Елена често боледуваше. Никой край нея не я помнеше в добро здраве.

Дълги години кръвната ѝ захар бе необичайно непостоянна.

Увредиха се бъбреците ѝ. Наложи се да ѝ се приложи постоянна диализа.

Невропатията и счупените кости доведоха до използването на инвалидна количка.

Зрението ѝ започна да се влошава, достигна дори до слепота.

Тялото на Елена отказа, но молитвеният ѝ живот стана по-енергичен.

Тя прекарваше часове в молитва другите да познаят и изпитат любовта на Бог.

Когато ѝ казваха:

– Как издържаш в такова положение? На твое място отдавна да сме ….

Елена само се усмихваше и отговаряше въодушевено:

– Не падам духом. Въпреки че външно изнемогвам, но вътрешно се обновявам всеки ден.

Елена гледаше на тези „неприятности“ като на нещо временно.

– Нека не мислим за това, което виждаме, но и за това, което не можем да видим – вечното, – така тя насърчаваше изгубилите всякаква надежда.

Въпреки това, което ни се случва, нашият любящ Баща продължава нашето вътрешно обновяване всеки ден.

Неговите обещания ни укрепват, дават ни надежда и радост.

Един ден Пламен помоли Христо:

– Би ли ми услужил със самобръсначката си? Моята някъде съм я загубил, а сега… – и той посочи лицето си.

Христо бе услужлив и на никого не отказваше помощ.

– Ето, вземи я, – усмихна се дружелюбно той и му я подаде.

Малко по-късно Христо завари Пламен да си прерязва вените на ръката. Той бързо реагира и изхвърли ножчето.

Пламен бе спасен, а Христо бе наказан.

Защо? Той трябваше да получи похвала!

Просто ножчето бе взето от самобръсначката, с която Христо услужи на Пламен.

Не е ли странно, да опиташ да направиш добро и това да те вкара в проблеми?

Попитаха по-късно Христо:

– Би ли го направил отново?

Отговорът бе категоричен:

– Дори и да изпадна в беда, пак бих го направил.

Понякога макар и християнин човек може да изпадне в „добри неприятности“, правейки това, което не ощастливява определени хора, докато помагат на други в нужда.

Когато Бог ни води, как да постъпваме, ние имитираме Исус и разкриваме пред света, че хората са по-важни от правилата и ритуалите.

Нека не се водим от предписания, които ни пречат да обичаме другите.

Възможно ли е, това да се е случило?

След няколко седмици плаване в потопения ковчег, че чуваха отново удари по дървения корпус.

– Още една дупка? Досадни кълвачи!, – изръмжа Ной.

Той закърпва дупката и продължи да мърмори:

– Ще ви дам на совите, чувате ли? Не си мислете, че няма да го направя!

Кълвачите започнаха да надига отново глава, малко след като ковчега се издигна над водите.

– От къде продължават да се появяват тези дупки в корпуса“ – зачуди се Ной. – О, таман бях забравил за кълвачите. Дървено корито с кълвачи, Господи, това направо е досадно.

Оказа се, че има проблем на долната палуба с бобрите.

– Къде е вълкът? – развика се Ной. – Точно, когато ми е нужен, него го няма.

Той размахваше заплашително ръце срещу бобрите и крещеше:

– Ей, кой направи яз от моята кухненска маса?!

Нямаха край неприятностите.

Ной тежко въздъхна и попита Господа:

– Боже, дали трябваше само да докарам животните в ковчега или е необходимо и да ги запазя?

Днес бе хубав слънчев ден, но толкова неочаквано лоши неща се случиха на Лора в училище, че тя се огорчи и отчая.

Когато се прибра в къщи тя се опита да прикрие разочарованието си с надежда, но майка ѝ надушваше неприятностите отдалеч.

Тя погледна дъщеря си и попита:

– Какво се е случило? Имаш някакъв проблем?

Лора се опита да се усмихне, но майка ѝ добави:

– Преди да ми кажеш, че няма нищо, не забравяй, че съм твоя майка. Аз те родих и те познавам много добре.

Така си беше. Майка ѝ винаги бе до нея в моменти, когато тя имаше най-голяма нужда от нея.

По този начин, дори много повече, Бог ни познава отблизо. Той знае ставането и сядането ни. Вижда мислите ни отдалеч, преди да сме казали или направили нещо опирайки се на тях.

Той знае желанията и копнежите ни. Не можем да излезем извън границите на Неговата изобилна любов и грижа.

В Него намираме утеха, независимо къде се намираме и през какви обстоятелства преминаваме.

Когато Го призовем в молитва, Той ще ни предложи любовта, мъдростта и напътствието, от което в дадения момент се нуждаем.

Димитър бе стриктен във всичко. Той искаше винаги да знае дали постъпва правилно или не. За това се допитваше до Иларион свещеника на местната църква.

От известно време Димитър искаше да се премести на друга работа. Дълго умува. Накрая отиде при шефа си и му съобщи:

– Искам да се преместя в съвсем друг бранш. Искам да ме освободите от сегашната ми работа.

– Митко, – шефа му обикновено така се обръщаше към него, – не бих искал да те пусна. Ти си старателен и аз съм доволен от работата ти. Помисли добре върху решението си. Тук си свикнал, а там трябва да се приспособяваш към нови условия. Моля те остани.

Тези думи смутиха Димитър и той обеща:

– Ще помисля още малко по въпроса.

Излизайки от кабинета на шефа си Димитър бе раздвоен.

Желанието му бе едно единствено, искаше да постъпи по правилния начин.

На връщане от работа той се отби в църквата при Иларион.

Свещеникът забеляза Димитър и го посрещна съчувствено:

– Изглеждаш ми угрижен. Неприятности ли имаш?

Димитър без предисловие започна да обяснява:

– Искам да напусна сегашната си работа. Желая да работя в съвсем нова сфера, а шефа ми не иска да ме пусне. Грешно ли е да напусна, ако съм помолен да остана?

– Това няма нищо общо с християнството и греха, – каза Иларион. – Ти сам трябва да решиш как ще живееш по-нататък. В случая твой е изборът, каква работа трябва да работиш.

Димитър въздъхна с облекчение, а свещеникът продължи:

– Това е твоя живот и ти сам избираш как да го живееш, а шефа ти мисли само за бизнеса си.

Това успокои Димитър и със сигурност, той щеше да поеме новото поприще.

Но в случая питам: Това добро ли ще бъде за него или обратно, ще съжалява за избора си?