Денят бе облачен и студен. Това, че скоро си честитяха Баба  Марта, не помогна на хората да се почувстват по-добре. Всеки крачеше, задълбочен във всекидневните си проблеми и нищо не забелязва около себе си.

Навред угрижени и измъчени физиономии.

Мартина се качи в автобуса. Тя също имаше много грижи с порасналите си вече деца, но не се отчайваше лесно. Имаше борбен дух и не се предаваше.

Огледа апатичните и измъчени лица на хората в автобуса и затвори очи.

„Днес е празник, – помисли си тя, – но никой не го е еня за това. Нима това са потомците на онези българи, който воюваха за свободата си по време на турското робство“.

Спомените я върнаха назад, когато беше ученичка и на този празник на училищното тържество рецитираше. Без да се усети тя започна на глас да декламира:

„Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът……“

Гласът ѝ звучеше мощно и покоряващо.

Мартина дочу хлипане до себе си и отвори очи. До нея бе седнала възрастна жена:

– Бог да ви благослови, – каза тя, като изтриваше сълзите си от лицето.

Обадиха се и мъжки гласове:

– Забравихме, че сме българи!

– Днес е един от най-хубавите ни празници, а ние навели глави каро роби, тъпчем Родината си!

– Благодаря ви, че ни припомнихте, чии наследници сме, окаяни ний! В каква объркана държава живеем!

Заваляха поздравления и благодарности. Мартина стоеше смутена, в тази събудена като от сън тълпа от хора.

Те се усмихваха, а очите им блестяха от сълзи……

Ние не действаме напук на Бог, просто пропускаме думите Му покрай ушите си.

Бог ни е дал Своите заповеди, но ние не им обръщаме никакво внимание и не защото сме против тях, а защото не уважаваме техния Автор.

Когато разберем, че през цялото време сме проявявали неуважение към Бога, ще преживеем само срам и позор, защото не сме Го слушали.

Колко малко обичаме Бога. На нас ни е по-лесно като че ли да слушаме слугите Му, нечие свидетелство, но не желаем с нас да говори Самият Бог.

Защо се страхуваме от това, което ще ни каже Бог?

Плашим се, защото Той ще ни каже нещо, което ще стане или което трябва да направим, а ние нямаме намерение да го изпълним.

Не поставяме ли Бог в унизително положение? Той се грижи за нас, а ние като капризно дете не му обръщаме внимание.

Господи, защо сме толкова упорити и нечувствителни?

Истинската радост от чуването на думите Му се смесва със срама, че дълго време изобщо не сме искали да приемем съветите Му.

Поредната среща на стари приятели. В кафенето бе топло, но задушно. Въпреки всичко Павел и Симо не се отказаха от намерението си и седнаха на една маса.

– Интересен човек си, – нетърпеливо започна Симо, – признаваш любовта и свободата, но защо смяташ политиката за вредна?

– Тя води до конфликти, война, унищожение, … Нима на човек не му стигат недостатъците и болестите?

– Трудът и бизнеса са необходимост, чрез тях човек живее. Е, понякога му се налага да излъже, за да спечели.

– Да бе, – махна с ръка Павел, – всеки измамник може да продаде поредния боклук на някой наивник. Хората не трябва да купуват лъжи! В стойността на продукта са включени материалите и вложеният труд.

– Добре де, може би имаш право, – някак неохотно се съгласи Симо. – Сега погледни от другата страна. Всяка жива твар произвежда отпадък, боклук. И това става, без значение  на колко удобства се наслаждаваш. Какво да ги правим тези отпадъци?

– Много малко хора знаят, какво богатство се крие в тях. Дори и най-отвратителните и миризливи екскременти могат да е впрегнат в работа. Но това не е работа за малоумници.

– Виж, приятелю, позорът е мерило за стойността на труда. Ние и с него се злоупотребява и не можем да се защитим. Ето вземи студената и топлата вода, които получаваме от природни източници. И те са ни дадени, за да живеем добре. А тези, които измислят работата, и предлагат този комфорт, сякаш те го произвеждат.

– Е, утре могат да ни продадат и въздуха, които дишаме. Защото го има и е жизнено необходим. Това е драма за съвременното човечество.

– „Обслужващите“ ни бизнесмени колко плащат за даровете на природата?

– Човек е алчен, захапе ли веднъж кокала не го пуска вече.

– Липсва ни възпитание и морал. Този, който заплаща със заграбеното от природата е престъпник. Нима могат да умират дечица поради липса на вода и топлина?

– В страната ни се убиват за пари, но дори да гръмнат някой и друг милионер бедните ще си останат бедни. Ще свалиш един политик понеже граби, но ще го за мени друг, който е по-гладен и от него.

– Най-слабата държава е по-силна от най-наглата мафия. Но в страната ни искат да има организирана престъпност, защото се хранят от сенчестата ѝ икономика.

– Политиката прави хората бедни, ако краде от работещите за себе си повече, отколкото е разрешено по закон. На какво мислиш се дължи корупцията? На това, че чиновниците са прекалено много. Всеки от тях си е намерил вратичка да точи, какво като има забрани и постоянно се говори за борба с корупцията.

Двамата приятели се бяха доста разпалили в дискусията си. Дори бирата пред тях не можеше да удави недоволството и мъката от това, което виждаха в живота около себе си.

При царуването на Петър Велики боляринът Желябужский извършил тежко престъпление, за което бил осъден на смърт. Но той имал син, който от най-ранна възраст се отнасял към него с много любов.

Младият човек бил поразен от нещастието на баща си и от позора, който паднал върху тяхното семейство. За това решил да пожертва живота си, за да спаси баща си.

Той срещнал царя при входа на двореца. Хвърлил се в краката му и се разплакал:

– Господарю, баща ми е нарушил своя дълг пред Бога и Отечеството и сега е осъден на смърт. Не роптая срещу вашето решение, но смея да прибегна до милосърдието ви. Заповядайте, велики господарю, вместо моя баща, аз да понеса наказанието му. Аз с радост ще жертвам живота си за него. Господарю, не отхвърляйте сърдечното ми желание да заплатя на баща си за възпитанието, да избавя майка си от загуба на съпруга ѝ, а братята и сестрите ми от това, да останат сираци, а също и  да освободя цялото ни потомство от срама.

Царят се трогнал от нежната любов на сина към баща му и казал:

– За възпитанието на такъв син прощавам на баща ти. Нещо повече, давам ти неговото място и мисля, че ти ще бъдеш по-добър баща изпълнявайки неговата работа.

В главите ни съществува някакъв „морален пазар“ и представа за „справедлива цена“ за морално поведение, купуване и продаване на заслуги, престиж, позор, …

Ето ви един обикновен пример. Според правилата на „моралния пазар“ ние можем да отговорим на убийството с убийство, убиецът трябва да бъде убит. В случая се проявява динамика в желанията. Обиденият човек отразява желанието на този, който обижда и наранява. Противниците стават еднакви като близнаци.

В драките и побоищата няма права страна. Участниците в нея са абсолютно еднакви, трудно ще ги различиш. Това, което изглежда рационално, т.е. да „отговорим“ на нахалника, в действителност е ирационална игра на желанието с неговата мазохистична динамика.

Няма да имат край на  обидите, на конфликта, на насилието, докато не се стигне до пълно разрушение. Ние не можем да забележим това, защото сме заслепени от желанието да отмъщаваме.

Жалко е, но такъв е порядъкът в този свят.

Но ако „включим мозъка си“ лесно ще разберем, че трябва да се прекрати насилието и желанието за отмъщение. Един труп е ужасно нещо, но ако убием убиеца, получаваме два трупа.

Това е реалната аритметика, за разлика от тази на отмъщението, която се ръководи от илюзорни обиди, но никога от реални хора.