Денят със своето напрежение, проблеми, радости и мъки бе отминал. Децата уморени от игрите бяха заспали.

Рени премисляше всичко, което се бе случило през този бурен и неспокоен ден за нея.

“ Хубаво нещо са децата, – мислеше си тя, – как бих живяла ако ги нямаше?“

Днес Мимето малката ѝ дъщеря ѝ бе донесла подарък от детската градина:
– Мамо, днес ни дадоха вкусни бисквитки и аз запазих за теб една, – каза малкото момиченце сияещо и гордо. – Вземи я, тя е за теб. Знам, че много ги обичаш.

Мария беше още малка, но още от сега проявяваше загриженост и всеотдайност към всеки от семейството.

– От нея ще излезе прекрасна майка и съпруга, – каза си Рени.

Михаил се бе върнал подтиснат от училище, нещо го измъчваше и тормозеше. Накрая приближи до майка си и попита:

– Защо хората умират? Не искам да умираш, другите и да си отиват, но ти не бива да ни напускаш. Нали няма да умреш?

Рени се усмихна погали сина си и му обеща съвсем сериозно:

– Няма да ви оставя. Ще бъда с вас всеки ден….

Павел бе прекрасен мъж. Сам намери кюфтетата, подреди ги с приготвената салта в чиниите, а после след като се наядоха сам изми съдовете. Той бе накапал малко пода, но това бе дреболия.

Рени взе бърсалката и избърса образувалата се локва. Това не бе толкова страшно, за него можеше да се каже, че е грижовен и любящ съпруг.

Павел стоеше насред кухнята и гледаше жена си.

– Да не си гладен? – попита го Рени загрижено. – Да ти сложа още нещо за ядене?

– Не, – Павел някак смутено се усмихна, сякаш бе непохватен юноша, който не знаеше какво да каже на момичето, което харесва. – Просто исках да бъда с теб.

„Ето, – каза си Рени, –  за това си струва да живееш. Да си обичан от любимият. Независимо, че са минали толкова години, откакто сме заедно, той отново и отново да иска да бъде с мен. Колко е хубаво да бъдем рамо до рамо двамата, съединени в една плът“.

Вера разхождаше своето огромно и добродушно куче в парка. Тя видя как едър и як мъж дърпа момиченце на около осем години.

Детето се дърпаше и крещеше:

– Пусни ме моля те! …. Мамо, ….. мамо ела ми помогни….. къде си, мамо….

Вера не се поколеба, явно момиченцето бе в беда и извика силно на мъжа:

– Пуснете детето! – Вера бързо сне намордника на кучето, но все още го държеше. – Или аз ще пусна кучето!

Изведнъж момиченцето прегърна мъжа и заплака. Вера не знаеше какво да направи, тя стоеше объркана и гледаше как разплаканото момиченце още по-силно се притискаше към мъжа.

На лицето ѝ се четеше ням въпрос: „Какво става тук?“

– Вижте, – започна да обяснява мъжът, – Аз съм баща на това дете. Водя дъщеря си в поликлиниката, да ѝ вземат кръв, а тя много се бои от иглите…..

И  бащата разпери безпомощно ръце.

– Извинете, – смутено каза Вера. – Аз помислих, че тя е в беда ….. Разбирате ли? …. Мислех, че я отвличате. Моля да ме извините.

Мъжът се засмя и протегна ръка към Вера за да се здрависат:

– По-добре човек седем пъти да се сгреши, отколкото веднъж да се премине без да се намеси. Ами ако това наистина бе отвличане. Вие правилно постъпихте.

Момиченцето вече успокоено, подаде ръка на баща си и двамата тръгнаха към поликлиниката.

Това се случи в кафене разположено в парка. Такива се организираха много, особено през летния сезон.

Баща с малката си дъщеря си купиха сладкиши. Малкото момиченце преливаше от радост, че днес баща му отдели няколко часа специално за него. То услужливо изтича напред, пред натоварения с пакети татко, за да намери свободна маса.

Хората бяха малко, но почти всички маси бяха заети.

Около всяка маса бяха разположени по четири стола, достатъчно бе някой да седне на един от четирите стола и масата ставаше автоматично заета.

Най- накрая Дарина, така се казваше малкото момиченце излязло на разходка с баща си, намери една маса с четири стола около нея и седна на един от тях, т.е. масата бе само за нея и баща ѝ.

Докато баща ѝ идваше с пакетите, някаква леля седна на един от столове и постави багажа си на другите два.

– Извинете, но тази маса е заета, – възрази малката Дарина.

Но солидната дама изобщо не обърна внимание на забележката на детето.

Един вид: „Пука ми. Аз тук съм седнала и нищо не зная“.

Когато баща дойде, изобщо не вдигна скандал. Той осъзнаваше, че  в един бъдещ спор няма да излезе наглава с тази жена. Щом тя се е настанила така нагло, въобще нямаше да отстъпи позициите си. В крайна сметка двамата с дъщеря му щяха да останат виновни, въпреки че имаха право.

За това той сложи стола на дъщеря си с гръб към грубата жена. Обърна се към възрастен мъж, който седеше със жена си на съседната маса:

– Извинете, мога ли да взема един от столовете, които не ползвате?

Мъжът кимна с глава в знак на съгласие и бащата веднага грабна стола, като каза учтиво на възрастната двойка:

– Много ви благодаря.

Сложи стола срещу дъщеря си и взе „масата“, която бе „заела“ грубата дама. След това я  постави между себе си и Дарина, а нахалната леля остана да седи на трите стола с багажа си в средата на поляната.

Ужасно земетресение разтърси земята. То разруши италианския град Пескара дел Тронто. Той се намира на 150 километра от Рим.

Спасители и пожарникари се бореха ден и нощ, за да извадят хората, погребани живи под развалините.
Там под руините откриха четиригодишно момиченце, която по чудо бе оцеляло.

Когато успяха да извадят детето напълно, те замряха.

– Ето защо е останало живо, – каза потресен от гледката един от мъжете.

– Какво геройство, – промълви друг до него, – сестра му го е защитила с тялото си.

– О, това е Джулия, тя много обичаше малката си сестра. Навярно, когато къщата е започнала да пука и стените да се срутват, тя е прегърнала малката и я е прикрила с тялото си, – предположи един от спасителите, който познаваше цялото им семейство.

– Да, тя е поела цялата тежест на удара, – с насълзени очи каза една жена. – Вижте, малката се е изплашила много, но поне е останала жива.

Постъпката на Джулия бе поразила всички, узнали случилото се.

Погребаха я като героиня с много цветя, сладки и писма.

Един от мъжете, който бе помагал при изваждането на двете сестри бе написал на вече мъртвата Джулия:

„Здравей, Джулия!

Помагах да те извадят от развалините. Прости ни, че дойдохме толкова късно, ти вече не дишаше. Бих искал да знаеш, че направихме всичко възможно да те спасим.

Сега, когато се върна в къщи ще знам, че от небето ни гледа ангел. През нощта ти ще бъдеш за нас като сияеща звезда на там горе.

Сбогом, Джулия. Съжалявам, че не можахме да се срещнем. Обичаме те“.

Здравка чу разочароващата за себе си и за съпруга си диагноза.

– Изследванията ви говорят за безплодие. Вие не можете да имате деца, – каза съчувствуващо лекуващият я лекар.

Здравка и мъжът ѝ продължиха участват в обичайното ежедневие. Но един ден семейното огнище се разклати.

Съпругът на Здравка със сълзи в очите веднъж каза на Здравка:
– Няма за кого да живея по-нататък …

„Имам само един Лекар, – помисли си Здравка, – който може да ми помогне. Трябва само да предприема мерки“.

Още същия ден тя се отправи към църквата. Отдавна не бе стъпвала там, защото мъжът ѝ не одобряваше ходенето ѝ в храма.

Седна на една от пейките вътре  и помоли Бога:

– Господи, мъжът ми казва, че няма за кого да живее повече. Няма да имам утеха, ако той си тръгне от мен. Моля те изпрати ми детенце, за да имаме и двамата със съпруга си стимул за живот.

Когато Здравка се изправи, чу ясно в главата си:

„За какво се молиш? Ти вече …“

Тази мисъл не я изплаши, а я накара да продължи молитвата си:

– Тогава ми помогни да износя здраво дете.

След седмица Здравка научи, че е бременна.

Минаха девет месеца и тя роди здраво и красиво момиченце.

Сега Здравка се шегува, като казва за дъщеря си:

– Това е моята Подаренка.

На нея тя гледаше като дар от Бога, донесла ѝ толкова много щастие. Сега тя още по-силно вярваше, че семейството ѝ ще се възстанови и момиченцето ѝ ще има любящ и грижовен баща.

Така Здравка научи средството, което бе необходимо за изпълнение на мечтата ѝ – искрената молитва.

Човек не бива да се предава даже в минутите на пълно отчаяние. Има изход във всяка ситуация, само трябва да потърсим истинският Лекар, Снабдител, Утешител, Учител, ….., Който не би ни оставил в трудна минута.