Дръпна стола и седна близо до нея. Хвана ръката ѝ и нежно каза:
– Нямаш представа колко много те обичам.
– Наистина ли? – малко несигурно му отвърна Камелия.
Станислав изглежда се обиди, но се опита да скрие огорчението си.
– Разбира се, че те обичам. Не ми ли вярваш?
– А, вярвам ти, – равнодушно каза Камелия.
– Нещо случило ли се е? – попита загрижено Станислав. – Струваш ми се различна. От известно време не си моето засмяно момиче. Ако нещо съм сбъркал кажи ми, ще се поправя, Не искам да те гледам такава тъжна.
Нямаше как да оправи нещата, а и тя не можеше да му каже. Всичко беше толкова сложно и трудно за казване. А и много опасно, не знаеше как той щеше да реагира.
Не можеше да му каже: „Бях бременна с детето ти. Махнах го. Просто го изхвърлих“.
Това беше толкова ужасно. След всичко случило се, тя не спираше да се пита, какво са направили с бебето ѝ, мъничко, наполовин оформено човече.
Като че нарочно, тези дни попадна на една статия в стар брой, в която имаше много точни снимки на развитието на ембриона. Опита се да не ги гледа, но не можеше да откъсне поглед от тях. В осмата седмица, колкото беше нейното бебе, когато направи аборт, то си имаше личице, оформени крайници, дори мънички пръсчета. Сърцето, черния дроб, белите дробове, , половите органи бяха оформени. То си беше истинско живо същество. А какво бе направила тя? Беше го убила. Беше го изтръгнала от себе си
– Няма нищо, – каза Камелия, – просто съм малко уморена.
Насили се да се усмихне. Опита се да си представи, какво би казал той, ако беше научил. Сигурно щеше да ѝ каже, че подобно решение тя нама право да взема сама, без да се посъветва с него, защото бебето не беше само нейно, двамата го бяха създали. Но можеше да изпадне и в ярост, а тя трябваше да изтърпи гнева му или щеше да се обиди, а с това тя нямаше да се справи.
– Кажи ми, – настояваше Станислав, – ще се справим, каквото и да е. Имам идея., – изведнъж светна лицето му.
– Наистина ли? – малко неестествено Камелия демонстрира заинтересованост
– Да направим една кратка ваканция. Само ние двамата. За няколко дни, може и за седмица. Ще отскочим до някакво романтично място.
– Ами аз ……страхотно. Само че…
– Какво?
Как да му обясни? Как да му признае, че всеки ден след като се събуди, се чувстваше смазана, че вечерно време заспиваше с плач. Живееше ден за ден. Тя трябваше да се стегне, да приеме онова, което беше извършила..
– Просто програмата ми е много натоварена през следващия месец, – опита се, да се измъкне Камелия. – Може би по- късно.
– Добре, – примирено каза Станислав, – просто ми хрумна. Може и по-нататък.
Стори ѝ се обиден. Тя толкова много го обичаше и не искаше да го нарани
– Извинявай, – каза тя и го прегърна.
Целуна го, стана от масата и си тръгна. Какво можеше да направи тя? Той имаше жена и две деца, другото щеше да му дойде в повече. Да, но тя дали щеше да се справи с болката?..
