В деня, когато Станиславов трябваше да се срещне с Ласков, беше напрегнат и за двамата. Станиславов още не знаеше как да постъпи в случая. Ласков се яви точно навреме в дома му. На устата му грееше надменна усмивка, но под привидната му вежливост се усещаше едва сдържано търпение.

След размяната на баналности Станиславов го поведе към всекидневната. Настаниха се в креслата. Станиславов се възползва от миговете на мълчание и огледа госта си.

Той добре разбираше какво се крие зад спокойната физиономия на Ласков. Младият човек му бе донесал своя повест и сега с нетърпение очакваше присъдата му. Станиславов бе смятал винаги, че една сурова критика, колкото и градивна да бе, е доста болезнена особено за начинаещ млад автор. Това е тежък удар, който би смазал крехкото му его. Станиславов разбираше, че държи в ръцете си бляновете на този млад човек. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Въпросът беше дали да каже истината на този арогантен тип или да го излъже милостиво.

– Е, господин Станиславов, – не издържа Ласков и подкани домакина, – как ви се видя моята повест?

Въздухът в стаята леко завибрира. Мълчанието на Станиславов беше като бент, който задържаше потока на събитията.Той реши, че на този младок би му казал истината, но не от злоба, а само да види как ще понесе тежкия удар.

Станиславов се прокашля и каза с леден тон:

– Прочетох повестта ви много внимателно и трябва да призная, че не ми хареса. Казвам ви това, защото разбирам, че една лъжа от моя страна би била пагубна за вас.

Усмивката се изтри от лицето на Ласков, а ръцете му се свиха в юмруци. Но това не попречи на Станиславов да продължи да го критикува любезно:

– Тръгнали сте от една наивна идея и сте я развили крайно несполучливо. Творбата ви има хаотична структура, сцените са объркани. Човек остава с впечатление, че между събитията няма никаква логика. Стилът ви е подобен на някой нотариус и предизвиква неизбежно отекчение.

Станиславов огледа лицето на събеседника си. Но гостът не излъчваше никакво напрежение при такъв коментар на повестта му. Ласков едва успя да овладее смайването си.

– Чудя се по какъв начин сте чели повестта ми, – тихо каза Ласков.

Станиславов разбираше, че гостът му съвсем не бе от лед. Той бе по-скоро болезнено горделив, но винаги морално непобедим. Такива хора са безкрайно самодоволни и смятат, че могат да правят всичко, с което се захванат.

Явно Ласков беше решил да покаже пред света, че има необикновенно въображение, ловко умее да размества думите от речника и че притежава дарбата да пише.

Гостът пое въздух, завъртя главата си на едната страна, после на другата и се опита да си възвърне самообладанието.

– Вие сте добър писател, но мисля, че грешите в преценките си, – спокойно каза Ласков.

– Вие имате право да си мислите каквото си искате, – смръщи вежди Станиславов. – Но вие потърсихте мнението ми. Съжалявам, че не ви казах това, което искахте да чуете, но бях искрен.

– Може би имате право, че повеста ми се нуждае от щателно редактиране – започна защитата си Ласков, – що се отнася до стил и стуктура, но това е първият ми опит, така че не съм очаквал резултата да е отличен. Идеята може да не ви харесва, но защо не оценявате литературните ми дарби, така обиждате моя интелект.

Станиславов само повдигна рамене и нищо не каза.

Ласков стана подаде ръка на домакина за довиждане и се насочи към вратата. Стъпките му бяха тромави и бавни, сякаш огрона тежест се бе стоварила върху раменете му.

Когато Станиславов остана сам в стаята, се замисли: „Дали не бях прекалено жесток с този млад човек …… и все пак в него има нещо. Надявам се да превъзмогне критиката и да се насочи към друго, в което би бил по-добър“.

Хората пишещи реклами и подобни текстове владеят нашите умове, нападат мозъка, влизат през очите и ушите и поглъщат духовното ни начало. Те са като досадни мухи, налагащи се на човек на улицата като лозунги, понятия и ценности на живота. Такива ежедневно измъчван портативните си компютри, издигайки бизнеса към следващата планината от нови продукти и марки. Те населяват това информационно пространство, с псевдосъщности, които не съдържат никаква обоснована стойност. Изкушават ни, развращават и ни променят. Преработват ни и ни връщат обратно. Принуждават ни да се движим с ококорени очи в супермаркетите, прилепват ни към екраните, вкарват ни в заеми и кредити, приспивайки ни. Демони с една дума казано.
Ако се вгледаме по на широко, самите писачи на такива реклами са зъбците на консуматорското общество и като креативни хора се различават от обикновените граждани само по спецификата на тяхната работа. Но работата им е на наемник и те също, като всички, трябва да се борят за парчето хляб. И в тази надпревара, нима е нужно да се замисляш за последиците от своите действия! Звучи добре като извинение.
Обществото като саморегулираща се система трябва да развива защитни механизми срещу инфекцията от реклама, както и срещу език спрямо потребителя. Кой ще защитава и ще влезе в битка за него? Отговорът е очевиден. Други творчески, креативни люде и хора на изкуството.
Ето това е, демоничния писач на текстове в целия си блясък: остри уши, безумни очи и светкавиците между пръстите му. Талантливи писатели вече не трябва да си измисли свои собствени светове, в които да потапят четящия. Сега имаме много по-мощни инструменти, покваряващи човешките души – копиратър, бизнес и реклама. Това са трите стълба, на които се опираме днес. Колко дълго ще трябва да чакаме момента, в който терминът „лице“ завинаги ще се превърне в „клиент“, а мозъците ни да бъдат пъхнати в някакви кутии? Кой знае!

Преди близо век и половина в големите градове са си светели с лоени свещи или за целта са използвали чиния или чаша с масло. Светлината от тях била слаба, а и се отделяли много сажди.
Когато англичанинът Фредерик Уинзър предложил да се използва газа, образуващ се при нагряване на въглищата без достъп на въздух, му се присмели и го срещали с градушка от подигравки.
Собствениците на фабриката за свещи се страхували, че ще загубят своите печалби и за това обявили изобретателят за луд.
За него пишели сатира, подигравателни стихове и забавни песнички.
„Един луд, – писал тогава английският писател Уолтър Скот, – предлага да осветим Лондон и с какво си мислите? Представете си – с дим“.
Насмешките не спрели изобретателят и Уинзър упорито доказал навсякъде, че той е прав.
И ето през 1807 г. светлината на газовите фенери за първи път осветили улиците на Лондон. Скоро те почнали да се появяват и в други градове на Европа, а по-късно и в Америка.
Коминът на газовия завод в Съединените щати запушил през 1816г. в град Балтимор. Четири години по-късно, газовите фенери със светлината си залели Париж.
През 1826 г. бил пуснат газовия завод в Берлин, а през 1835 г. в Петербург.

„Лъжете по-рядко, когато всички малко лъжат, а не тогава, когато за това са малко поводите“ – Ф. Кафка.
Франц Кафка е работил като чиновник. Според съвремените представи е бил типичен офисен планктон, глупак, задръстеняк, аутсайдер  и неудачник.
Франц Кафка е бил внук на кашерен касапин и строг вегетарианец.
През целия си живот той е успял да публикува няколко незабелязани от обществото разкази.
Преди смъртта си е поискал от изпълнителят на завещанието му Макс Брод, да унищожи всичките му ръкописи. Но Макс Брод не се покорил на волята на умиращия.
Така Франц Кафка станал световно известен писател. Посмъртно.
В днешно време Кафка се явява един от главните талисмани на Прага.

Днес виждаме такова стъкло навсякъде в дома си, в автомобила, в строителството и промишлеността. Трудно бихме си представили, как живота си без това полезно изобретение.
Защитното стъкло е открито през 1903 г. от много талантлив човек. Композитор, учен и писател събрани в една личност Едуард Бенедикт.
Това е станало съвсем случайно, когато французина изтървал обикновенна стъклена колба, а тя останала цяла, даже не се напукала.
Оказало се, че преди в нея се е намирал разтвор на колодиум, който отдавна се е изпарил, но на стените на колбата е останал тънак слой от него.
Бенедикт започнал да мисли как да приложи изобретението си. В автомобилната индустрия на колите слагали обикновени стъкла, които се чупели при катастрофа и травмирали шофьорите.
За Бенедикт откритото от него стъкло решавало проблема, но за автомобилните производителите приложението му за тогава било много скъпо.
И едва през 1944 г. авиокомпанията Volvo  е възприела да слага такива защитни стъкла на автомобилите си.