Нощта бе плакала. Утрото я завари мрачна, обвита в мъгла. Сълзите ѝ с стичаха по клоните на дърветата.

Слънцето се показа. То се засмя и освети голите върхари. Мъглата хукна и се скри в долчината. Следите от нощната мъка започнаха да се стопяват.

Крум и Валери бяха подранили. Двамата седяха на пейката в градинката пред блока.

Валери се протегна и попита:

– Защо се тревожим толкова днес?

– Грехът е нанесъл поражения във всяка област от живота ни на земята, – уточни Крум. – Всичко е объркано. Божият ред и хармония са напълно разрушени.

– Затова изкушението да се поддадеш на тревогата непрестанно се опитва да се прокрадне в ума ти, – отбеляза Валери. – Къде е нашата защита тогава?

– Тя се крие в постоянната връзка с Бога, – добродушно се засмя Крум, – За нея можем само да благодарим.

– Да съгласен съм, че Божието присъствие ни изпълва с мир и пропъжда всеки мрак, – потвърди Валери.

– Само с Господа можем да се издигнеш над обстоятелствата и да гледаме на проблемите от Неговата гледна точка, – наблегна Крум.

– Ако се държим за Бога, – плесна с ръце Валери, – тревогите ще стоят на разстояние от нас.

Денят настъпваше, но в сърцата на двамата имаше мир и спокойствие. Те знаеха, че каквото и да се случи Бог няма да ги остави.

Времето се пооправи и хората излязоха навън. Старият Велизар седеше на пейката, когато от незнайно къде долетяха група тинейджъри.

Старият човек дълго време ги слушаше, а после попита:

– Какви искате да станете, когато станете по-големи?

Какви ли не отговори получи.

– Учител.

– Лекар.

– Шофьор….

Но един от отговорите много го озадачи. Слаб младеж искрено добави:

– Искам да стана автомеханик или събирач на боклук.

Велизар ококори очи:

– …. на боклук? И защо? – попита го старецът.

– Защото мога да се изпоцапам, колкото си искам.

Велизар се засмя и разбра. Той също искаше никой да не му се кара, че се е нацапал или е скъсал дрехите си, когато бе малко момче.

Ако днес Бог ви попита:

– Какъв искаш да бъдеш?

Внимавайте какво ще отговорите.

Всеки от нас би споделил мечтата си за онова, което му е направило най-силно впечатление в живота му досега.

Отговорът на Господ е недвусмислен:

– Искам да бъдеш различен от другите. Стани слуга.

Да, Той иска да се изцапаме за Него.

Звучи скромно, …унизително, …недостойно, но това е истината.

Кой от нас не иска да служи на Бога?

Но когато става въпрос да служим на другите, да потънем в калта на техните преживявания и да им предложим надежда в Христос, това е друга история!

Исус ни даде най- добрият пример.

Той не дойде, за да му служат, а за да служи на другите и да даде живота си като откуп за мнозина.

Когато слугуваме, ние мислим преди всичко за Този, на когото служим с цялото си сърце – Исус Христос. Той напусна небесата и дойде при нас на мръсна, груба, напоена с грях планета, за да ни върне при Бог.

Какъв искаш да станеш?

Готови ли сте бъдеш слуга?

Тогава изучи примера на Христос. Той ще ти помогне как най-добре да го направиш.

Дядо Симеон ловеше последните топли лъчи на есенното слънце. Той седеше на пейката пред дома си и примижаваше срещу слънчевата светлината. Мина чичо Миньо и се спря при стареца.

– Никъде другаде културата не се справя така добре да ни бута към ръба, – недоволно поклати глава дядо Симеон.

– А после ни критикуват и ни карат да се срамуваме, – махна с ръка чичо Миньо.

– И от къде мислиш идва всичко това? – попита язвително дядо Симеон.

– Гледаме филми, слушаме песни и четем книги, които възхваляват извънбрачния секс. Ние се забавляваме от това. Но когато се случи… когато някой, който познаваме, има такава връзка?

– Ние сме шокирани – изтъкна старецът.

– Трябва да се признае, – примирен каза Миньо, – че културата яко работи срещу усилията ни да си поставим морални граници.

– Сексуалната неморалност е ужасно вредна, – вдигна нагоре показалеца си дядо Симеон. – Тя е грях „против собственото ти тяло“. Освен това никога не можеш да избегнеш последиците.

– Можеш напълно да се възстановиш финансово, академично и какво ли още не – описа с ръка безкрайна линия във въздуха Миньо, – но щом стане дума за сексуален грях, това вече е различно.

– Не е ли това, което искат всеки съпруг и съпруга? – попита дядо Симеон. – Чистота, честност в отношенията, разбирателство и подкрепа. Което е най-добро за всеки от тях.

– Така е, – съгласи се Миньо, – предпазната граница за сексуалността трябва да ни спира да правим нещо, което няма да е добро за другия.

– Някои цял живот носят изневерите си като тайна в сърцето си, но това компрометира бъдещите им взаимоотношения. Затова се казва за такива неща: „Избягвай!“ – заключи мъдро дядо Симеон.

Двама старци бяха излезли на пейката и се препичаха на неочакваното по това време слънце. Това бяха дядо Георги и постоянният му събеседник дядо Мишо.

– Божите благословения падат и над злите, и над добрите, – отбеляза Георги. – Ето и това слънце, то не гледа кой е лош или добронамерен, излива топлината си и ни радва.

– Виж, – важно се понадигна от пейката Мишо, – големите благословение идват от преливащата Божия благодат и това съвсем не зависи от характера на получателя.

– Е, – засмя се Георги, – ако здравето беше знак, че човек е праведен пред Бога, май малко ще пообъркаме нещата. Познавам мъже, които с нищо добро не могат да се похвалят и въпреки всичко са здрави като камък.

– Има разлика между среда и обстоятелства, – повдигна показалеца си нагоре Мишо. – Всеки човек си има своя среда. Именно тя отговаря на неговото настроение…..

– Всеки от нас си създава своя среда, – прекъсна го Георги, – нали сме личности. Обикновено подбираме само онези неща от обстоятелства около нас, които да ни поддържат щастливи.

– Това е една фалшива основа, която е далече от истинското християнство, – възмутено възкликна Мишо. – Да си прочел някъде в Библията да пише за „щастлив“ християнин?

– Да, там се говори само за радост, – съгласи се Георги.

– Някои смятат, че човек е щастлив в зависимост от това, което става с него и край него, но радостта никога не зависи от външните условия, – дебело подчерта Мишо.

– Ех, наборе, въпроса е как неблагополучието влияе на нашата радост и дали измерваме Божията любов чрез благословенията, които Той излива върху нас?

Мъдри старци. Задават си въпроси, над който човек наистина трябва да се замисли сериозно.

Клара бе навела глава и несъзнателно люлееше краката си, седнала на пейката пред блока. Погледа ѝ бе забит в земята, но мислите ѝ блуждаеха някъде другаде. Явно нещо бе я смутило и тя водеше някаква вътрешна борба в себе си.

До нея седна леля Лия. Тя бе жена на средна възраст. Живееше в същия вход, на първия етаж.

– Клара какво си се умислила така? Да не си направила пак някоя беля?

Момичето повдигна очи, погледна съседката, но пак забучи поглед си надолу.

– Е, изплюй камъчето, – засмя се добродушно Лия, – какво те измъчва толкова?

– Кога една лъжа е оправдана? – изстреля набързо въпроса си Клара.

– Никога, – отговори лелята.

– А ми малките безобидни лъжи? – предизвикателно попита Клара.

– Не би трябвало да има такива, – жената бе категорична.

– Ами лъжите, който предпазват някой да не бъде наранен? – въздъхна дълбоко Клара.

– Няма добри лъжи, – отсече строго Лия.

– Не е ли тъжно, че лъжата често се среща? – тъжно промълви Клара.

– Лъжем, за да прикриваме нещата, от които се срамуваме, – леля Лия започна да изброява случаите, в които избягваме да казваме истината. – Лъжем, за да извиним поведението си. Лъжем, защото мислим, че това е по-добре, отколкото да говорим истината. Лъжем непознати, близки и дори себе си. Понякога нашите лъжи са сложни и обмислени. Друг път са толкова малки, че почти вярваме, че са истина. Но човек винаги трябва да говори истината.

– Лельо, аз излъгах, за да не ми се смеят, но това, което казах, беше наполовина истина, – сподели Клара.

– Измамата в сърцето причинява болест в тялото. Лъжите са рани. До сега не си ли била лъгана?

– Много пъти? – призна тъжно Клара.

– И беше ли ти добре, когато разбра това?

– Много ме болеше. Имах чувството, че никой не ме обича и че нито един човек не би искал да има нещо общо с мен.

– Само Бог може да предпази езика ни от лъжа. Който го познава иска да Му бъде угоден, защото Господ е добър и истинен.

– И сега какво да направя? – попита Клара.

– Трябва да отидеш при тези, които си излъгала и да им кажеш истината.

– А те няма ли да ми се смеят? Ще искат ли да играят с мен?

– Ти направи това, което трябва, а Бог ще се погрижи за другото.