Денят беше мразовит. Вятърът свистеше безмилостно между клоните на дърветата, а студът проникваше безжалостно до телата на хората, а те се загръщаха още повече в дебелите си палта и якета.

Васил крачеше премръзнал с високо вдигната яка и мечтаеше за момента, когато ще се прибере у дома и ще седне край печката.

Изведнъж погледа му бе привлечен от един паднал портфейл. За съжаление в него нямаше никакви документи, само три лева и писмо, което изглеждаше много пъти разгръщано и вероятно четено.

Освен обратния адрес, на плика друго нищо не можеше да се разбере.

Васил разгърна писмото, за да научи нещо за собственика на портфейла, за да му го върне.

Там бе написано:

„Скъпи Дани, моята майка ми забрани да се срещам с теб. Прости ми. Обичам те и ще те обичам винаги. Твоя Ана“.

Това писмо трогна Васил и той реши да намери човекът, който го е загубил, за да му го даде.

„Явно това писмо е било много важно за него, – помисли си Васко“.

Тогава той се обади на оператора към телефонната централа:

– Можете ли да ми кажете телефонния номер на човека, който живее на този адрес? – и Васил продиктува адреса.

– Извинете, но нямам право да разкривам такава информация, – каза учтиво женски глас.

– Но моля ви, – Васил ѝ прочете писмото и разказа на непознатата жена при какви обстоятелства го е намерил. – Поговорете с абоната и ако той е съгласен, срещнете ни.

Измина минута, която се стори на Васил цяла вечност. Най-накрая той чу женски глас.

– Здравейте, искали сте да разговаряте с мен?

– Познавате ли някоя жена на име Ана? – попита я Васил.

– Преди тридесет години, ние купихме този дом от нейната майка. От няколко години майката на Ана живее в старчески дом. Ще ви дам адреса и телефона. Може би там ще ви помогнат.

Васил получи номера на старческия дом и веднага позвъни там.

– За съжаление тази жена почина, но дъщеря ѝ живее в друг старчески дом, – му отговориха от там.

Когато се свърза със старческия дом, където живееше Ана, му казаха, след като той обясни защо я търси:

– Звъните много късно тази вечер, вероятно тя няма да ви приеме.

Васил бе на крачка от разгадаването на тайнственото писмо и не можеше повече да чака, за това прояви по-голяма настойчивост.

Скоро му разрешиха и той заедно с директора на дома се качи на втория етаж, където с усмивка го срещна Ана. Тя беше възрастна жена с добри и топли очи.

Васил ѝ разказа за своята находка и ѝ показа писмото.

Когато Ана го видя, наведе очи и дълбоко въздъхна:

– Много го обичах. Казваше се Данаил Петров. Тогава бях на седемнадесет години и майка ми сметна, че съм много млада. А Дани беше толкова красив ….

Възрастната жена замълча, а после продължи просълзена:

– Ако го намерите, предайте му, че още го обичам. Така и не се ожених, не можах да намеря такъв като него.

Васко си взе довиждане с Ана и слезе на първия етаж. Дежурния го попита:

– Намерихте ли това, което търсихте?

– Зная само името на собственика на този портфейл, – Васко показа въпросния предмет, – днес изгубих цял ден, ще го потърся, когато имам свободно време.

Изведнъж дежурният извика:

– Аз знам на кого е този портфейл. Той е на господин Даниел Петров. Той живее в съседната сграда и когато излиза на разходка, постоянно го губи.

Като чу това Васко на бегом се върна при директора на старческия дом и заедно с него отидоха до съседната сграда. Въведоха ги в стая, където в едно кресло седеше приятен мъж, който четеше.

Директорът го попита:

– Това ваше ли е?

Мъжът бръкна в джоба си и каза:

– Да, няма го, изглежда е моят, прилича на него.

– Ето, този млад човек го е намерил и ви го връща, – каза директорът.

Старецът с облекчение погледна Васил и попита:

– Как мога да ви се отблагодаря, младежо? Какво възнаграждение ще ви устрои?

– Нищо не ми е нужно. Но искам да ви кажа нещо. Съжалявам, че прочетох писмото, но исках да разбера, кой е собственика на портфейла, за да му го върна, защото вътре нямаше никакви документи.

Дружелюбната усмивка на стареца помръкна.

– Вие сте чели писмото?

– Не само го прочетох, но знам къде е и вашата Ана.

Мъжът трепна и пребледня:

– Ана, къде е тя? Как е тя? Всичко ли е наред с нея? Моля ви помогнете ми да я видя.

Старецът хвана ръката на Васко и тъжно каза:

– Когато получих това писмо, моя живот свърши. Так и не се ожених. Аз винаги съм обичал само нея, моята Ана. Моля ви заведете ме при нея.

И те тръгнаха.

Ана седеше в същата стая.

– Ана, – каза директорът много внимателно, – познавате ли този човек?

Даниел стоеше  до вратата и не смееше да помръдне. Тя го погледна  за малко, но нищо не каза.

– Ана, това е Данаил Петров. Помните ли го?

– Дани? Това ти ли си?

Стареца без да крие сълзите си протегна ръце и бавно приближи към нея. Тя го посрещна и двамата се прегърнаха ….

Неведоми са пътищата Господни, когато трябва да се случи нещо, то непременно се случва.

Апартамент в покрайнините на града. Стопанинът на този дом работеше до късно. Жена му по цял ден бе на крака, ходеше до магазина, переше, готвеше, чистеше или отиваше нанякъде.

В апартамента често оставаше сама шестгодишната Зоя. За това узнаха месната банда, която обикаляше домовете и ги ограбваше.

Така Минчо и Слави решиха да ограбят и този дом. Тъй като знаеха, че възрастни по това време ги няма, те се подготвиха зле за предстоящата акция.

Улучиха точно момента, когато жената излезе да пазарува в магазина. Преди да разбият вратата крадците, решиха да звъннат, просто за проверка.

От вътре се обади малко тънко гласче на дете:

– Кой е там?

– Пощальона е, някой от по-големите в къщи ли е? – попита Минчо.

– Не, няма ги. Тук сме само аз и Боби, – отговори съвсем спокойно Зоя.

– Ясно, – подсвирна Слави, – а на колко години сте с Боби?

– Аз съм на шест, а Боби скоро навърши три години.

Доволни престъпниците  се заеха с бравата на вратата. Минчо имаше доста „сръчни“ ръце. Той бързо приключи работата си с бравата и двамата крадците нахлуха в апартамента.

От тъмния коридор към Слави се насочи голямо туловище. Събори го на пода и го хвана със зъбите си за шията.

Слави замръзна в ужас. Едра немска овчарка бе повалила на пода партньора му и здраво, но не силно го бе захапала за врата.

Боби се оказа едро куче, за съществуването, на което крадците не знаеха.

Зоя извика на кучето:

– Охранявай!

И Боби легна в коридора, то вече бе обезвредило единият от неканените гости. Ако Минчо леко мръднеше, зъбите на кучето щяха да се впият във врата му. Слави стоеше като статуя. Той беше нито жив, нито мъртъв.

Така ги завари майката на Зоя. Тя бързо звънна в полицията.

Слави и Минчо от страх не смееха да мръднат, така останаха до идването на полицаите, които им сложиха белезници на ръцете и ги отведоха.

Ние всички имаме деца. Наши или чужди те се явяват част от нашия живот.

Мартин е много издържлив, въпреки че понякога изпитва неувереност и дори се чувства слаб. Ние хората сме толкова различни и се отличаваме едни от други, но това не ни пречи да се уважаваме, а не да се отхвърляме.

Мартин се роди в 26-та седмица от бременността, отгледа го Марта Иванова, тя не е биологичната му майка, но много се постара момчето да получи всичко, което всяко нормално дете има.

Първите ти месеца това малко създание се бореше за живота си. Байпас хирургия, кръвопреливане, и т. н. След три месеца родната му майка, се отчая, че от него ще излезе човек и го изостави.

Малчуганът трябваше да се справи с много физически проблеми. Проговори на три години. Започна да ходи много по-късно от връстниците си. Нямаше зъби, докато навърши една годинка. Във всичко изоставаше.

Но Мартин беше толкова любвеобилен. Неговата усмивка беше най-хубавото в този живот.
Той харесваше всички, даже и тези, които го оскърбяваха всеки ден. Великодушно прощаваше и забравяше всичко. Никого не съдеше.

Опитайте се поне един ден да постъпвате така. Дали някой изобщо ще може?

Днес отново му се присмяха:

– Виж какви скоби има на зъбите, – сочеше го с пръст едно пълно и яко момче.

– Погледни го само как се храни, – прикри усмивката си с длан Дора.

Тези деца не знаеха, че Мартин не може да държи храната в устата си. Едва ли се досещаха, колко трудно му бе да координира погледа и ръцете си?

Скобите, които носеше му помагаха да отпусне челюстта си, която не бе се развила с израстването му. Благодарение на нея, той не изплюваше храната и можеше да я дъвче.

Един ден Мартин призна на учителката си:

– Аз вече свикнах на подигравките им.

Учителката бе потресена, тя се почувства ужасно.

Малко след това се обърна към останалите деца и им каза:

– Не е нужно да харесвате Мартин, достатъчно е да го уважавате. Ценете хората около вас независимо, че понякога могат да изглеждат странно и движенията им да са чудновати за вас…..

Можем само да се надяваме, че съучениците на Мартин, както и всички останали хора , ще се отнасят с внимание и уважение към другите, които се подобни на него и ще спрат да издеателстват над тях.

Родили са се еднояйчни близначки, които изненадали лекарите.

Момичетата са се появили с разлика от 45 секунди, но когато се приближили една до друга, се хванали за ръце.

Такъв случай, когато при многоплодна бременност бебетата споделят един околоплоден балон се случва веднъж на 10 хиляди.

Всички, които са присъствали на раждането им и са видели как децата са се хванали за ръце, са останали безмълвни.

Сега те вече са пораснали.

Ето какво разказва майка на близначките:

– Понякога съпругът ми отива до магазина и взема едно от децата, а другото остава с мен. Когато това се случи, двете много се разстройват и постоянно питат една за друга. Те са много близки, като две бобчета в шушулка.

Нима това не е прекрасно?!

Снимките запечатват важни и щастливи моменти от живота на даден човек, но усмивката на тази фотография е свързана с история, която ще разплаче всеки.

Оля е само на три седмици, откакто се е появила на белия свят. Семейство Никови, извикаха фотограф, за да запечата за спомен това малко момиченце, което нарекоха Оля.

Завиха детето в бабиното одеялце, поставиха до него шлема на баща му, а когато подпъхнаха ръкавицата му под главата на скоро роденото, то се усмихна. А майката на Оля се разплака.

Хари , бащата на детето, обичаше повече от всичко мотоциклетите и всичко свързано с тях. Той участваше в много състезания, за това много тренираше и караше бясно.

Когато разбра, че Катя е бременна, той сядаше отново на мотора си, но внимаваше и не се излагаше на излишни рискове.

Катя го бе помолила:

– Моля те, внимавай и се пази, нашето дете трябва да има баща.

Но съдбата бе жестока към семейство Никови. Хари бе прострелян и убит в резултат на малък конфликт. От него остана само шлема и ръкавиците му.

Виждайки усмивката на Оля, баба ѝ се разплака:
– Баща ѝ обичаше мотоциклета си. Той винаги носеше предпазно облекло, но нямаше късмет да подържи дъщеричката си в ръце. Животът му бе отнет един месец преди тя да се роди.

– Погледни я как се усмихва в съня си, – прошепна комшийката Тереза.

– Казват, че когато детето се усмихва на сън, – изтри с кърпичка сълзите си бабата на детето, – ангели разговарят с него. Навярно някой от тях сега разговаря с нея.

Въпреки тъгата поради отсъствието на младия човек, който не можа да види дъщеря си, усмивката на Оля огряла личицето ѝ, докато спеше между бащините си вещи разведри атмосферата.