Михаил не се отказваше лесно. С каквото и да се захванеше все искаше да стигне до същността му и да разбере всичко.

Често влизаше в спор с дядо си Данаил. Старецът търпеливо изслушваше буйния си внук и съвсем не му се сърдеше.

Днес Михаил отново бе настроен философски, за това отиде при дядо си. Целта му бе да разреши някои въпроси, които силно го вълнуваха.

Когато дядо му видя как се е забързал към него си каза:

– Сякаш огън гори под краката му. Явно пак не може да се помири с някоя своя мисъл.

– Здравей, дядо, – поздрави весело младежа.

И без много да чака, започна направо:

– Науката е доказала, че няма Бог. Защо тогава има толкова вярващи хора в света?

Дядо Данаил въздъхна:

– Науката никога не си е поставяла подобна задача. Тя само изследва фактите и явленията, които се наблюдават в този свят.

– Не омаловажавай ролята ѝ, – закани се с пръст Михаил.

– Всичко, което излиза извън границите на този свят не е обект на научно изследване, – каза спокойно дядо Данаил. – Ето защо, основната религиозна истина – съществуването на Бог, не може по принцип да бъде предмет на научно опровержение.

Михаил се почеса по главата и се замисли върху думите на дядо си:
„Май и този път старецът е прав ….“

Матей се роди с диагноза артрогрипоза. Това заболяване засяга опорно двигателния апарат. Характеризира се с деформация на крайниците, недоразвити стави и мускули, а също и фиброза. Най-тежката форма е свързана с нарушение на почти всички стави, включително и тези на челюстта.

Лекарите веднага казаха на майка му:

– Детето няма да живее дълго и трябва да се приготвите за погребението му.

Околните си шепнеха тихо:

– Защо изобщо го храни? И без това всичко е напразно.

Въпреки всички прогнози Матей оцеля. Той имаше силно деформирани ръце и крака, а главата му е толкова много извита назад, че опира гърба му.

Когато бе малък той постоянно търсеше подходяща работа за себе си. Матей не искаше да бъде в тежест на другите.

Колкото и странно да е, той успешно завърши училище, а след това университет със специалност счетоводство. Започна да изнася и лекции за мотивацията, които имаха голям успех.

– Ние никога не се отнасяме към него като непълноценен човек, – казват членовете на семейството му. – Ако той поиска да прави нещо, което правят и другите, ние не го спираме, независимо от това, че не може да ползва инвалидна количка поради заболяването си и трудно се придвижва.

– Той дълго ме молеше да ходи на училище наравно с другите – каза майка му – и аз му позволих.

През целия си живот Матей е трябвало да адаптира с изкривеното си тяло към света около него. Но сега той е успял  напълно да се приспособи и се чувства като нормален човек.

В момента Матей се занимава със счетоводство и дава консултации, чрез телевизията, мобилния си телефон, компютъра и Интернет.

Сега той работи като счетоводител и е се проявява като отличен оратор. Матей живее пълноценен живот. Той има много приятели, които го подкрепят.

Младеж се разхождаше в гората. Там го спря бездомно коте. То цялото бе мокро. Отърка се у краката на младежа и го последва.

Младият човек си помисли:

„Сигурно някой го е изхвърлил в гората“.

А котето вървеше неотлъчно след него.

– Не мога да го оставя тук само, – каза младежът, взе го и го занесе в колата си.

Когато котето се настани на коленете му, започна да мърка, изразявайки своята признателност и любов към младия човек.

По пътя младежът спря при ветеринара, за да бъде прегледан новият му приятел. Там младият човек се запозна с най-лесния начин, по който да отърве котето от бълхи.

Ветеринарът предупреди младежът:

– Няколко дни трябва да го държите на топло.

Котето почистено и сухо следваше навсякъде своя нов стопанин. То веднага си намери място в колата, където му харесваше най-много.

Младежът се прибра с котето у дома и му каза строго:

– Повече никакви разходки в гората. Сега там е мокро и студено.

Котето се сви на кълбо в скута на новия си стопанин и доволно замърка.

То свикна много бързо в дома на младежа.

Котето много обичаше да седи на прозореца в новия си дом. Това бе мястото, където го бяха приютили и го бяха дарили с внимание и любов.

Понякога изглежда, че през последните десетилетия, светът изглеждаше замръзнала на мястото си и човечеството не измисля нищо ново освен смартфони и подобни технически средства.

За щастие, това не е така. Съществуват множество реални технологии, който могат да изненадат и най-взискателните от нас.

Едни са предназначени за война, а други за мирното ни ежедневие, но така или иначе цивилизацията ни се придвижва технически напред.

Например, бионичната протеза е проявление на естественото развитие на технологиите за изкуствени крайници. В XXI век протезите за ръце и крака се правят от въглеродни влакна и титанови сплави.

Но най-интересното е, че новите разработки се управляват с помощта на ума на човека.

Такъв крак е получил исландецът Гудмундур Олафсон, който не е могъл да ходи още като дете.

Бионичният крак чете сигналите на живата мускулна тъкан и реагира като истински.

Литургията беше започнала. Петър прочете откъс от Посланието на апостол Павел към галатяните, където се казва „Един другиму теготите си носете, и така изпълнявайте Христовия закон“. Гласът му звучеше силно и отчетливо.

Когато го слушаше една възрастна жена се разплака. Това се хареса много на Петър.

След това имаше благодарствен молебен, а по-късно и панахида.

Едва тогава Петър напусна храма. Напрегнатият неделен ден приключи за него.

Дойде автобусът. Петър попритисна хората, разбута ги и успя да се качи първи. Огледа се за място и си избра едно до прозореца. Щеше да пътува около половин час. Петър се бе облегнал и притвори очи. Той бе доволен, че е изпълнил дълга си за този деня.

Петър не забеляза, че една стара жена едва крепяща се на бастуна си, стоеше на едно от стъпалата до вратата, притисната от хората.

Когато автобусът пристигна до спирката му, Петър леко се протегна и бързо слезе.

Старицата едва се държеше на краката си и не можа да слезе, но той мина край нея, без да ѝ обърне внимание. Добре, че други хора се намесиха и ѝ помогнаха.

Петър се прибра в къщи и се зае със своите си работи. Включи компютъра си и започна да общува с много приятели по Интернет. Хората споделяха проблемите си, грижите,  … а Петър се стараеше духовно да ги напътства и поучава.

Баща му дойде при него и го помоли:

– Синко, намажи ми ръката с йод, порязах се като помагах на майка ти да чисти рибата.

– Помоли нея, – каза Петър, – тя по-добре от мен ще се справи с това.

Притича и малката му сестра:

– Помогни ми да реша тази задачата.

Петър смръщи вежди:

– Не виждаш ли, че съм зает със сериозни дела? Учи се още от сега, да мислиш със собствената си глава.

Приятел позвъни на Петър:

– В болницата съм, лежа и няма какво да правя по цял ден ….

– Добре, добре, – недоволно измърмори Петър. – Моли се! Оздравявай бързо!

Майка му дойде за нещо, но Петър махна с ръка:

– После, сега ме остави намира.

Но това „после“ се проточваше по цяла седмица, защото той беше вечно заангажиран с нещо „важно“.

Дойде време за новата неделна служба.

Петър покани близките си:

– Елате с мен днес на богослужението в храма.

Те му отговориха:

– Не днес, някой друг път може….

А сестра му направо заяви:

– Не ме занимавай с това, искам да си почина, главата ми цяла седмица е била натоварена със задачи и какви ли не уроци.

Петър вдигна рамене и тръгна сам за храма.

Там той прочете друг откъс, в който се говореше каква трябва да бъде евангелската любов.

Красиво и силно чете. Съжаляваше, че близките му останаха у дома и сега не бяха на литургията за да чуят това послание.

Старата жена, която миналия път се разплака, сега не реагира на прочетеното.

Тогава Петър я изгледа, подозрително огледа и празните места в храма и си помисли:

„Днес четох много по-хубаво от миналия път. Толкова много се старах. Защо хората не приемат Словото?“