Училищният звънец огласи сградата на училището. Децата бързо заеха местата си, а учителите с дневници под ръка закрачиха към класните стаи.
Николина Стоянова видя разплакано момиченце в коридора, което с развълнуван глас ѝ сподели:
– Откраднаха ми джобното ножче.
– Мило дете, не бива да бързаме да обвиняваме някой в кражба, – каза Стоянова, като погали момичето по главата.
– Но какво да правя? – изплашено попита детето.
– Ще ти разкажа една история, – каза учителката, – може тя да ти помогне.
Момичето впери очи в нея, а тя започна своя разказ:
– Преди няколко години от един богат джентълмен откраднали много скъпа вещ, която била спомен от негов починал приятел.
– Този човек отишъл ли е в полицията, да разкаже за кражбата? – нетърпеливо се обади момичето.
– Не! – засмя се Стоянова. – Той просто застанал на колене и започнал да се моли: „Господи, нека съвестта на крадецът не му дава мира дотогава, докато той не донесе откраднатата вещ“.
– Донесъл ли я е? – попита нетърпеливо момиченцето.
Стоянова без да обръща внимание на прекъсването от страна на детето, продължи разказа си:
– На същия ден вечерта, някой почукал на вратата на богатия човек. Когато я отворил, пред него стоял мъж, който бил скромно облечен. Той със сълзи на очи казал: „Моля да ми простите, господине! Аз откраднах от вас скъпа вещ. Но не можех да намеря покой, докато не взех твърдо решение да дойда и да ви я донеса“.
Момиченцето гледаше с ококорени очи учителката.
– Направи и ти така, – посъветва детето Стоянова, – вероятно ще получиш обратно ножчето си.
Момичето само поклати глава и си тръгна вече успокоено.
На другия ден същото дете срещна Стоянова и със сияещо лице радостно каза:
– Послушах съвета ви. Разказах на Господа за болката си, а тази сутрин ножчето ми беше на мястото си.
