Всички сме имали моменти, когато сме се изкачвали на най-високите части на планината. Когато сме виждали всичко така, както го вижда Бог. И на нас не ни се е искало да слезем от там.

Но Бог няма да ни позволи да останем на върха. В случая ние сме изпитвани, дали ще имаме сили да слезем в долината. Ако имаме сили само да се изкачим до върха, то с нас нещо не е наред.

Да бъдеш на върха с Бога съвсем не е лошо, но Той ни извежда там с цел, да отидем при обладаните от бесове и да ги издигнем към върха.

Ние не сме създадени за върха или да въздишаме, а за долината, за ежедневието, където сме под напрежение и трябва да покажем колко струваме.

Духовното себелюбие винаги има нужда от грим, то отново и отново е необходимо да изкачи планината. Но това се случва рядко, то е изключение от правилата, което в нашия живот с Бога означават много. Ние не трябва да позволяваме на духовното ни самолюбие да ни събори в такива моменти.

Склонни сме да мислим, че за всичко ставащо с нас трябва  да се обърнем към душеспасително наставление, но ние трябва да го обърнем в нещо повече от просто поучение, в характер.

Планината не трябва да ни научи, тя трябва да ни промени. Във въпроса: „Какво толкова?“ се крие опасен капан. В духовните дела ние с оценки не сме длъжни да се занимаваме.

Моментите на върха на планината са редки и Бог не ни ги изпраща случайно.

Всеки има нужда да си плаща сметките, дори гениите. Особено тогава, когато гениите не са били още такива и не са могли да се изхранват само с писане.

Знаете ли каква професия е имала Агата Кристи преди да започне да пише детективските си романи?

По време на Втората световна война Агата Кристи е била член на доброволен медицински отряд и облекчавала страданията на ранените в една от военните болници във Великобритания.

Първоначално било безплатно. Чак през 1917 г. тя станала помощник фармацевт с изумителната заплата от 16 лири на година, 800 фунта или 1045 евро по днешни цени.

По-късно знанията придобити на тази работа, са ѝ били полезни за написване на детективските ѝ романи.

Дядо Владо много обичаше внука си. Малкият на него бе кръстен. Когато момчето дойдеше при него, сърцето на старецът се разтапяше от гордост.

Винаги намираше думи, с които да поучи и настави внука си, за да знае как да постъпва в живота.

Днес денят бе хубав и двамата седяха на пейката пред вратата под черницата.

– Има хора, – каза дядо Владо, – които искат прошка, но в тях си оставя паметозлобието.

– Какво? – ококори очи внукът му.

– Сега ще ти обясня, – каза старецът, – но преди това ще ти разкажа една история. След като я чуеш, сам ще се досетиш какво имам предвид.

– Истинска история ли или приказка, – нетърпеливо се обади малкия Владко.

– Това се е случило с мен и …, но нека да започна отначало.

Старецът се загледа по пътя който криволичеше към планината и започна своя разказ:

– Изпълнявах различни работи. Един ден ми плати един майстор, мой съсед. Не знам какво се бе случило, но този човек започна да ме ругае пред всички и то когато ме нямаше там. Тогава се замислих: „Какво да правя? Как да му помогна?“

– А нима той е имал нужда от твоята помощ? – учудено попита внукът.

– Да, защото бях направил нещо, което вероятно го е огорчило и дори наранило, не знам, – вдигна рамене дядо Владо.

– А ти какво направи, дядо?

– Веднъж му отидох на гости. Когато ме видя той изтръпна, наежи се и почервеня целия. Мислеше си, че съм дошъл да му се карам, за това, че говори такива работи зад гърба ми.

– Дядо, този човек не те ли изгони веднага?

– Нямаше възможност, защото започнах спокойно да му говоря за градината му, да хваля богатата му реколта. Поговорихме си и за гостоприемството ….

– И просто така си седяхте, и разговаряхте? – усъмни се малкият Владко.

– Сърцето му се стопли, – засмя се дядо Владо. – От тогава не съм го чул да ме хули или да говори лошо за мен. Понякога идва и ми помага в работата.

– Много добре се е получило, – заключи внукът. – Във всяка ситуация трябва да се намира правилния подход, а не как каза онази дума?

– Непаметозлобие, – засмя се старецът и доволен от разсъжденията на малкия, потупа внука си по гърба.

Дядо Петър седеше на пейката и разказваше за случилото му се:

– Мошеници бяха, но не можах да ги разпозная. По доста хитър начин взеха пари от мен. Представиха се за мои роднини. казаха ми, че са в голяма нужда и аз от състрадание им дадох две трети от пенсията, която току що бях получил.

– Много си доверчив, дядо Петре, – укори го Стефан.- Възрастен човек си, а като малко дете си се хванал в капана им.

Владо пък го похвали:

– Браво! Доверието е прекрасна човешка черта, чрез която всеки се изявява като личност.

– Може и така да е, – след като помисли малко, с усмивка каза доверчивия старец, – Какво са парите? Днес ги има, утре ги няма.

– По-добре е да бъдеш доверчив, отколкото да загубиш вярата си в хората, – каза Владо. – Нима е хубаво да се превърнеш в подозрителен и неприветлив човек?

Любовта не е просто „усмихнато“ приятелско отношение към хората. Могат и да ви се усмихват, но когато работата стигне до дела, всички изчезват или ви казват, че нужда ви е ваше лично дело.

Това не е само положително отношение. Любовта може и трябва да бъде строга, взискателна, дори горчива, а истината да казва в очите.

В нея няма мотиви за алчност, жажда за власт или така да бъде“ по моему“. Това не е любов, а чувство за притежание, егоизъм и грижа за себе си.

Наличието на любов е мярка на зрялост и показател за улегналост и разсъдливост. Важно е да се стремим да растем и развиваме духовно и да не спираме този процес.

Детето се отличава с егоцентризъм. С възрастта  и възпитанието то трябва да излезе от него. И когато стане възрастен да бъде готов, да умее да обича, да приема и носи отговорност.

Когато Исус е дошъл на земята, Той е правел всичко от любов. Учел, служил, изобличавал и накрая дал живота Си за всички. Исус трябва да бъде пример в това за нас.

Истинската любов се проявява, тя не остава скрита. Не прилича на фойерверки, които будят възхищение, а после изчезват. Любовта действа, а не бездейства. Това действие положително влияе на обекта, за когото е предназначена.