Симеон се прибра от училище уморен и гладен.

Родителите му задаваха куп въпроси, но той си мислеше само за яденето, което щеше да бъде сложено на масата пред него. За това отговаряше разсеяно и едносрично.

Симеон седна на масата, бързо каза молитвата си и веднага се захвана с паницата пред него.

Изведнъж той осъзна следващия въпрос и се почувства виновен.

– Хареса ли ти, зная, че това обичаш най-много? – попита майка му.

Симеон бе гребал бързо с лъжицата и дори не разбра какво яде, а сега не знаеше какво да отговори на майка си.

„Тя е приготвила всичко с такава любов, а аз не можах да се насладя на труда ѝ, – помисли си лакомникът. – Дори не усетих подправките. За съжаление всичко пропуснах ….“

Помислете си, не пропускаме ли понякога да се наслаждаваме на това, което Бог е приготвил за нас?

Нима делата Му останаха незабелязани за нас?

Тогава как ще осъзнаем, колко велики са били те?

Дядо Петър погледна зачервения си внук Пешо, който бе тичал до момента:

– Спортистите тренират, за да усъвършенстват уменията си, а повторението е един от най-добрите начини за растеж.

– Дядо, аз всеки ден тичам и усещам, че започвам още по-бързо да се движа.

Старецът поклати глава:

– По същия начин, формирането на нови навици във вярата изисква ежедневно постоянство. Желанието на сърцето подтиква към действие, а готовността води по пътя на трансформацията.

Пешо само се усмихна, а старецът продължи:

– Бъди търпелив. Негативните нагласи се формират с години, някои започват още от детството.

– А трансформацията? – попита Пешо.

– Тя също отнема време, – отговори дядото, – но започва с малки, повтарящи се стъпки в правилната посока.

– Как да разбера дали се движа правилно? – повдигна вежди Пешо.

– Справяй се с разрушителните си мисли…..

– Как? – последва нов въпрос.

– С молитва, – бе отговорът. – Писанието, произнесено на глас и благодарното сърце действат в живота.

Пешо само въздъхна и се почеса по главата, а дядо му продължи:

– Празнувай победите си напълно. Освобождавай се от грешките си бързо. Позволи на почивката да презареди ума и тялото ти.

Пешо наведе само глава.

Бог цени живота ни. Ако практикуваме Неговите принципи, това ще ни води до мир и свобода.

Повторението във вярата изгражда трансформация.

Бъдете последователни и Бог ще ви укрепи.

Йордан бе сигурен:

– Съвременният свят води мощна битка за умовете и сърцата на децата ни.

– Това най-често се случва чрез телевизията, социалните мрежи, понякога за съжаление и в училището, чрез приятели и дори разни идеологии, – уточни Симеон.

– Един родител не бива да бъде пасивен, – поклати глава Страхил. – Той е страж на дома си и духовен водач на децата си. Не трябва да отстъпва от тази си отговорност.

– Аз не им се меся, те сами да си решават, – промърмори Стоян.

– Аз съм им казал веднъж, – изпъчи се Владо, – повече няма да повтарям.

Симеон смръщи вежди:

– Ако не ги науча на Божията истина, светът ще ги плени със своята лъжа. Бог не ни е дал деца, за да ги пуснем „на самотек“, а за да ги изградим като последователи и ученици на Христос.

– Това не е само отговорност на родителите, – опонира Радослав.

– Че на кого другиго? – попита Спас.

– Децата също имат отговорност, – отговори Радослав. – Те трябва да се покоряват, да уважават и да се учат. Според Божието Слово, дете, което презира родителите си, презира и Бога.

По-голяма част от групата направиха кисела гримаса, а Радослав невъзмутимо продължи:

– Дете, което уважава баща си и майка си, ще има благословен живот. Това е първата заповед с обещание в Библията. Представяте ли си, колко е важно това в Божите очи!

– Като родители не трябва да се страхуваме да поставяме в дома си духовни стандарти, – въздъхна Тодор. – Да ограничим времето пред екраните, независимо дали това е телевизия или компютър. Нужно е да познава приятелите на децата си.

– Но първо трябва да ги водим в молитва и поклонение, нужно е да ги запознаем с Божието Славо, – наблегна Борис.

– Забравяме такива неща като това, често да разговаряме с тях, – отново взе думата Радослав. – Така ще им покажем, че ни е грижа за тях, не само когато имат проблем, а всеки ден.

– Аз им казвам: Бог ви вижда – обади се и Божидар. – Вашата отговорност е да слушате, да почитате и да търсите съвет не от интернет, а от нас родителите, които ви обичаме.

Манол предложи да се помолят и започна:

– Господи, помогни ми да опазя дома си. Научи ме да уча децата си, а не да ги притискам и да им се налагам. Дай на децата ми сърце, което да почита и приема наставления. Амин.

Един ден Сашо бе се замислил. Нещо го глождеше.

Той отиде в кухнята и попита майка си:

– Мамо, от къде знаеш, че можеш да се довериш на татко?

Тя се усмихна. Отговорът бе очевиден за нея, но ѝ трябваше малко време, за да го облече в думи:

– Наблюдавала съм го как спазва обещанията си през двадесет годишния ни брак. Виждах как характерът му бе изпитван. Той никога не ме е разочаровал.

Така работи доверието в взаимоотношенията.

То расте чрез споделени преживявания, изпитана лоялност и вярност, доказана във времето.

Нашата връзка с Бога следва подобен модел.

Молитвата се превръща в разговор, четенето на Библията става лична кореспонденция, а житейските предизвикателства са възможности да изпитаме Божията вярност от първа ръка.

Доверието се развива чрез личен опит по следния начин. Започва с малки действия като спазване на обещания, появяване, когато е нужна помощ, проява на грижа при трудности.

Нашите взаимоотношения с Бога следват подобен модел.

Той не изисква сляпа вяра, а предлага безброй възможности да изпитаме Неговата вярност в малки неща, преди да Му се доверим в по-големи. Всяка отговорена молитва, всяко снабдяване, всяка утеха в скръбта добавя още малко към нашето доверие в Неговия характер.

Бог никога не се проваля в тези изпитания.

Той никога не е нарушил обещание, не е действал противно на природата Си, не се е оказал неверен на онези, които Го търсят.

Всичко това изгражда непоклатима увереност в Неговия характер.

Добри вдигна ръка.

– Учителю, вярно ли е, че когато се молим за другите, нашите собствени молитви получават отговор? А какво се случва, когато молитвата служи за егоистична цел?

Учителят обясни като използва следната аналогия:

– Тревата се нуждае от благословията на водата, за да оцелее и да расте. Един от начините тревата да получава вода е водата да пътува от кран през маркуч до градината, където е тревата. Тъй като маркучът е каналът, по който водата достига до тревата, тя не може да не се намокри. По подобен начин, когато носим благословии на другите, неизбежно и ние биваме докоснати от тях.

– Нали Бог е източник на всички благословии, – обади се Десислава.

– Но трябва да има канал, който да донесе Божите благословии в света, – продължи обясненията си учителят. – Един такъв канал за благословии е молитвата. Молим ли се, ние се свързваме с Бога. Когато се молим за приятел, ние ставаме каналът, който свързва нашия приятел с Бога. Бог изпраща поисканите благословии. Тогава ние също се изпълваме с тях.

Какъв мощен начин да даваме и получаваме!

Като се молим за другите, особено за тези, които имат същите нужди като нас, можем да служим като проводник на Божите благословии, както за другите, така и за себе си.

Когато осъзнаем, че някой е в нужда, за нас е привилегия да се молим за този човек.

Нашите молитви могат да донесат безброй благословии на другите, включително и на нас самите.