Небето потъмня. Завесата в храма се раздра на две. Земята се разтърси, отвориха се големи цепнатини в нея. Наоколо само страх и съмнения.
– Трябва да бягаме и нас ще ни убият.
– Не мога да разбера, какво стана?
– Аз Го изоставих в бедата.
– Той трябваше да ни предупреди!
Те бяха дошли от всички краища на Ерусалим. Чувстваха се твърде виновни да се върнат по домовете си и твърде обезкуражени, за да продължат работата си. Във всеки от тях тлееше отчаяна надежда, че всичко това е кошмар или лоша шега. Всеки се надяваше да намери някаква утеха у другите.
Споменът за думите на Учителят ги призоваваше да се върнат обратно. Стана им неловко, те бяха рухнали под вълните на паниката и страха от опасността, която можеше да ги застигне.
– Не мога да повярвам какво направих!
– Никога повече няма да постъпя така.
Тези, които бяха с Исус се завръщаха, те знаеха, че от Него може да се очаква нещо необикновенно. Видяха как Той прости на жена, която бе живяла с пет мъже, с какво уважение се отнесе към крадеца, който се криеше под маската на бирник. Видяха как изгони бесовете от някои и припомни на идващите в храма, да имат страх от Господа. Той правеше чудеса, традицията бе срината, прокажените бяха освободени, свещениците мърмореха …..
– Може би Той наистина е възкръснал от мъртвите.
Нещо повече от слухове за празния гроб ги поведе обратно. Нещо в сърцата им не им позволяват да живеят с чувство за предателство. Когато Исус се нуждаеше от тях, те избягаха. И сега трябваше сами да се справят със срам си.
Трябваше да му поискат прошка, но къде да го намерят. Той им бе говорил, че тези които добре Го познават, няма да се лишат от милостта Му.
За единадесетте не оставаше нищо дуго освен гибел или милост. Те добре Го познаваха, знаеха, че и да нарушат обещанията си, все имаше още възможност да им се прости.
Така те се върнаха с надеждата, че невъзможното  може да се случи отново.
– Ех, ако имах поне още един шанс.
Те седяха в стаята и тихо разговаряха за празния гроб. Сред мрачните мисли някой каза:
– Готов съм да дам безсмъртната си душа, за да го видя отново.
И стана чудо. От стената пристъпи познато лице.
Какъв финал, не това бе началото.
На разкаяното сърце не му трябва много. Излезте от сенките и престанете да се криете. Призовете Божият Син да премине през стените на вашата вина и срам. Той е готов да прости. Единственото, което трябва да направите е, да се върнете при Него.

Ние живеем в много толерантно спрямо греха общество. Интернет, рекламата, телевизията, … всичко това излива върху нас поток от чувственост. „Ако това ти е приятно, направи го!“ – такъв е станал нашият национален девиз.
По-добре чуйте хората, които са дошли при Христос, оставайки тежките си грехове. Те ще ви кажат, че много съжаляват за миналото си и за това, че не са дошли при Христос по-рано.
Много са книгите, в които се разказва за хора, които са извършили ужастни престъпления и са оставили неморалността и развратеността си. Ние се радваме за тях, защото Христос ги е изкупил и им е простил.
Но колко хубаво би били, ако бяха избегнали тези грехове още в самото начало!?
Божият план за нас не се е променил.
Тайната на чистотата за нашите сърца е в Бога. Ако ние от цялото си сърце сме предани на Христос, ние по всякакъв начин ще избягваме всяка нечистота и ще се стремим да очистим сърцата си чрез Божието Слово и Святия Дух.

Под земята има стотици, може би хиляди невероятно скъпи – подземни тунели. Произходът на някои и днес си остава загадка, докато други са били построени за съвсем разбираеми цели.
Такъв е тунелът на „златотърсачите“ дълък 80 метра.

С него е свързано едно от най-зрелищните обири на банка в историята.
В началото на 2005 г. престъпници успели да избягат с еквивалентни на 40 милиона евро парични средства от трезорите на бразилската централна банка.
За целта те създали магазин за продажба на изкуствена трева.  За да изглежда прикритието правдоподобно, магазинът бил рекламиран в местния вестник и дори на бейзболни шапки.
Паралелно с продажбата на трева, в задната стая на магазина престъпниците копаели тунел под улицата до трезорите на банката.
Най-необичайното на това престъпление било, че крадците взели пари, които били в обръщение и за това не можело да бъдат проследени.
Много от обикновените изпълнители, били хванати или убити, но лидерът на бандата, човек известен като Пауло Серджо и до сега е на свобода.

Може да звучи грубо, но ние унищожаваме талантите. Причината за това е едно неразбиране, че у всеки от нас има талант, който не зависи от средата, в която расте човек.
Един талант се подхранва от насърчението и уважението, което получава от околните за идеите си.
Колко често отхвърляме идеите и желанията на децата си, като смятаме, че те не са важни? Това е началото на разрушаването на таланта, когато едно дете се отказва от мечтите си и си мисли, че нещата появили се в съзнанието му са пълни глупости.
Човек трябва да е готов да приема идеите на другите, да разсъждава и мисли върху тях, но не непременно да ги отхвърля. Невъзможността да приемеш „новото“ идва от твоите комплекси.
Една от причините хората да не предлагат идеи, идва от страхът да не се провалят. Ако човек не опитва, никога няма да се научи. Представете си дете, което се страхува да ходи, само защото е падало. Ако продължи да седи и да не пробва, никога няма да се научи да ходи.
За това не трябва да отхвърляме „невъзможни“ идеи. Кой знае този, който ни ги предлага, може да е изпреварил времето си.

9 февруари 1878 г. Граф Николай Игнатиев пристигна в Одрин. След подписването на Одринското примирие, на него се падна честа да представлява Русия в мирните ѝ преговори с Турция.
Той непрестанно крачеше напред-назад и високо изразяваше недоволството си:
– Не трябваше да спират военните действия. Това примирие съвсем не е навреме. Нашите войски все още не са преминали земите на Македония и Родопите, нали и те трябваше да бъдат включени в границите на българското княжество.
– Прекрасно знаеш, че това бързо подписване на примирието е изискано от Петербург, – опитваше да го връзумява някой от дипломатите.
– Една евентуалната окупация на Цариград от руски войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите, – настояваше на своето Игнатиев.
– В Петербург са притеснени, страхуват се да не възникне война с Обединеното кралство и Австро-Унгария, – каза дипломата.
– Кой още ще участва в преговорите от наша страна, – попита Игнатиев, независимо от това, че не бе съгласен с решенията взети в Петербург.
– Александър Нелидов, началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Ще бъде и княз Алексей Церетелев, той с очите си е видял безчинствата в българските земи, след погрома на Априлското въстание. Нали помниш, че замести Найден Геров в руското консулство в Пловдив. Той добре е запознат с проблемите на българите.
На 13 февруари в Одрин пристигна първият член на турската делегация, външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият – Сабдулах бей, посланик на Османската империя в Берлин.
– До кога ще ги чакаме да се събират? – негодуваше един от руските дипломати.
– Не чу ли, британският флот е нахлул в Мраморно море? – обади се един от руските офицери.
– И това нявярно ги обнадеждава, – недоволно поклати глава дипломата.
Най- накрая бе дадено началото на самите преговори. След като си размениха своите пълномощия и намерения за добра и ползотворна работа започнаха.
Сафвет паша още в началото заяви:
– Империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи.
– Тук сме се събрали, за да уточним условията за мир, – намеси се един от представителите на руската страна.
– Подписването на договор ще има само ако се съберат всичките Велики сили и решат това.
Много приказки се изприказваха, но преговорите не вървяха.
Не веднъж се коментираше в руската група мудността на турските представители.
– Знаете ли защо Сафвет паша протака преговорите?
– Да, но не ги прекъсва, нали!
– Виж, той се страхува от ново руско настъпление към столицата.
– От друга страна се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.
Преговорите започнаха мъчително да се протакат. Руското правителство усети намеренията на Османската империя и за това предприе по-твърди мерки.
На 24 февруари бе изпратен отряд от 10 хиляди души край Цариград, а Главната квартира се премести от Одрин в Сан Стефано. Малко рибарско селище разположено на брега на Мраморно море, на около 10 километра от Истанбул.
Тактиката на сплашване не подейства и османските пълномощници продължиха да печелят време, очаквайки помощ или събиране на Великите сили.
Преговорите се ожесточиха.
– Възразяваме срещу предложениете граници за България и Сърбия, те откъсват значителна част от територията на империята ни, – спокойно обясняваше представител от турската страна.
Руските представители не искаха да отстъпят позициите си.
– Откъсването на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста селища там. Не разбирате ли, че голяма част от населението, ще се придвижи към свободните български земи? Това ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
На 25 февруари в Сан Стефано пристигна великия везир Ахмед Вефик. Продължиха обсъжданията относно границите на България, но до споразумение не се стигна. Преговорите се прекъснаха на 28 февруари.
Граф Игнатиев разярен уведоми главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич:
– Примирието трябва да се прекрати, не може повече така. По-добре е незабавно да подновим настъплението си.
– Но това би довело до война с Англия, – опита се да го успокои Николаевич.
Игнатиев реши да предприеме друга тактика. На 1 март заедно с Нелидов поставиха ултиматум на османската делегация:
– Или ще подпишете договора, или ще подновим военните действия.
Руската армия в околностите на Сан Стефано се строи на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите се възобновиха.
Руснаците решават всичко да приключи на 3 март. Това е своеобразен подарък на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 3 март 1855 г., а през 1861 г., на същата дата подписва декрета за отмяна на крепостното право.
Представителите на руското командване започнаха подготовка за тържествения момент още около обяд, когато разквартируваните в околностите на Цариград руски части бяха строени с пълно бойно снаряжение.
На войниците бяха раздадени по 100 патрона и всички очакваха или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. На няколко пъти частите се разпускаха и отново строяваха.
От Цариград със специален вагон пристига и адютантът на султана.
Напрежението нарастваше. След дългото очакване, едва около 17 часа сред официалните лица настъпва раздвижване, а сред тълпата местни жители, наблюдаващи с любопитство случващото се, се разнесе вестта за подписания мирен договор.
Радостен вик се разнесе от гърдите на 35 000 войника. Хората се прегръщаха и целуваха. Войници с офицери, приятели с непознати.
Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше като дете и протягаше ръце към войниците. това беше върховен миг.
С цената на много жертви беше извоювана свободата за многострадална България.