Побеждават не силните, не красивите, не умните, нито най-най. Нито талантливите, нито образованите, нито начетените, нито рижите не и синеоките.

Победителите имат предимство, вярно е, но не побеждават.

За някой, на който се изплъзне победата е равносилно на поражение. Глупости, лъжа, измислица, пълна нелепост.

А този, който спечели, това вече е победа. Но това е временно, то е като мъгла.

Чуйте внимателно, побеждават упоритите.

Упоритостта не е принцип, дори не е привичка. Това е, което оставя в теб, когато нямаш вече сили, желание, вяра, надежда, любов, храна, пари, приятели, увереност и всичко друго, което може да те остави.

Лек за безнадежността е упоритостта. Него не можете да го намерите в аптеките. То е в гените и костите ти.

В залата се усещаше напрежение. Някои стояха със зяпнали уста, а други си шушукаха.

Мери бе успяла до сега да отговори на всичките въпросите в играта и бе спечелила 500 хиляди евро.

– Вие играхте страхотно, – каза водещият на играта, – а сега ще се изложите ли на риск да загубите досегашната спечелена сума, която никак не е малко или …. сте решили да си тръгнете от тук с един милион?

Мери дъвчеше устните си от напрежение. Ръцете ѝ бяха свити в юмрук.

Тя поглеждаше водещия, после забиваше поглед в пода и леко потрепваше.

– Ще вземете ли досега спечелените пари или ще играете по-нататък, където ви очаква голямата награда?

Предизвикателството бе голямо.

– Разбира се, – набра смелост Мери, в гласа ѝ се усещаха нотки на тържество. – Ще играя по-нататък.

– Внимание, въпрос за 1 милион евро, започна бавни и тържествено водещият. – Коя от тези птици не прави гнездо: а) врабче, б) дрозд, с) сврака, d) кукувица.

– Бих искала да използвам и последната подсказка, нека да позвъним на Павел Иванов.

На Мери ѝ връчиха слушалката и тя повтори въпроса на Павел.

– По дяволите, Мери! Това е много просто! Кукувица!

– Сигурен ли си?

– Разбира се.

Мери се обърна към водещия и смело каза:

– Моят отговор е кукувица.

– Това окончателният ви отговор ли е? – попита водещият.

– Да!

Настъпи дълга продължителна пауза. Изведнъж водещият извика:

– Кукувица, това е правилният отговор! Мери поздравявам ви, вие спечелихте един милион.

На следващия ден Мери покани Павел, за да отпразнува с него победата.

– Интересно, Павле, от къде бе сигурен, че точно кукувицата не си прави гнездо?

– Защото тя живее в кутията на часовника, глупачето ми ….

Наталия я придвижваха поетапно от Далечния север до М. Беше война. Навсякъде глад и страх.  Дългите етапи на прехвърляне застрашаваха всеки от затворниците със смърт.

Някъде по пътя Наталия бе заведена в някакъв лагер, в който на няколко дни се сменяше конвоя.

Наталия я изпратиха да мие пода в трапезарията. Зимата бе студена. На мръсния под водата много бързо замръзваше. А Наталия бе останала без сили от дългото пътуване. Освен това, тази работа я накараха да я върши през нощта.

Мие, търка, залива с вода, разбива леда и пак почва отново. Безсмислените действия се повтаряха, а умората я смачкваше. Обикновено Наталия не се предаваше лесно и издържаше на всичко, но това бе много повече …. Човек трудно би го понесъл, независимо дали е мъж или жена. Искаше ѝ се да зареве от безсилие и умора.

Изведнъж в столовата  влезе някакъв човек. Той беше от затворниците.

– От къде си? – попита я той.

– От Далечния север, – Наталия отговори тихо и уморено.

– Имаш ли пари и продукти за такъв страшен и дълъг път?

Наталия само поклати глава.

Мъжът излезе, а след това се върна и ѝ донесе възглавница, чувалче със захар и 100 рубли, това бе доста голяма сума за затворник.

Наталия недоумяваше: „И всичко това дава на мен, съвсем чужд човек?“

– Как се казвате? – попита Наталия – Като стигнем до мястото, ще пиша на мъжа ми и той ще ви върне „дълга“.

Мъжът срещу Наталия бе висок и слаб, но с весели и живи очи.

– Моето име  вие ще забравите през този дълъг път. Дори и да не го забравите и пишете на мъжа си. Ако ми “ върне дълга“, – засмя се затворникът, – то паричния превод няма да ме намери. Сега съм тук, а сутринта там. Всичко ще бъде напразно и безполезно.

– Но как така, – възмути се Наталия. – На кого да върна дълга? Аз не мога просто така да взема.

– Когато вече имате възможност, – обясни мъжът, – „върнете“ на този, който се нуждаеше, както вие сега. А той на свой ред ще даде на някой друг и т.н. …Благодарение на това издържаме, мило момиче. Така живеем.

Мъжът ѝ целуна ръка и си тръгна, завинаги.

Наталия така и не научи, кой беше този човек, но тя десетки пъти бе давала и ще продължава да дава, докато бъде жива.

Възглавницата е цяла и до днес, а захарта и парите ѝ спасиха живота в продължение почти на три месеца, докато я прехвърляха „поетапно“.

Виктор от няколко години беше напуснал хокея. В отбора той пазеше вратата.

И сега, когато вече е далече от овациите на публиката, този скромен човек реши да се занимава с някаква полезна дейност. Пари имаше достатъчно, но не желаеше да ги пилее в кръчмата или някое заведение с приятели.

Виктор обичаше животните и реши да направи нещо за тях.

Той каза на приятеля си Михаил:

– В живота има толкова много лъжа. Събират пари уж да създават приюти за животни, а такива не се откриват и парите изчезват.

– Какво да не си решил да отваряш някой кучкарник? – засмя се Михаил.

– Можеш да ми се смееш колкото си искаш, но искам да помогна, с каквото мога в тази насока.

– А от къде ще вземеш толкова много пари?

– Не става дума за големи вноски. Ето погледни ако хиляда души внесат по 20 лева стават 20 хиляди, а това вече е реална помощ. Пък и за кучетата не се изисква кой знае колко, за да ги зарадваш.

– И какво точно си решил? – погледна го съчувствено Михаил.

– Нужна е храна, – продължи с размишленията си Виктор, – по-големи пространства, където кучетата да се разхождат и да им се отделя достатъчно внимание.

– И това ще ти достави ли удоволствие?

– Те ще радват хората. На всеки човек ще отдават признателността си, че е отделил няколко минути за него. Кучетата са любвеобилни.

Михаил само вдигна рамене.

– Представи си, – възторжено размаха ръце Виктор, – Ще поставя обява: Ако желаете посетете ни! 15-20 минути с нас и ще но доставите много радост“…..

Жител на Дацин, който се намира в северната част на Китай, редовно изпраща кучето си за продукти.

Животното отива в магазина и занася в устата си един юан. За тези пари продавачът му дава парче наденица, съответстваща на дадената стойност и кучето я отнася у дома си.

От персоналът на магазина обяснили, че собственикът на кучето е техен постоянен клиент и неговият домашен любимец всеки ден идва за колбаси.