Апартамент в покрайнините на града. Стопанинът на този дом работеше до късно. Жена му по цял ден бе на крака, ходеше до магазина, переше, готвеше, чистеше или отиваше нанякъде.

В апартамента често оставаше сама шестгодишната Зоя. За това узнаха месната банда, която обикаляше домовете и ги ограбваше.

Така Минчо и Слави решиха да ограбят и този дом. Тъй като знаеха, че възрастни по това време ги няма, те се подготвиха зле за предстоящата акция.

Улучиха точно момента, когато жената излезе да пазарува в магазина. Преди да разбият вратата крадците, решиха да звъннат, просто за проверка.

От вътре се обади малко тънко гласче на дете:

– Кой е там?

– Пощальона е, някой от по-големите в къщи ли е? – попита Минчо.

– Не, няма ги. Тук сме само аз и Боби, – отговори съвсем спокойно Зоя.

– Ясно, – подсвирна Слави, – а на колко години сте с Боби?

– Аз съм на шест, а Боби скоро навърши три години.

Доволни престъпниците  се заеха с бравата на вратата. Минчо имаше доста „сръчни“ ръце. Той бързо приключи работата си с бравата и двамата крадците нахлуха в апартамента.

От тъмния коридор към Слави се насочи голямо туловище. Събори го на пода и го хвана със зъбите си за шията.

Слави замръзна в ужас. Едра немска овчарка бе повалила на пода партньора му и здраво, но не силно го бе захапала за врата.

Боби се оказа едро куче, за съществуването, на което крадците не знаеха.

Зоя извика на кучето:

– Охранявай!

И Боби легна в коридора, то вече бе обезвредило единият от неканените гости. Ако Минчо леко мръднеше, зъбите на кучето щяха да се впият във врата му. Слави стоеше като статуя. Той беше нито жив, нито мъртъв.

Така ги завари майката на Зоя. Тя бързо звънна в полицията.

Слави и Минчо от страх не смееха да мръднат, така останаха до идването на полицаите, които им сложиха белезници на ръцете и ги отведоха.

Всеки ученик при завършване на средното си образование се дипломира. Това е важен ден за него, той бележи прехода от детството към зрелостта.

Като начало на новия живот всеки гимназистите празнува бала си. Всяко момче кани приятелката си да го придружи на тази важна вечер, момичетата също.

Абитуриентите разговаряха развълнувано в коридора, предвкусвайки радостта от предстоящия бал. Момчетата се хвалеха, кое момиче са успели да поканят. Попитаха Тони, който през цялото време си мълчеше:

– Ти кого ще заведеш на бала?

– Майка ми.

Момчетата избухнаха в бурен смях.

– Ти си луд, нима са се свършили красивите момичета в нашия град?

Тони отдавна бе взел това решение.

– Моята майка никога не е имала бал, – обясни Тони, – аз съм бил най-ценното за нея. Знаете ли колко жертви е направила за мен, докато ме отгледала и възпитала. Мислех, че такова решение е абсолютно правилно.

– Но тази вечер е за нас младите, – възрази едно високо русо момче. – Моите родители също са положили много грижи за мен, но те знаят, че на бала аз искам да се чувствам свободен, а не под техния постоянен надзор.

– Вие нищо не знаете за моята майка, – каза с тъга Тони. – тя е имала трудно детство. Когато нейната майка била на 13 години, един мъж я изнасилил и в резултат на това се появила тя. Майка ми растяла у приемни семейства, където никога не чула добра дума за себе си, нито някой я подкрепял. Така тя сменила 23 семейства. А от последното я изгонили на 16 години бременна.

– Има много такива момичета, които са изпатили по този начин, – каза съчувствено Веско.

– Въпреки всички трудности, – очите на Тони заблестяха, – тя решила нейният син да има нормален живот, такъв какъвто тя не е могла да има.

– Да, тя е направила много за теб, но …., – избоботи с дебелия си глас Симо.

– Но вие не сте чули всичко, – прекъсна го Тони.- Когато е била бременна с мен, околните са ѝ казвали: „Мария, ти не можеш да възпиташ силен и успешен човек, та ти си израснала в приемни семейства.. Не можеш да дадеш това, което не си имала.

Момчетата го гледаха с интерес, а Тони продължи възторжено:

– Но при мен се е получило. Тя толкова много ме обича ….а грижите, безсънните нощи, ….Знаете ли колко много ѝ е струвало? Но това не е било напразно!

Момчетата наведоха глави и замълчаха, вече никой не се смееше.

– От благодарност за това, което е направила за мен, – очите на Тони се напълниха със сълзи, – искам да ѝ дам поне частица от това, което не е имала.

Всичко започна, когато жена му забременя. Тонг седеше в коридора на болницата и забеляза нещо, което не го зарадва много.

В кабинета влизаха бременни жени, а от там излизаха в сълзи без децата си.

– Как може да убие собственото си дете, – Тонг не можеше да разбере това.

Това силно трогна сърцето му и той закупи земя под планината. Там започна да погребва деца, чийто живот бе прекъснат, без да бе започнал изобщо.

Тонг помоли в болницата:

– Моля ви да ми давате тези неродени деца. Искам да ги погреба по човешки….

Разрешиха му и там той погреба повече от 10 хиляди бебета само през първите няколко години.

Питаха го:

– Защо постъпваш така?

– Надявам се, – казваше Тонг, – че ако бременни жени посетят това гробище, никога да не искат да се отърват от децата си.

Идеята му имаше резултат. Майките, които поради материални затруднения, не можеха да се грижат за бъдещите си деца, се обръщали към Тонг за помощ.

– Добре, дайте ми всички тези деца, – казваше им Тонг, – аз ще се погрижа за тях.

На гробището бе построен дом, който стана роден за повече от 100 деца. Тонг съчувстваше на тези майки и им казваше:

– Ще ви ги върна, когато нямате вече финансови и семейни затруднения.

Майките успокоени предаваха децата си в ръцете му.

– Ще се грижа за тях до последния си дъх, – казваше многодетния баща. – Надявам се, моите деца да помагат на хората, когато напусна този свят.

Очите на тези деца искряха от щастие. От такъв баща можем само да се поучим.

Андрей вървеше по улицата и бързаше за дома си. Пред него застанаха двама юноши:

– Извинете, как да извикаме пожарната и бърза помощ? – попита единият от тях.

Другото момче посочи с ръка, прозорецът от който излизаше дим.

Андрей бързо продиктува на младежите номера на пожарната и бърза помощ, и веднага изтича към входа, от където се чуваха викове за помощ.

На площадката на първия етаж в дима стоеше една жена.

Когато го видя жената извика:

– В горящият апартамент се намира брат ми, които не може да се движи, той е инвалид.

Андрей излезе на улицата и извика на един от младежите, който се намираше наблизо:

– Ела да ми помогнеш. Вътре в огъня има инвалид ….

Прикривайки лицата си от огъня с края на дрехите си двамата влязоха в горящия апартамент. Преминаха през тесен коридор и се озоваха в голяма стая. Тя бе изпълнена с дим. Кревата гореше.

– Ей, има ли някой жив? – извика Андрей.

Чу се стенание от дясно на входа. Андрей запълзя по пода в посока на звуците, като си светеше с телефона си.

До кревата на пода седеше силно обгорял мъж. Той бе вече в безсъзнание и не издаваше глас.

– Ей, ела насам, намерих го. И по-внимателно да не му причиним болка, – каза Андрей.

Двамата го хванаха и го изнесоха бързо на улицата.

През това време дойде пожарната и линейката. Обгорелия човек бе предаден на медиците.

Спасеният се оказа 67 годишен инвалид 2-ра група.

Жената, която стоеше на площадката близо до горящия апартамент, хвана Андрей за ръката и със сълзи в очите каза:

– Благодаря ви, че спасихте брат ми ….

Всеки път ще придобиваш сила, опит и увереност, когато в каква да е ситуация, спреш и погледнеш в лицето на страха.

Николета бе вече в седми клас. Но изведнъж в живота ѝ всичко се срути. Диагнозата ѝ бе страшна:
– Левкемия, – каза лекарят след като прегледа  изследванията.

Това, от което се опасяваха родителите ѝ се оказа истина.

Следващите няколко месеца Николета редовно посещаваше болницата. Правеха ѝ хиляди тестове. След това дойде ред и на химиотерапия. Това бе някакъв шанс, за да се спаси живота ѝ, но Николета загуби косата си.

Без коса, особено когато си в седми клас, е ужасно.

Преди да започне осми клас на Николета ѝ купиха перука. Струваше ѝ се,че тази чужда коса я драска по кожата, но въпреки това я носеше.

Николета бе любимка на съучениците си. Тя подкрепяше много деца, когато изпаднеха в трудно положение. Около нея винаги имаше деца. Но ….

Първите няколко седмици от започналата учебна година Николета надяваше перуката и със сълзи в очите влизаше в клас. Странно никой не ѝ обръщаше внимание.

Накрая Николета не издържа и каза на родителите си:

– Това, че нямам коса не е беда, но да загубя приятелите си …. това не мога да понеса. Вървя по коридора, а те се отдръпват от мен, сякаш съм прокажена, а когато вляза в стола, те без да си доядат закуските, напускат помещението. Никой не иска да стои до момиче, което боледува от някаква странна болест, няма значение, че не е заразна. И да умра не е страшно, защото вярвам в Бога. Знам къде ще бъда през вечността. Но загубата на приятели …. води до отчаяние.

– Ако искаш можеш да останеш в къщи, – предложи майка ѝ.

Но това не успокои Николета.

Вечерта тя дълго мисли и се моли. На сутринта насърчена, облече празничните си дрехи и каза на родителите си:

– Отивам на училище. Трябва да разбера нещо.

Родителите ѝ не знаеха какво е намислила, но я закараха до училището. Тя ги прегърна, когато слезе от колата и им каза:

– Знаете ли какво съм намислила да  направя? Днес ще разбера кои са моите истински приятели. Нека ме приемат такава, каквато съм. Молете се за мен.

След като каза това, свали перуката си и така влезе в училището.

В този ден се случи чудо. Когато премина през двора и влезе в училище, никой не я обиди, не я оскърби, не ѝ се присмя.

Така Николета научи съучениците си, да бъдат самите себе си, да използват талантите, които Бог им е дал и да стоят в правдата, когато около тях отстъпват пред болката, страха и наказанието.