дух ни помага да изкажем това, което не можем.

От тогава молитвата не бе проблем за мен

И дори да съм объркана зная, че Святият Дух ми помага в моите неизговорими стенания.