Станчо се чувстваше сякаш бе попаднал в седмия кръг на ада. Е, не точно, но …

Заради обилният сняг, децата бяха в къщи цяла седмица. Пътищата бяха заледени и поради това се отмениха много дейности.

– Тука сме като в капан, – въздишаше тежко Станчо. – Така става, когато сме всички в къщи заедно. Писък, вой …. децата се възползваха от възможността да се бият помежду си почти без прекъсване.

Мария, по-малката му дъщеря, се ядоса за нещо и хвърли четката си за коса към екрана на телевизора.

Той изтрещя и загуби картина и глас.

– Е, какво пък няма да гледаме телевизия, – усмихна се Станчо. – И какво може да се прави в такова време?

Станчо взе Библията и започна да чете.

Когато стигна до историята за Ной и ковчега, си каза:

– Ной беше затворен със семейството си още по-дълго. И той беше в капан с диви животни. Имам чувството, че и аз съм така в момента.

Точно на него ли трябваше да се случи?

Днес лекарят каза на Стефан истината за болестта на сина му. Това го разтърси силно.

Повечето негови колеги, когато чуха новината се опитваха да му съчувстват и изразяваха съжаление за ставащото.

Но се случи нещо много интересно, когато Стефан съобщи на жената, която се грижеше за сина му:

– Рени, Здравко има рак …

Жената се олюля, сякаш беше ударена.

– О, не! О, Здравко! О, Исусе Христе! Не, не, не … – извика тя инстинктивно.

Рени искрено оплакваше болката си пред Бога.

По-късно Стефан сподели:

– Това е най-добрият отговор, който съм получавал.

Някой бе видял болката и ужаса му. И този някой не се бе опитал да подобри емоциите му, а по-скоро ги изживя с него.

Реакцията на Рени в този момент му помогна изключително много.

Като християни можем да бъдем изкушени да омаловажаваме болката на другите или нашата собствена, стремейки се напред към щастливия край, но Исус е както решението на нашата скръб, така и нашият спътник в нея.

Можем да предадем скръбта и бремето си на Него, като помним, че имаме Бог, който плаче заедно с нас.

Андрей и Мария работеха усърдно. Стараеха се да бъдат справедливи и честни. Казваха истината, дори да бе в техен ущърб.

За награда бяха несправедливо обвинени. Никой не ги защити. Те бяха осъдени и попаднаха в затвора.

Между четирите стени на килията се чувстваха разбити.

Андрей бе помръкнал нацяло:

– Очаквах, че Бог ще ни изведе от тези обстоятелства и че с радост ще обявим победата на истината…. Чувствам се изоставен от Господа.

Мария го подкрепяше в този труден момент:

– Сега сме отхвърлени, но ние имаме Неговата светлина. Нека уповаваме на името Му и да разчитаме напълно на Бога.

Минаха много много месеци, докато ги оправдаят и пуснат от затвора.

Тогава Андрей си спомняше:

– Бог ме учеше, да не гледам на чувствата си, възприятията и обстоятелствата. Разбрах, че дори, когато се страхувам, трябва да се подчиня на Господа и да разчитам единствено на Него.

В каквато и да сме ситуация, Бог няма да ни изостави. Може да не Го усещаме винаги, но Той е обещал, че ще бъде с нас.

Така нашата вяра укрепва в изпитания и болка.

Антон и Катя бяха излезли навън и съзерцаваха небето, което бе изпълнено със звезди.

– Знаеш ли кое най- много харесвам на Рождество? – попита Катя.

Антон само вдигна рамене.

– Песните, – усмихна се Катя унесено, сякаш в момента ги чуваше. – Те вълнуват сърцата ни.

– О, разбира се “ Свята нощ“ – поклати глава Антон.

Катя го изгледа подозрително и каза:

– Ако се чувстваш отегчен от нея, препоръчвам ти да потърсиш Този, за Който се пее в нея.

Антон само изпухтя.

– Представи си, – продължи Катя, – звездите блестят ярко. Това е нощта, в която се ражда Спасителят. Светът лежи в калта на греха, но се появява надежда и хората ликуват, защото настъпва нова и славна утрин.

– Доста поетично описание, – сбърчи нос Антон.

– Нима не разбираш, – погледна го с очакване Катя, – Исус е надеждата, която вълнува сърцата и кара изтощените и измъчени люде да се радват.

– Мир, мир на земята, нали така се казва в евангелската вест? – повдигна иронично вежди Антон. – А войните, глада, болката, ….

– Мирът на земята ще дойде, когато живеем Рождество всеки ден, – възторжено обяви Катя.

Групата жужеше като пчелен кошер. Бяха изказани много мнения на различни теми, отстояваха се различни гледни точки.

През цялото време Калин мълчеше. Той бе потънал в мислите си, но същевременно слушаше и споровете около себе си.

Пламен бе общителен и обичаше да включва всеки в разговора, за да не се чувстват някои отблъснати и отстранение.

Той бе забелязал още от началото Калин и за това го попита:

– Кое е най-важното нещо, което трябва да правиш в живота си?

Калин без да се смути, бързо отговори:

– Това е да знам какво да правя всеки ден от живота си, според Божието желание.

– Ха, – изсмя се Павлин, – в живота има толкова много неща, за които не е нужно да знаеш мнението на Господа. Нима е нужно да Го питаш, дали да ядеш, щом си гладен?

– Така е, – съгласи се до някъде Калин, – но аз приемам Божията цел за моя живот.

– И какво разбираш под това? – намръщи се Кирил.

Калин не обичаше много да говори, но в случая се налагаше да дообясни нещата.

За това въздъхна и изясни казаното от него:

– Това означава, че има моменти, в които да казвам „не“, а в други „да“ …

– Например, – прекъсна го нетърпеливо Павлин.

– „Не“ за покана на мои приятели в дискотека, в която е много шумно, а ритъмът на музиката вибрира чак на улицата или предложение за по-добре заплатена работа, където трябва да лъжа и мамя.

– А „да“? – попита припряно Кирил.

Калин се усмихна и продължи:

– „Да“ за повече молитва, по-малко телевизия и седене пред компютъра, постоянно общение с Бога, като не се отказваме от ежедневните си задължения.

– Охо, – възкликна Пламен, – добри пожелания, но кой може да ги изпълни всичките?

– С Господа всичко е възможно, – подчерта категорично и непоколебимо Калин.