Разрушени и изгорени селища. Сляп старец и съпровождащото го момче дълго бродеха из пепелищата, надявайки да срещнат поне един човек.

Уви, нямаше никой. Някой бяха убити, а други отведени в плен.

Наоколо имаше много убити и нямаше кой да ги погребе. Цял ден старецът и момчето копаха гробове, жалейки  преждевременно загубилите живота си.

– Ти знаеш много неща, – хлипаше момчето след тежкия ден. – Обясни ми защо става така? ….. За какво?

Изпълнил християнския си дълг, стареца дълго си почиваше край разпаления привечер огън.

Гледайки с невиждащите си очи нанякъде, най-накрая слепият отговори на момчето:

– А ти какво очакваш? Как трябва да живеем? По Божиите заповеди. А ние как живеем?

Старецът дълбоко въздъхна и сви посивелите си вежди.

– Постоянно грешим, без да се покайваме за делата си!

После настъпи угнетяваща тишина.

Момчето си каза: „Заспа, умори се старецът. Време му е за сън!“

Но изведнъж слепецът проговори:

– Когато бях момче като теб, ми казваха: „Бог ни е показал пътя на спасението и как да живеем тук на земята, за да наследим Божието царство. Ако не правим това, трябва да се покаем, но ние не желаем да правим това и резултатът е налице – скърби и мъки. Първоначално те не са много тежки, защото идват само да ни вразумят. Но по-нататък стават все по-големи. А сега сам виждаш и до какви достигат!

Старецът замълча. И много скоро се унесе и заспа.

А момчето не можа да затвори очи. То обмисляше думите на стареца, докато се разведели. Те се врязаха дълбоко в съзнанието му.

След като оцеля и създаде семейство, тези думи предаде на децата си, а те на следващото поколение.

Невижданото и нечувано бедствие, войните и различните катаклизми са възмездие за греховете ни.

Беше хубав слънчев ден. Зеленият парк привличаше хората за почивка в късния следобед.

Чарлз бе свършил работата си и нямаше нищо против да се поразходи малко. Докато крачеше по алеята и се любуваше на изобилната зеленина и прекрасните цветя наоколо, той дочу тихо хлипане.

Огледа се внимателно и видя младо момиче, което се криеше зад храстите.

Чарлз приближи момичето и загрижено попита:

– Извинявай мога ли да ти помогна с нещо?

Момичето трепна и беше готово да побегне. За да я успокои Чарлз кротко се обърна към нея:

– Не се плаши, нищо лошо няма да ти направя.

Пъвоначално момичето го погледна като обезумяло, но изглежда му повярва, защото плачейки му каза:

– Бях привлечена от „приятел“ и продадена в ръцете на сексуални трафиканти.

Чарлз разбра, че момичето е жертва  на продавачите на женска плът. Сърцето му се изпълни с жал.

– Как се казваш? От къде си? – попита я той.

– Казвам се Кристина и съм от Полша, – подсмърчаше момичето, навело глава, притискайки силно с ръце коленете си.

– На колко години си?

– На 16, – съвсем тихо отговори Кристина.

След като момичето малко се успокои, тя разказа следното на Чарлз:

– Бях отвлечена и ме държаха в плен. Даваха ми наркотици. Бях непрекъснато изнасилвана от похитителите си.

– Защо не избяга?

– Имаха кучета и хора, който ни наблюдаваха през цялото време. Беше почти невъзможно да се отдалечиш по-надалече.

Изведнъж Кристина се огледа. В очите ѝ се четеше страх и ужас.

– Те идват да ме вземат, – започна да шепти момичето и се сви на кълбо.

– Успокой се, аз съм тук със теб, никой няма да те върне отново там, – опита се да я утеши Чарлз.

Момичето бе доста разстроено и уплашено. При всеки шум или сянка трепваше.

– Ще се свържа с една фондация, която се занимава с пострадали момичета като теб, там ще ти помогнат, – опита се да я окуражи я Чарлз.

Момичето не обърна внимание на думите му, а продължи да плаче и да трепери.

Чарлз позвъни и дойдоха хора, които се погрижиха за Кристина.

Останал сам той си каза:

– Тя ще има чудесно бъдеще сигурен съм. Страхът и ужасът няма да я спохождат вече. Радвам се, че можах да ѝ помогна.

Ушите на фенека служат като охладителна система. И всичко това е, поради факта, че този бозайник няма потни жлези.

Фенеките са пустинни животни, така че те могат без вода за дълго време, като същевременно получават такава от месо, плодове, яйца и дори листа.

Фенекът е най-малкият представител на семейството кучета. Теглото му не надвишава 1,5 .

Тези животни са способни да мъркат като котките.

Продължителността на живот им в дивата природа не надвишава 8 години, докато в плен могат да живеят два пъти по-дълго, някои животни са оцелявали до 20 години.

В Тайланд слоновете са свещени животни и национален символ на страната. За това имат права установени със закон.

Например, слоновете имат строго регламентиран работен ден, който трае не повече от осем часа, притежават паспорт и медицинска застраховка. Освен това на слоновете се разрешава да работят от 14 до 60 години.

На 60 години те излизат в пенсия. На всеки слон, живеещ в плен, държавата дава надбавки под формата на белени банани.. Все пак това се отнася за онези животни, които са заработили за това със своя си труд.

За слоновете пенсионери в страната е създаден специален дом за престарели животни, където те могат да се занимават с „нищо“.

Само че до пенсионна възраст доживяват не много.

Международен екип от учени и ентусиасти открили в една варовита пещера на едно от хърватските езера европейска протея – Proteus anguinus.

Поради бледорозавият цвят на кожата на животното, то е наречено още „човешка риба“, а заради малкия си размер – детски дракон.

Специалистите предполагат, че протеите могат да живеят и на още по-голяма дълбочина, защото те са в състояние да издържат на високо налягане.

За да наблюдават Proteus anguinus учените са сложили на няколко места на местообитанието им инфрачервени камери.

Животните могат да снасят яйца не повече от два пъти през десетилетието, а живеят до 100 години.

Протей изключително трудно се задържа в плен и поради незаконния им лов се смятат за уязвими видове.